Глава 39
Още един предупредителен взрив от топлина ме накара да падна на пода. Този път пламъците, които последваха, бяха толкова силни, че въпреки че се държах ниско, болката и ужасната миризма ми дадоха да разбера, че току-що съм загубил косата си. Покрих главата си с ръце и усетих паренето на пламъците. Огънят си проправи път по гърба ми, превърна металните закопчалки на обувките ми в бранди и ме накара да се притисна към пода, сякаш се опитвах да направя тунел в него.
Това бяха само няколко минути, но агонията ги накара да ми се сторят като часове, преди огънят да спре. Щом това стана, се опитах да се изправя и веднага извиках, тъй като овъглената плът по целия ми гръб се разцепи от внезапното движение. Болката беше почти толкова ужасна, колкото и изгарянето, и стиснах зъби, за да не изкрещя, докато чаках тялото ми да се излекува.
„Какво става?“ – В съзнанието ми изрева изведнъж разгневен глас.
Мирча. Не се бях свързала с него, но бумеранговата реакция от изгарянията ми сигурно го беше разтревожила да се свърже с мен. Отново стиснах зъби, опитвайки се да го игнорирам, докато тичах към стаята отвъд. Оставаха ми само няколко минути до следващите огнени взривове. Едва ли имах достатъчно време да намеря Влад, камо ли да разваля заклинанието върху него.
„Защо сме в огън?“ – Продължи да изисква Мирча, докато се препъвах в стаята, спъвайки се в едно тяло, което не бях видял заради гъстия дим. Сблъсках се с още няколко, които задушаващата мъгла скриваше, докато бързо си проправях път навътре в стаята. Димът беше почти ослепителен, но ми се стори, че между тежките, миришещи на отрови пластове бях зърнала зелена светкавица. Да не би това да е блясъкът от очите на Влад?
„Отговори ми!“ – Изръмжа Мирча достатъчно силно, за да ме заболи мозъкът.
„Ние сме в пламъци заради теб!“- Изръмжах в отговор, като все още правех онова нещо с бягането – препъване – бягане – отново, докато си проправях път към това, което се надявах да е Влад, а не някакви случайни останали светлини. – „Убихме некромантите, след които ни изпрати, но не и преди един от тях да зашлеви на Влад заклинание за памет, което НЕ се съгласява с него.“
„Заклинание за памет? Имаш предвид проклятието на безкрайното съжаление?“- Попита Мирча, като звучеше изненадан.
„Победител, победител, пилешка вечеря“ – отвърнах саркастично аз.
Вече бях достатъчно близо, за да съм сигурна, че съм намерила Влад. Не можех да видя много от него, освен погледа му, но той прорязваше дима като малки зелени лазери. Когато една промяна във въздуха за кратко разсея дима около него, видях, че в кръг около него има купчини големи, изгорели предмети, сякаш всяка част от тежкото оборудване, мебелите, неконструктивните греди и парчетата ламарина се бяха скупчили близо до него в негласна молба да накара огъня да спре.
„Направил съм барикада около Влад, за да го предпазя от некромантите“ – беше казал Менчерес. Изглеждаше така, сякаш телекинетично е оголил този клуб, за да я образува. Това обясняваше и странната голота на некромантите. Неспособни да се измъкнат, те сигурно са насочили вниманието си към опитите да убият прокълнатия предмет, за да спрат заклинанието и огнените му последици. Трябваше да са атакували барикадата отново и отново, за да изгорят всичките им дрехи в тези огнени примки. Без силата на Менчерес, която държеше тези предмети заедно като импровизирана крепост около Влад, те щяха да успеят да убият и него.
„Ах, прокълнат с безкрайно повторение на ужасни спомени“ – продължи Мирча с порочно задоволство. Това не можеше да се случи на по-заслужил човек.
Порочното ми собствено задоволство ме прониза, когато показателен взрив от топлина започна да изпълва въздуха. „Преди да продължиш да злорадстваш, може би ще искаш да се подготвиш. Вероятно отново ще ни изпържат.“
Като казах това, се гмурнах на пода, грабнах всеки голям предмет, който можех да хвана, и го натрупах върху себе си. От миризмата личеше, че някои от тях са тела, но други бяха парчета мебели и части от бившата бариера на Менчерес. Така или иначе, всички те бяха защита срещу пламъците, които сега осветяваха дима с ужасяващи оранжеви нюанси, точно преди да избухне нов огнен взрив със звука на идващ товарен влак.
Тактиката покриваше по-голямата част от тялото ми, но краката ми бяха открити. Писъкът на Мирча отекна в съзнанието ми, когато те бяха погълнати от пламъците, които връхлетяха стаята. Аз също изкрещях и се борих да не се свивам в ембрионална поза, защото не исках да измести още от защитната ми бариера.
„Махай се оттам, махай се, махай се, махай се, махай се!“- Изрева Мирча, а думите се повтаряха неистово, безсмислено.
Исках да. О, толкова много исках! Освен болката, която се срамуваше от всяко предишно мъчение, което бях преживяла, всеки мой инстинкт за оцеляване виеше също толкова силно, колкото Мирча сега, и ме подтикваше да бягам към най-близкия изход веднага щом пламъците спрат. Но не го направих. Нуждата ми да стигна до Влад беше по-силна дори от ужасната болка и от страха ми да знам, че тя само ще се влоши.
Тази нужда ме накара да изтласкам от себе си вече овъглените тела и отломки веднага щом огънят спреше. Не бях изчакала да оздравея, затова всяко мое движение сякаш разцепваше краката ми до кости. Но аз не спрях. Трябваше да го спася. Ето защо побягнах към Влад, вместо към по-голямата безопасност на другата стая, и пренебрегнах продължаващите проклятия и писъци на Мирча, който изпитваше същата болка като мен.
Влад току-що се беше изправил от мимиката си на поставяне на DVD-то в плейъра. Сигурно е вдишал малко от тези светещи кълба, откакто го видях за последен път, защото блясъкът му беше изчезнал. Пламъците по ръцете му също вече бяха угаснали, но това щеше да продължи само няколко минути. Възползвах се от шанса си, хванах го за раменете и го обстрелвах с електричество, докато се опитвах да го накарам да види мен, а не онзи ужасен спомен, който се повтаряше безкрайно.
– Влад, слушай ме, нищо от това не е реално! – Казах, като го разтърсих, докато продължавах да изпращам още електричество в него.
Нищо. Изправената му като таран стойка не се промени, а изумруденият му поглед сякаш гледаше право в мен. Увеличих напрежението, благодарна, че той е огнеупорен и токовете не могат да му навредят така, както на некроманта, когото бях разкъсала по-рано.
„Какво правиш? Трябва да се отдалечиш от него, а не да се доближаваш до него!“- Изпищя Мирча в съзнанието ми.
„Замълчи!“- Отвърнах му с мисъл. На Влад казах:
– Аз съм тук, трябва да спреш това. Погледни ме, Влад! Аз съм тук!
„Той не може да те види, имбециле!“- Изкрещя Мирча. А сега тръгвай, преди да ни е изпържил и двамата на пепел!
– Няма да си тръгна – изкрещях обратно, този път на глас. После увеличих напрежението, което изпращах във Влад. – Хайде! Нали не искаш да ме изгориш до смърт.
„Да, иска, огледай се наоколо!“- Гласът на Мирча беше твърде силен, за да го игнорирам, въпреки че се опитвах.- „Той очевидно иска да изгори ВСИЧКО, а ти си част от всичко, Лейла!“
„Замълчи, за да мога да се концентрирам!“- Отвърнах му с дивашка мисъл. – „Това ще се получи. Моите течения ме правят неуязвима за гробни магии, така че могат да направят и него неуязвим, ако успея да вкарам достатъчно в него.“
„Ти си имунизирана срещу гробна магия?“- Мирча прозвуча шокирано, но внезапният изблик на топлина от Влад ме накара да пусна ръцете си, да се завъртя и да потърся най-близката купчина отломки.
Прикрих се тъкмо навреме. Новият бараж от пламъци се стовари върху мен с още по-голяма жестокост от преди. Те разтопиха по-малко огнеустойчивата част от импровизираната ми бариера, докато тя не се превърна в нищо повече от капещо парче метал върху бързо овъгленото дърво. Изкрещях от неописуема мъка, когато няколко части от тялото ми бяха изложени на жестоките пламъци. След това се засилих напред, за да се заровя под друга част от барикадата си, въпреки че беше опасно да се движа.
Когато огънят най-сетне спря, се принудих да отблъсна това, което беше останало от барикадата ми. Всяко движение беше най-лошата форма на агония, а парчета от кожата ми останаха слети с части от разтопените останки, което означаваше, че трябва да ги откъсна, за да се освободя.
„Не прави това отново, Лейла.“- Този път Мирча не крещеше и не звучеше ядосано. Вместо това звучеше уплашено. – „Ще умрем, ако го направиш. Трябва да знаеш това.“
Вероятно е бил прав. Все още не можех да видя много неща заради дима, но не беше нужно да си гений, за да разбереш, че парчетата от барикадата, която Менчерес беше образувал около Влад, бяха изгорели до основи, докато огънят на Влад се разрастваше и ставаше все по-интензивен. Щеше да ми се наложи да се скрия под купчините вещи в другата стая, за да оцелея при следващото нападение на пламъците. След това щеше да се наложи да се отдалечавам все повече, докато накрая нямаше да имам достатъчно време между циклите на огнените изблици, за да стигна изобщо до Влад.
Димът отново се измести, издухан назад заради дупката над него, където огънят му беше изгорил цялата част от покрива. Взирах се във Влад, изпълнена с разбиващото сърцето съзнание, че вероятно никога повече няма да го видя. Или аз щях да умра, ако останех, или той щеше да бъде убит, ако си тръгнех.
След всичко, през което бяхме преминали, как можеше да се стигне до това?
Назад към част 38 Напред към част 40
