Глава 10
Денис обви ръце около Спейд, изгубена в усещания, които не очакваше. Всяко ново, дълбоко засмукване предизвикваше удоволствие, последвано от каскадни вълни топлина. Предишният и студ беше само спомен. Сега тя гореше отвътре навън, забравила предишните си резерви, и се въртеше срещу Спейд в комбинация от нужда и блаженство.
Той я дръпна по-близо до себе си, после се претърколи върху нея, когато дори тази близост не му се стори достатъчна. Въздишката на Денис се превърна в стон при усещането, че той я притиска с прекрасна, гладна неотложност. При следващото засмукване бедрата му се изравниха с нейните. След това той се търкаше в нея, а твърдата издутина в панталоните му чувствено се търкаше между краката и.
Получената топлина в слабините и надхвърли огъня, който течеше във вените и. Тя заби нокти в гърба му при следващото завъртане на бедрата му, люлеейки се заедно с него, за да усети още от това невероятно триене. Сладък световъртеж я изпълни, когато той се вкопчи по-силно в шията и, държейки я в хватка, която не можеше да разкъса – и не искаше.
– Пик – прошепна тя, очите и трептяха, върховете на дърветата и звездите се появяваха и изчезваха от погледа и.
В следващия миг той откъсна устата си от гърлото ѝ и някак си приклекна на няколко метра от нея. Внезапното отсъствие на тежестта му и онова сладостно усещане на тялото му, притиснато в нейното, я объркаха. Тя протегна ръка към него, но той я спря с ръмжене.
– Не се приближавай.
Очите му пламтяха в зелено, а от устата му капеше кръв. Тя посегна към врата си. Бавна струйка срещна пръстите и. Тя пулсираше със същата взискателна болка, която усещаше между краката си.
– Нещо не е наред…?
Той тръгна към нея, а после се хвърли назад толкова силно, че се удари в едно дърво. То се наклони със зловещо скърцане.
– Бягай – каза Спейд твърдо. – Бягай от мен сега, или ще те изпия до смърт.
Дивашкият глад в погледа му най-накрая проникна през мъглата и от замаяност и похот. Тя успя да се изправи на крака, като все още се държеше за врата и усещаше влагата между пръстите си. Очите на Спейд бяха приковани там, а устата му се отдръпна в ръмжене, което разкри толкова дълги и остри кътници, че лицето му изглеждаше по-скоро животинско, отколкото човешко.
– Върви.
Тя се обърна и се затича. Скоро се върна на пътеката и се насочи в посоката, от която се надяваше да са влезли. Хотелът се намираше на следващата улица, както беше казал Спейд.
Един шум от трясък насочи погледа и нагоре. Беше тъмно, но тя успя да различи нещо голямо, което скачаше невъзможно високо от дърво на дърво. Спейд ли я преследваше? В стомаха и се загнезди болен страх, който покри чувствената топлина, изпълнила я неотдавна. Той ли я преследваше?
– По-бързо – изръмжа неповторимият му глас.
Денис пренебрегна продължителното си замайване и се затича с всички сили, като се втурна през същата част на парка, в която разпозна мястото, откъдето бяха влезли. Тя се огледа диво, чувайки как над нея се чупят още клони. След това побягна към улицата, която се надяваше да е тази, която Спейд беше посочил по-рано.
Прекосявайки улицата, тя откри знака, който търсеше. Плаза. Денис бръкна в джоба на полата си, доволна, че в началото на нощта беше сложила ключа за стаята си там, а не в палтото, и се вмъкна в богато украсените врати. Сведе глава, като придържаше косата си над окървавеното място на шията си, и успя да стигне до асансьорите, без никой от служителите да извика полиция. Вероятно ранният час беше помогнал; няколкото души, покрай които Денис мина, изглеждаха сънени, когато ги погледна.
Когато асансьорът се отвори на нейния етаж, предишната разгорещена нужда беше изчезнала и тя се отврати от себе си. На практика беше помолила Спейд да я вземе точно там, в снега. Затова ли беше изпаднал в хранителна треска? Дали нейната безумна реакция на похот го бе изтласкала извън нормалния контрол, който има един вампир? И какво не беше наред с нея, която реагираше като някаква нимфоманка на ухапване от вампир? Да, беше минала повече от година, откакто беше правила секс, но това не обясняваше интензивността на реакцията и.
Денис все още се олюляваше, когато затвори вратата на стаята си. Тя се облегна на нея от умора – и след това смръщи нос. Каква беше тази миризма?
Раум заобиколи ъгъла на спалнята.
– Здравей.
Демонът беше на вратата, преди тя да успее да я отвори, а миризмата на сяра, която се носеше от него, почти я задуши.
Раум се усмихна.
– Най-накрая сама.
Спейд използва последната си воля, за да се увери, че Денис ще успее да влезе в хотела. Когато я видя да се препъва през стъклените врати, той вече не можеше да сдържи въздействието на кръвта и. Тъмната магия в нея, която мигновено го пристрастяваше, сливаше реалността му с халюцинациите и настоящето с миналото.
Пик падна от дървото, едва регистрирайки удара в земята. Голите клони се поклащаха на вятъра, докато двамата с Криспин яздеха покрай него, следвайки браздите, които каретата правеше в мръсния сняг. Те бяха много повече от по-ранната сутрин. Пик се наведе напред, подканяйки коня си да ускори.
Претърколи се на земята и чу собствените си стонове, докато се опитваше да изтласка спомените. Не. Не искам да виждам това отново. Не искам да го виждам отново.
Той се изправи на крака и започна да бяга. Дърветата се преобразиха и сякаш се протягаха към него, а клоните им се превърнаха в скелети, които се навеждаха и го подхващаха, докато минаваше. После дърветата се сгъстиха, превръщайки се в Аргонската гора от онзи ден преди век и половина.
– Не – каза Спейд, стискайки зъби. Затича се по-бързо, препъвайки се в големите скали, които някак си не беше забелязал и които стърчаха от земята. Това не беше реално. Не беше истинско.
Или беше? Ами ако се беше върнал там? Ами ако не беше твърде късно да я спаси?
– Жизелда – изкрещя той. – Идвам!
Криспин пръв забеляза колелото, обърнато настрани от ръба на пътя. За миг Спейд изпита облекчение. Каретата и беше претърпяла злополука, затова Жизелда се беше забавила. Но след това той го усети. Аромат на кръв и смърт.
Пик скочи от коня си и се стрелна към каретата, без дори да докосва земята, без да се интересува, че лети за първи път.
Криспин полетя по-бързо, сграбчи го отзад и го повали на земята.
– Недей, приятелю. Пусни ме вместо теб.
Пик го отхвърли, ръката му се насочи към ножа, когато Криспин отново тръгна към него.
– Докосни ме още веднъж и ще те убия – изръмжа той, завъртя се и побягна в посока, където ароматът на Жизелда беше най-силен – и където други сурови, гнусни миризми се преплитаха с нейните.
Не се спря, за да провери дали лакеят се е проснал на купчина в края на гората. Едно парче материал се крепеше на трънливия храст точно зад пътеката. Пик се втурна в гората, следвайки зловонните миризми, обзет от ужас, когато видя многобройните следи от стъпки в калта и снега. Беше бягала, но я бяха преследвали.
Следващият път се натъкна на разкъсано петно земя, което го накара да спре. То миришеше на пот, кръв, ужас и похот. Гневът избухна в него, когато видя разхвърляни парчета от женски панталони, обикалящ отпечатък от ботуши, после по-голям отпечатък от тяло, притиснато в земята, в центъра на което имаше кръв и други петна.
Пик се завъртя, следвайки следите на миризмата на кръв, докато не стигна до голямо петно на върха на хълма. Всичко в него се стегна, докато поглеждаше надолу по стръмния склон.
Червенокоса жена се беше свлякла в дъното, роклята и беше наполовина разкъсана, а посинялото и тяло беше изкривено и неподвижно. За част от секундата Спейд почувства огромно облекчение. Това не беше Жизелда; косата и беше руса. Може би тази бедна девойка е пътувала с нея…
В следващия миг го връхлетя осъзнаването. Той се хвърли надолу по оврага, а когато обърна жената, от него се изтръгна вик. Замръзналото, изтерзано от болка лице на Жизелда се взираше в него, косата и беше червена от попилата в нея кръв, а гърлото и беше разрязано до кост.
– Лъжеш ме – каза Раум, като изръмжа с неодобрение, каквото човек би използвал спрямо дете. – Каза ми, че Пик е човек, а в същото време той е вампир, с когото се търкаляше в снега, наричайки го с това име.
Денис погледна към вратата с надеждата, че Спейд ще се появи по някакъв магически начин. Но пред нея стоеше само демонът, светлокафявата му коса отново беше вързана на опашка, а върху дънките си носеше тениска на Ози Осбърн.
– Как ме намери? – Дали Раум ги е следил през цялото време? Явно ги беше шпионирал поне в парка.
Раум сбърчи вежди.
– Не си мислеше, че ще те пусна без каишка, нали? Тези – той хвана ръцете ѝ и марките под ръкавиците и – имат много приложения. Щях да те повикам и преди, но вампирът винаги беше там. Радвам се, че най-накрая си е отишъл. Прекалено се развълнува, като пиеше от теб, а?
Денис беше прекалено уплашена, за да се смути от това, което демонът беше видял.
– Не си направил нищо на семейството ми, нали? – Моля, не.
– Ще го направя – отвърна откровено Раум. – Мина една седмица. Какъв напредък имаш да докладваш?
– Не е толкова лесно, колкото си мислех, че ще бъде – започна Денис.
Раум я освободи.
– Отивам да убия баща ти – каза той с весел тон и посегна към дръжката на вратата.
– Чакай! – Денис го сграбчи, а в нея се надигна паника. – Скоро ще намеря Натаниел, обещавам! Моля те, недей да го правиш.
Демонът я разгледа, а на устните му все още витаеше малка усмивка.
– Толкова ми харесва да молиш. Щеше да е още по-забавно, ако беше покрита с кръв, когато го правише – но тук има такава, нали?
Раум дръпна главата и настрани с юмрук от косата, като подсмърчаше дълбоко близо до врата и.
– Миришеш на вампир. Така ли се отплащаш за щедростта ми? Предлагам на теб и на семейството ти облекчение, а ти пропиляваш времето си да храниш вампири, вместо да намериш Натаниел. Започвам да се съмнявам в полезността ти.
Денис примигваше от сълзите, предизвикани от усукващата хватка, която Раум държеше върху нея. Вероятно щеше да и липсва част от косата, когато я пуснеше.
– Какво мислиш, че е искал вампирът в замяна на помощта си? – Излъга тя, мислейки бързо. – Ние сме близо. Имаме добра следа и се приближаваме към Натаниел. Просто ми трябва още малко време.
Раум я пусна. Както беше очаквала, няколко кичура от косата и все още се бяха омотали около пръстите му.
– Удължаване – помисли той. – И предполагам, че искаш да не убивам никого от семейството ти по време на това удължаване?
– Точно така. Моля те – добави тя, а в нея гореше омраза от удоволствието му от мъката и.
– Но трябва да те накажа за твоята бавност – каза Раум, сякаш това беше единственото логично заключение. – Все пак съм в добро настроение, така че ще ти дам възможност да избираш. Избери кой член на семейството искаш да умре. Може да е всеки, дори втори или трети братовчед. Или ще увелича ефекта при тези марки.
Денис погледна надолу към китките си. Не можеше да види белезите, но те сякаш пулсираха в присъствието на Раум. Не искаше нищо повече от това да махне от себе си мръсните му марки, а не да ги засилва, но това, което той и предложи, не беше никакъв избор.
Денис свали ръкавиците си и плъзна ръцете си в хватката на Раум.
– Давай.
Той се усмихна.
– Сигурна ли си? Това ще боли.
Тя се подсили, дори когато срещна погледа му.
– Не бих очаквала нищо по-малко.
Ръцете на Раум се сключиха върху китките и. Денис си обеща, че няма да крещи, но щом той започна, беше невъзможно да не крещи.
Спейд чуваше гласовете сякаш от далечно разстояние.
– …тяло на бял мъж, в края на двайсетте до началото на трийсетте години, без документи за самоличност – интонира една жена. – Предварителната причина за смъртта изглежда е прободна рана. Ножът все още е забит в гърлото на жертвата…
Глупости, помисли си Спейд, заслушан в многобройните удари на сърцето и трополенето на краката около него. Сигурно е загубил съзнание и са го взели за труп. По всичко личеше, че има твърде много свидетели, за да може той да стане, да им благодари за отделеното време и да се махне по дяволите.
Сега, когато беше в съзнание, среброто гореше в шията му и главата му се блъскаше с наистина ужасно шумолене. Болката от среброто отекваше; главоболието беше загадка. Това е махмурлук, осъзна той с изумление, забелязвайки колко вяло и зле се чувства и останалата част от него. Мислех, че съм преживял последния от тях, когато бях човек.
Но поне умът му беше ясен, колкото и болезнено да беше блъскането в главата му. Кръвта на Денис го бе накарала да халюцинира кой знае колко дълго, докато не му хрумна, че трябва да се изчисти от отровата в него. Тогава бе опрял нож в гърлото си, забил острието в него и пожелал кръвта му да потече от раната. Едва когато се изцеди до струйка, усети, че най-лошите халюцинации го напускат, но очевидно тогава е загубил и съзнание.
А сега го снимаха, разпечатваха и обработваха като жертва на убийство. Защо гражданите на Ню Йорк не можеха да се върнат към това да не се интересуват, когато се натъкнат на тяло? В днешно време всички трябваше да бъдат добри самаряни.
Мина още един час, докато лежеше там и чакаше полицаите да приключат с него, докато Спейд беше вкаран в чувал за трупове и откаран в линейка. Той изчака линейката да се отдалечи от парка, преди да разкъса тежката пластмаса със зъби и да я разтвори.
– Господи!
Пребледнелият фелдшер го гледаше с шок и ужас на лицето. Пик измъкна ножа от гърлото си, прибра го в панталона си и хладнокръвно се усмихна на момчето.
– Почти не, приятелю.
Линейката се завъртя, докато шофьорът го гледаше със същия шок. Спейд извърна очи. Беднякът щеше да катастрофира, ако не внимаваше.
– Гледай пътя – каза той, като остави от погледа му да изтече сила. – Не си ме видял да ставам. Не знаеш какво се е случило с мен.
– Не знам – промълвиха в един глас парамедиците.
Пик слезе от количката и после излезе през страничната врата, без да си прави труда да им каже първо да спрат. Бърз скок в движението и след това се върна на тротоара, насочвайки се към „Плаза“. Нямаше търпение да се върне при Денис. Беше взел доста кръв от нея, докато беше в началния период на наркотичното си въздействие. Когато стигна до хотела, тя изглеждаше стабилна, но какво щеше да стане, ако оттогава беше изпаднала в шок?
Странните погледи на хората, покрай които минаваше, му напомниха, че е целият в кръв и му липсва ризата. Точно така, това щеше да привлече твърде много внимание. Пик се промъкна в най-близката ниша, след което сграбчи следващия човек, който минаваше покрай него.
– Тихо – каза той и погледна младата жена със светнал поглед. – Дай ми палтото си.
Тя му го подаде без повече думи. Пик го облече. Беше му с няколко размера по-малко. Все пак покриваше това, което трябваше, и той нямаше да го носи дълго.
– Върви си – каза и Спейд.
Той стигна до Плаза толкова бързо, колкото можеше, без да разкрие свръхестествената си скорост. Веднъж влязъл вътре, той пренебрегна асансьорите, за да избере стълбището. С един ясен изстрел нагоре той прелетя през различните етажи за миг и за секунди стигна до деветнайсетия.
Миризмата на сяра го връхлетя още щом отвори вратата на стълбището. На този етаж е имало демон.
Пик прелетя остатъка от пътя, без да се интересува кой може да го види. Втурна се в хотелската стая и се претърколи, когато се удари в килима, а същият сребърен нож, който беше в гърлото му, сега стискаше в ръката си.
– Денис? – Извика той. – Денис!
Тя се появи на вратата на спалнята, кръвта все още бе изцапала шията и, а лицето и бе още по-бледо, отколкото обикновено беше неговото.
– Ти се върна – каза тя, поклащайки се.
Спейд я хвана, преди да падне на пода.