***
Той отпи още една глътка, поколеба се, въздъхна, погледна ме малко виновно и каза:
– Но нещата не вървяха по план още от първата среща на Ейдриън и Елизабет Енсан-Карио. Тя трябваше да напусне Уестърнадан веднага след годежа, както се полагаше, както би трябвало да се прави при брачни съюзи от такъв калибър, но… – погледна ме в очите и промълви: – Момичето се влюби.
Усмивка и почти с горчива насмешка:
– Те бяха красива двойка. Арнел, затворен в себе си, обзет от ужасно осъзнаване, мрачен като планините в най-големия мраз, и Елизабет, слънчева, ясна, красива, толкова млада, открито запленена от него… и невероятно упорита. Тя категорично отказваше брачния дар, който трябваше да получи според традицията, единственото, което искаше, беше да бъде с Ейдриън. Нали знаете, такава искрена, чиста, светла любов… С нея до себе си Ейдриън започна да се размразява. Но нощите… всички нощи, които той прекара в затвора, Анабел. Всяка нощ. Когато слънцето се скри зад хоризонта, затворих брат си в долното ниво на полицейското управление. И нямаше повече убийства.
О, Боже мой.
– Опитахме много неща – продължи лорд Давернети – умствена комуникация, обмен на кръв, маяци. Много неща, Анабел, но когато атаката започна, всичко се срина: комуникацията ни, стените, решетките. Щом се освободи, аз се опитах да го спра, получих удар и загубих съзнание… Не че бях склонен да загубя сетивата си, но ударът беше… Няма значение. През онази нощ отново умря едно момиче. Така че на сутринта, ако имаше някакви съмнения, те вече не бяха останали.
Лорд Давернети довърши отварата си, изля остатъка от каната в една чаша и я подаде на мисис МакАвърти. Тя се изправи, премина през блестящата завеса на тишината с известно притеснение и взе каната.
– Готвачът знае какво да прави. – увери я лорд Давернети – Не казвайте на онзи пират, мистър Онър, за кого е напитката, иначе се страхувам, че нашият морски приятел ще ми подхвърли лекарство за гадене вместо против гадене. Нали знаете този своенравен слуга на нашата скъпоценна мис Вайърти.
Мисис МакАвърт не можа да сдържи усмивката си, погледна ме и обеща:
– Ще бъда бърза.
Докато тя си тръгваше, ми се искаше мисис Макстън да се приближи до мен, но знаех твърде ясно, че Давернети никога няма да каже и дума пред нея.
– Кажете ми Анабел, – каза старшият следовател, щом мисис МакАвърт си тръгна – какво бихте си помислили, ако вашият безумно, безгранично и безкрайно обичан годеник напускаше имението си и вас в него всяка вечер с настъпването на здрача, за да се върне чак на сутринта?
– Че е имал много работа? – предложих.
– Анабел, Анабел.. – каза Давернети с укорителна усмивка – вие никога не сте обичали. Любовта, скъпа ми мис Вайърти, е вид звяр. Тя живее вътре, някъде между сърцето и душата, и спи, спи спокойно, понякога изглежда, че ще спи вечно. Но в един миг, само един поглед към тези сини очи, само един-единствен гневен, възмутен поглед към тези сини очи, и този звяр се събужда, разтърсва се от гладен рев, оглушава от жажда за притежание, практически измъчва с ревност, убива с всеки миг, в който няма… тези очи.
На това аз правилно отбелязах:
– Очите на лорд Арнел са черни, а на лейди Елизабет Енсан-Карио – нежно сини. Не разбирам за какво ставаше дума в случая с очите.
Като ме погледна, Давернети се усмихна и каза:
– За ревността, Анабел, единствено за да обоснове ревността, която се беше породила у лейди Елизабет Енсан. Момичето подозираше, че Ейдриън прекарва нощите си при любовницата си. И тя постави условието си – нощта след годежа.
Чувала съм го от лейди Арнел и преди, чувам го и сега, но ми е трудно да го разбера.
– За какво? – попитах, надявайки се на смислен отговор.
Лорд Давернети ме поздрави с остатъка от джинджифиловата ментова напитка и ми направи комплимент:
– Добър въпрос, Анабел, много добър въпрос.
Той замълча за секунда, отпи глътка, въздъхна и като погледна отново само към подгъва на роклята ми, каза тихо:
– Виждате ли, мис Вайърти, нейното желание и нейното условие ние приехме безусловно, защото от чисто мъжка гледна точка желанието да притежаваш е съвсем разбираемо. Да обладая жената, която обичам, да докосна кожата ѝ, да остана с любимата си там, където нито условностите, нито дрехите могат да попречат на преплитането на телата…
– Ние говорим за Елизабет Карио-Енсан? – попитах ядосано, прекъсвайки намека, който беше много ясен в думите на старши следователя.
Лорд Давернети вдигна поглед до нивото на лицето ми и като ме погледна в очите, тихо потвърди:
– Да, Анабел, става дума за Елизабет Карио-Енсан. Момичето, което толкова силно желаеше своя възлюбен, че гарантираше, че ако след годежа има интимна връзка, ще напусне Уестърнадан за уговорения период от време, тоест за една година.
При израза „интимност“ неволно погледнах към мисис Макстън. Толкова бях свикнала с постоянната опека на тази чудесна жена над моята невинност, че сега, когато бях останала без верния си страж, се чувствах повече от неудобно.
Но с огромно усилие се сдържах и попитах с равен тон:
– Какво се случи след това?
На устните на старшия следователя проблясна много странна усмивка. Странна и дори плашеща. Не знаех дали усмивката му или мълчанието му ме плашеха повече.
Оказа се, че мълчанието е повече, така че аз заговорих:
– Имате малка разлика във формулировката, лорд Давернети, вие казвате: „И тя постави условието си – в нощта след годежа“, а след това казвате: „интимна близост…“
Изведнъж осъзнах, че едва ли ще успея да произнеса думата. Но все пак вдигнах брадичката си и изразих мисълта си:
– Вие казахте: „Интимна близост след годежа, и момичето ще напусне Уестърнадан за определен период от време“.
О, да, успях да кажа това, похвалете ме за честта и смелостта ми! И продължих, като все още се опитвах да запазя самообладание:
– И така, „интимност“. Само интимност, защото да прекара цяла нощ с булката си не беше нещо, което лорд Арнел можеше да си позволи при тези обстоятелства. Часът на годежа както обикновено е бил сутринта преди обяд. Най-много до обяд. А след това влюбените – по някаква причина и тази дума ми се стори трудна – са имали достатъчно време да…
О, Боже, как да го кажа?!
– Да се наслаждават един на друг.
Да, аз успях!
– Сега истинският въпрос е: какво се обърка? – попитах лорд Давернети, който явно се смееше на смущението ми.
И той спря да се смее.
Сега трябваше да събере смелост, за да ми каже честно:
– Аз не знам, Анабел.
Давернети помръкна. Поседя за миг, леко намръщен, сякаш се опитваше да овладее гнева, който някак си се беше разгорял в него, после съобщи гневно, рязко, с накъсани изречения:
– Младите се бяха усамотили в планината, в една ловна хижа. Трябваше да пристигна половин час преди залез слънце, след което Ейдриън щеше да се отправи… към моето имение, където бяхме уредили каменна пещера, способна да го задържи при всяко положение там, а аз, предавайки лейди Енсан на прислужницата ѝ, щях да осигуря отпътуването ѝ от града. Но когато пристигнах в хижата… намерих само свещи. Много свещи, все още горящи, подредени в кръг върху каменния под на всекидневната. Свещи, счупени мебели и кръв навсякъде…
Въздъхна и каза раздразнено:
– До залеза на слънцето оставаше повече от час. Дойдох рано, да. Усетих, че нещо не е наред. И както се оказа, бях прав. На сутринта намерих Ейдриън в дъното на дефилето. По това време мъртвата лейди Енсан, която си намерила, вече беше в моргата.
Едва дишайки, погледнах старшия следовател, който беше загубил цялата си язвителност и сарказъм, и… не можех да не попитам:
– А какво си спомня лорд Арнел за случилото се?
Погледна ме, тежко въздъхна и каза с развратна усмивка:
– Интимен акт, скъпа Анабел, изключително интимен акт. Надявам се, че не се обиждате от формулировката?
– Надявайте се! – казах ледено.
Но полицаят беше прав – формулировката беше стряскаща. По невероятен, по някакъв неразбираем начин.
Веднъж бях преживяла нещо подобно, когато научих, че Жорж се е оженил и че двойката очаква наследник. Вече бях напълно погълната от научната работа на професор Стантън, но онзи ден, денят, който бившата ми приятелка беше описала подробно, когато ме срещна на изхода на библиотеката… Помнех този ден. Някак си го помнех.
Но миналото трябва да остане в миналото.
– И така, – върнах се към темата на разговора ни – лорд Арнел и годеницата му се бяха уединили в една ловна хижа в планината и бяха консумирали брака, всъщност още преди сватбата. Правилно ли ви разбирам?
Старши следователят кимна.
– А лорд Арнел не си спомня нищо друго освен самия акт на консумиране? – бях изненадана, че мога да говоря за него.
– Не! – потвърди предположението ми лорд Давернети.
Седях със скръстени в скута си ръце и си спомнях ужасната нощ на пристигането ми в Уестърнадан, виещия вятър, скърцащия сняг, момичето, което се тресеше в агония. И ето че някои неща не се връзваха!
„Да обладая жената, която обичам, да докосна кожата ѝ, да остана с любимата си там, където нито условностите, нито дрехите могат да попречат на преплитането на телата.“
Но лейди Енсан беше облечена. И съвсем не с нощница, а с рокля, чудно красива бяла рокля, искряща от бродерии. И да предположим, че можеше да я свали сама или с помощта на лорд Арнел, но да я облече….
– Вие лъжете! – казах възмутено, като погледнах в тъмнозелените очи на дракона – Вие седите тук и нагло ме лъжете!
Давернети повдигна вежди, изразявайки с целия си вид, че на света няма по-праведен човек от него, но…
– Вашите думи бяха: „Нито условностите, нито дрехите могат да попречат на преплитането на телата.“ – напомних му аз и добавих – Очевидно забравяте, че именно аз открих умиращата лейди Елизабет Карио-Енсан. И имам достатъчно добра памет, за да си спомням ясно дрехите, в които тя беше открита от мен. А това беше рокля, лорд Давернети. Рокля за годеж. Знаете ли по какво се различават роклите за такъв важен повод от тези в ежедневието?
Полицаят мълчеше и ме гледаше втренчено.
– Шнуровете на корсета са отзад! – казах ядосано – А подобна рокля не може да се сваля или облича без чужда помощ. Не и без квалифицирана помощ. И докато една прислужница с такъв опит може да го направи лесно, то един мъж едва ли може да го направи. А сега ме погледнете в очите и ми кажете отново, какво казахте за интимния акт?
Лорд старши следователят не повтори, все още ме гледаше с бавно потъмняващи очи и напрегнато мълчеше.
– Знаете ли, – седнах по-изправена, макар че и без това не можех да бъда по-изправена, корсетът беше твърде стегнат – мисля, че се е случило малко по-различно, отколкото се опитвате да го представите.
Този път Давернети не остана безмълвен:
– И как мислите, че е станало това, Анабел?
– Мис Вайърти! – отвърнах.
Той кимна, приемайки както възмущението, така и искането ми.
Аз обаче, пътувайки мислено назад към онази ужасна вечер, се принудих да си припомня подробностите, моментите, малките неща, които бях пропуснала. И си спомних за косата. Светло-златистите коси на лейди Енсан, украсени със златни нишки. По някаква причина в онзи момент не бях обърнала внимание на този детайл, но сега – във висшето общество нито една прическа или събитие не включва разпуснати коси. Тя се смята за признак на лош вкус и не е позволена на светско събитие. Но косата на лейди Елизабет Енсан-Карио беше полуразпусната, точно полуразпусната, а не разрошена. Това беше прическа. Провокативна, социално неприемлива, но това беше прическа. И на лейди Енсан и отиваше изключително много… Може ли едно момиче от висшето общество да не знае кога е най-привлекателно? Не. Можеше ли да си създаде собствена прическа, като вплете златни нишки в косата си? Отново не.
Значи там е имало камериерка.
– И така.. – изведнъж се успокоих напълно, докато проследявах логичната верига от събития – младоженците са пристигнали в планинската вила поотделно. Първо са дошли лейди Енсан и нейната камериерка, а след това и лорд Арнел, нали?
Лорд Давернети определено не желаеше да говори за това, но все пак кимна.
Много добре, нека да продължим:
– След пристигането на лорд Арнел камериерката напуска вилата, оставяйки булката и младоженеца сами, и….
Спрях се в този момент.
Много отдавна, в онзи друг живот, когато бях просто Анабел Лили Вайърти и се радвах на мисълта, че мистър Джордж Донър скоро ще бъде мой съпруг, прислужницата ми, малко подигравателно, ме беше попитала какви листенца от цветя да използва за брачното ни ложе. Случвало ми се е да се изчервявам и да се чувствам неловко при мисълта за това, но сега… Първата нощ от брака на една двойка е толкова важна. На нея се отдава толкова голямо значение, внимание, отговорност…
И цветя.
В суровата зима и вечния сняг на Уестърнадан розовите листенца много бързо губят привлекателността си, което означава, че цветята се доставят от магьосник. Магьосник, на когото лорд Давернети се доверяваше абсолютно и напълно, защото той, като началник на полицейското управление, явно предпочиташе да взема всички предпазни мерки.
– Мисис Тодс! – казах аз, като погледнах предизвикателно главния разследващ служител – Камериерката на лейди Елизабет Карио-Енсан в онази нощ е била мисис Тодс, нали?
Издишвайки напрегнато, лорд Давернети ме погледна повече от мрачно и каза:
– Анабел, вие ме плашите.
– Мис Вайърти! – казах аз.
– Като мис Вайърти ме плашите още повече. – намеси се язвително полицаят.
Назад към част 13 Напред към част 15