Глава 18
Двамата с Лойд се приближихме до портата на зоопарка пеша – но доколкото някой от наблюдателите можеше да разбере, Лойд беше сам. Аз имах халюцинаторна бомба, която ме криеше от всякакви шпионски очи. За съжаление, Лиена трябваше да се промъква в храстите, разчитайки на собствената си незабележимост вместо на моите деформации. Артефактът ѝ „Котешко око“ все още не се беше заредил достатъчно, за да се активира отново.
След като неотдавна имах много болезнения опит враговете ми да знаят твърде много за способностите ми, се чувствах много по-малко уверен, отколкото обикновено. Но въпреки че Сьозе беше дал на Кофер информация за мен, хипохондричният суперзлодей нямаше причина да подозира, че две от жертвите на наградата му ще се появят в тайния му имот.
– Сигурен ли си в това? – Прошепна докторът, приближавайки се до интеркома. – Все още ли си тук?
– Да и да – отговорих, като оставих гласа си да се промъкне през деформацията достатъчно, за да го успокоя.
Отвъд портата чакълестият път водеше до малка квадратна сграда с табела за добре дошли отпред. Отвъд нея имаше голяма, класически червена плевня до стара фермерска къща, която беше ремонтирана. Около външната страна на имота имаше различни кошари и клетки за животни: кокошки, прасета, пауни, кози и няколко понита, които се разхождаха в едно далечно поле.
Цялото място миришеше на лайна. Буквално.
Лойд натисна бутона на домофона.
– Ало?
След няколко секунди гласът се разнесе обратно.
– Затворени сме. Отваряме утре в девет сутринта.
– Това е Денис, служителят на портала. – Лойд се огледа нервно, преди да натисне отново бутона. – Аз съм д-р Маркъл.
– Не би трябвало да сте тук днес.
– Трябва да го видя. Това е важно.
Последва дълга пауза. Лойд потърка квадратната си челюст, опитвайки се да потисне очевидното си безпокойство. Най-накрая вратата на сградата, която беше най-близо до портата – тази с изрисуван надпис „Добре дошли в зоопарка Bowman Farms Petting Zoo“ – се отвори. От нея излезе момче, което беше с година или две по-младо от мен. Беше среден на ръст, с широки рамене, брада и подстригана прилежно коса. Дънките, оранжевата карирана риза и шумната колекция от ключове, висяща на колана му, допълваха приветливия му селски вид.
Той се запъти към портата и погледна Лойд предпазливо, като кръстоса дебелите си ръце.
– Какво е толкова важно, д-р Маркъл?
– Това е между мен и него.
Денис цъкна неодобрително с език.
– Това не е начинът, по който…
– Ори дормиас – изрекох аз, като запратих зашеметяващото топче на Лиена по човека от два метра разстояние. Тя отскочи от гърдите му и той се свлече на земята, преди да успея да уловя отскочилата топка. Захвърлих изкревяването, пъхнах ръце между решетките на портата, за да го хвана и да го доближа, после издърпах ключодържателя от колана му.
Лиена се измъкна от храстите, за да се присъедини към нас, и с помощта на една свинска опашка пристегна фермера към портата. Междувременно се опитах да сравня многобройните му ключове с електронната заключваща система до домофона. След малко опити и грешки открих ключа, който отключваше портата.
Лойд се взираше с недоумение в Денис, който беше изпаднал в безсъзнание без видима причина.
– Водете, докторе – казах му, докато се виждах отново.
Той кимна и се запъти през портата. Последвах го по калния чакълест път, покрай центъра за посрещане и към причудливата червена плевня. Не си направих труда да прикривам следите си с инвизиоуплътнение, което би увеличило напрежението в психическата ми сила; мозъкът ми все още ме болеше от суперзатъмнението. Лиена се влачеше на десетина крачки зад нас, прелитайки от скривалище в скривалище.
Когато двамата с Лойд минахме покрай центъра за посрещане, две ниски и жилави жени, които според мен бяха в края на трийсетте, излязоха от свинарника с празни кофи от фураж или помия, или драконови души, или каквото и да е друго, с което престъпните фермери хранеха четириногите, които държаха в затвора.
Грейси и Джени – братовчедките вещици. Едната имаше дълга златиста коса, сплетена на дебела плитка, която висеше до кръста ѝ и се люлееше, докато вървеше. Черната коса на другата изглеждаше странно поддържана сред миризмата и сламата.
Двете погледнаха Лойд с въпросителни погледи.
– Изгубихте ли се, докторе? – Попита язвително русата.
Чернокосата остави кофата си с мръсотия.
– Къде е Денис?
Лойд се поколеба, несигурен каква приказка да разкаже. Той не беше надарен импровизатор.
Като се огледа рязко, русокосата братовчедка забеляза безсъзнателната форма на Денис, който подремваше на мраморна основа до портата. Тя посочи и се канеше да изкрещи предупреждение, когато аз – като значително по-опитен импровизатор – добавих в свинарника голям, разгневен глиган. С раздиращ ухото писък той започна да рита кал и лайна като бик на родео.
Братовчедките вещици погледнаха объркано към кочината.
Накарах прасето да спре да се блъска и с гласа на кинематографичен испанец то заяви:
– Името ми е Пиниго Монтоя. Ти закла баща ми. Пригответе се да умрете.
Пиниго се втурна към дървената ограда и скочи, издигайки се невъзможно високо и преодолявайки я поне с един метър отгоре.
Вещиците се разбягаха, отчаяни да избегнат смъртта от отмъстителна свиня. Русокосата братовчедка направи две крачки, преди да се изправи лице в лице с Лиена, която се беше приближила, докато аз отвличах вниманието. Докато Лиена пускаше зашеметяващ куршум, тъмнокосата вещица се отскубна в обратна посока – право към мен.
Невидим, хванах я около кръста, подметнах краката ѝ и я повалих в земята. След секунда Лиена беше там и нахлузи гривна върху китката на вещицата, докато мърмореше заклинание. Разтърсващата се вещица стана безсилна и мълчалива.
Изправих се на крака и се загледах внимателно наоколо. Бяхме измъкнали вещиците, но ако имаха познати, техните фейски защитници щяха да се появят всеки момент, за да отмъстят. Примижах и зачаках, докато секундите минаваха.
Нищо? Лойд беше споменал изрично за техните страховити познати тъмни феи, нали?
– Какво, по дяволите, се случва тук? – Изкрещя басов глас откъм плевнята.
За миг си помислих, че се е появила фея, но въпреки че не беше най-средностатистическият човек, който някога съм виждал, гаргата с бирен корем, на която ѝ липсваха няколко сантиметра до метър и деветдесет, с лице, което смътно напомняше моп, не изглеждаше да е предсмъртно същество. Той просто беше голям и грозен.
Безименният телекинетичен бодигард беше пристигнал.
Тъй като все още не бях пуснал изкривяванията си, гигантът видя не само д-р Маркъл, Лиена и две вещици в безсъзнание, но и едно раздразнено прасе, готово да отмъсти за своя баща.
Като се насочи към Лойд и Лиена, телекинетикът тръгна към тях, оголвайки зъби.
– Какво направихте с Грейси и Джени?
– Не съм… – запъна се Лойд. – Искам да кажа, че не беше… просто стоях тук…
За човек, чиято буквална длъжностна характеристика включваше бърза реакция в спешни ситуации, не особено добрият лекар трудно мислеше на бързи обороти, когато го разпитваха заплашителни митици. Направих си бележка да препоръчам някои театрални лагери, когато всичко бъде казано и свършено.
Междувременно накарах Пиниго Монтоя да се втурне напред и да се настани пред телекинетика, взирайки се в него с мънистени очи.
– Не се заигравай с глигана, младежо – заплаши Пиниго. – Ще получиш копитата.
Огромната мускулеста глава се намръщи тъпо, вероятно подлагайки на съмнение собствения си здрав разум, и тази пауза беше всичко, от което Лиена се нуждаеше, за да извади третото си зашеметяващо топче. Докато тя бързо изричаше заклинанието, аз включих малката сфера в невидимия си възел. Когато тя направи движение за хвърляне, той не реагира – в това отношение беше малко по-умен от куче – но, разбира се, тя беше хвърлила топчето. Той просто не можеше да го види.
Тя го блъсна в корема. Той се преобърна и падна на земята с гръм и трясък, който ме накара да се размърдам. Беше дълго падане.
Изпуснах уморена въздишка, притиснах се до стената на плевнята и пуснах изкривяванията си. Обикновено това халюцинаторно приключение не би се отразило на психическата ми енергия, но не бях на пълния си капацитет. От друга страна, успешно си бях пробил път през всички смъртоносни защитници на Кофата и се чувствах адски добре след последните ни две срещи със смъртоносни митици.
– Остана само Кофер, нали? – Попитах, като дишах дълбоко.
– Да – съгласи се Лиена, докато връзваше китките на изпадналия в безсъзнание телекинетик. – Но нямам топчета за зашеметяване.
Докторът, който беше започнал лошо, когато се появих до него, огледа сцената.
– Това беше…
– Страхотно?
– Странно.
Приемайки това като комплимент, аз се изправих от стената и отворих уста да попитам Лойд къде да намеря ковчега, когато ме спря силно скърцане. Вратата на плевнята на три метра вдясно от мен се отвори.
В рамката на вратата ни гледаше нисък мъж на средна възраст с посивяла козя брадичка, налепена върху увисналото му кръгло лице, и тънка, увиснала конска опашка. Аз му отвърнах със зяпнал поглед.
– Това е той! – Изкрещя докторът. – Кофер!
Човекът хвърли яростен поглед към Лойд и отново затвори масивната врата на обора. Аз се хвърлих напред и я хванах, преди да се затвори. Бутнах я с цялата си тежест и я отворих достатъчно, за да се стрелна вътре.
Кофер спринтираше по широката пътека между празните конски боксове. Възобнових невидимия си възел и се затичах след него, докато Лиена се промъкна през вратата на обора зад мен. Кофер стигна до края на пътеката и изчезна в отворената врата. Спринтирах към нея.
Точно когато стигнах до вратата, Кофер се появи отново на прага – с пистолет в ръка.
Беше ми писнало от оръжия.
Близо до входа на плевнята Лиена се отдръпна с бързи стъпки. Когато Кофер насочи оръжието си към нея, тя се измъкна обратно навън, оставяйки ме насаме с нашия враг.
Влачещият се страх се задълбочаваше в гърдите ми с всеки бърз дъх, който поемах. Като оставим настрана оръжието, този човек лесно можеше да призове най-отвратителните убийци на града, за да обезвреди човек с такава алчна страст, която – както бях изпитал с Дивите момчета – можеше да бъде спряна само с огневата мощ на някои значително подсилени съюзници. Той беше мафиотски бос, забулен в тайна, удобно намиращ се в сенките, криещ се пред очите на всички.
Беше почти бог.
Чувствах се така, сякаш някой изливаше постоянна струя ледена вода в гръбначния ми стълб. Тялото ми се смрази, а ръцете ми започнаха да треперят. Реакцията ми „бягство или замръзване“ ме връхлиташе, докато реакцията ми „борба“ беше изчезнала напълно.
Бисерните очи на Кофер сканираха привидно празния коридор, без да могат да видят през изкривяването. Той се усмихна.
– Ти си тук, нали, Кит Морис? – Гласът му отекваше със злонамереност, по-мразеща от заплашителното ръмжене на Зилас. – Не можеш да избягаш. Покажи се и ще бъда милостив.
Взирах се в него, треперех, адреналинът насищаше вените ми. Само чистият ужас, че Кофер ме гледа, поддържаше изкривяването ми.
Кофер размахваше пистолета си от една страна на друга, сякаш обсъждаше къде да стреля първо.
– Аз не съм човекът, когото искате да разгневите, господин Морис.
Повярвах му. Страхът ме обземаше, сякаш колкото по-дълго стоях в близост до него, толкова по-силна ставаше властта му над мен. Чистият, остър, парализиращ ужас заплашваше да ме погълне отвътре.
– Имате три секунди, за да се покажете – заяви Кофер, а вкамененият ужас от заплахата му заключи гърдите ми.
Беше толкова силен, толкова всепоглъщащ, че не го усещах като реален.
И точно тогава го разбрах. Страхът не беше истински. И макар че осъзнаването не накара ужаса ми да изчезне, той се облекчи достатъчно, за да мога отново да мисля.
– Времето изтече! – Съобщи Кофер. – Покажи се и ще обмисля дали да те пусна…
Не го оставих да довърши. Пуснах моята невидима бомба. Главата му се насочи към мен, а триумфът озари чертите му.
После го ударих с „Затъмнение“.
Той се смая силно. Тъй като чувството му за допир изчезна, той изгуби хватката си върху пистолета. Той падна от ръката му, докато той се сгромолясваше настрани, отскачаше от вратата и се приземяваше с лице напред върху мръсния бетон. Крайниците му се свиха, докато той викаше от ужас.
А аз? Аз бях свободен от ужаса. В мен нямаше и капка страх – само гняв.
Освободих Затъмнението. Кофер се свлече на пода, задъхвайки се и хленчейки. Сега, когато можех да го видя с бистра глава, трудно можех да повярвам, че ме е изплашил до смърт. Ако стажант в музея на восъчните фигури „Мадам Тюсо“ беше направил богоубийствен опит да направи двойник на Стивън Сийгъл и след това го беше оставил на слънце в горещ летен ден, щеше да се получи идеално копие на Кофер.
Остарялата, полуразтопена екшън звезда от осемдесетте години не би трябвало да предизвиква отвратителен ужас.
Прокрадвайки се напред, изритах изпуснатото оръжие през пътеката и го извадих от обсега на ръцете му. Когато той вдигна глава, аз приклекнах пред него, усмихвайки се зъбато.
– Смятам себе си за лесен човек – казах му, като ръмженето в гласа ми контрастираше с думите ми. – Смятам, че хората заслужават втори шанс, и наистина не пазя злоба. Но за теб ще направя изключение.
Прокарах пръст между веждите му.
– Това беше само опит за моите психични сили и ако само си помислиш „емпат“ в моя посока, ще ти покажа какво точно мога да направя, когато се ядосам.
Това жалко разхищение на кислород ме накара да се разтреперя в обувките си като малко дете и това наистина ме вбеси. Бях се сблъсквал с достатъчно такива глупости в старата си гилдия.
Куентин, моят бивш колега от ККК и нещо като приятел, също беше емпат. Способността му да манипулира емоциите на хората с ума си обаче далеч надхвърляше възможностите на този шегаджия. След смъртта му бях прекарал доста нощи в сън и се чудех доколко приятелството ни е било истинско. Истинската сила на Куентин се криеше във финеса, с който използваше опасната си сила.
Добре де, може би имам някакви трайни проблеми с емпатите.
Изразът ми сигурно е показвал достатъчно от моите не особено приятни чувства, за да не се усъмни Кофър нито в заплахата ми, нито в намека, че съм по-силен и по-зъл психо от него.
Той се озърна слабо, гневът щипеше във въздуха около него, докато потискаше изтичането на емпатичните си емоции.
– Какво искаш? – Измърмори той.
– Доста е ясно – казах аз, оголвайки зъби в поредната си безподобна усмивка. – Искам да живея.
Назад към част 18 Направо към част 20
