***
– На колко години е била най-малката от сестрите Енсан, когато херцогът е влязъл във… връзка с нея? – попитах тихо.
– Седемнайсет или осемнайсет. – отвърна безразлично полицаят.
Уви, аз не притежавах неговото безразличие. Нито пък неговото равнодушие. И нежеланието му дори да си представи какво се е случило. Защото за мен, с моето живо въображение, то беше твърде ясно. Барон Енсан, получил предложение от самия лорд Карио, който имаше в перспектива титлата херцог, вероятно се е радвал, бил е щастлив и като цяло искрено е вярвал, че сключва благоприятен съюз. И бракът се сключва. Ако приемем, че най-голямата дъщеря на барона е запазила фамилното си име, бракът вероятно е бил традиционен. И аз си представих храм с високи сводести тавани, гости, насядали по пейките, красива булка в бяло, сияеща от усмивка, щастие, надежда, и самият херцог, застанал пред олтара в очакване на своята невеста. Една красива приказка. Приказка за една от сестрите, а другата…..
– Каква е разликата във възрастта на баронеса Енсан? – питах конкретно за съпругата и сестрата на съпругата на херцога.
Защото, когато се говори за дъщери, вече трябва да се използва терминът херцогиня. Поне за една от тях.
– Мм, – замисли се за момент Давернети – по време на сватбата Сиена е била в началото на двайсетте си години, а Микеле е била три години по-млада.
Не можех да не си представя момичето в роклята на шаферка, което гледа щастието на по-голямата си сестра, на сватбената церемония с възторжени очи, сини като лятното небе, и мечтае… мечтае за същото. За същото щастие, за същия храм, за това, че и тя ще чака до олтара със силен уверен мъж, който ще я гледа с любов…
И ме е страх, наистина страх, да си помисля какво се е случило след това.
„По-малката сестра на херцогиня Енсан, която ви е позната, роди тризнаци от съпруга на по-голямата си сестра. Три идентични момичета. През същия месец херцогиня Енсан роди собствена дъщеря, законна дъщеря“.
Изглежда, че това са само думи. Само думи… Но това, което се криеше зад тях, беше ужасяващо. Може би, напълно възможно и аз щях да го приема не толкова остро, ако не беше дневникът на майка Изабел, но както и да е… В кой момент херцогът е обърнал внимание на по-малката сестра на съпругата си? Кога е отишъл при нея? Как я е принудил? Той я е изнасилил, иначе бедното момиче нямаше да изпада в истерия в милосърдната къща, молейки да се отърве от „доказателството за греха“.
– Анабел, вие сте бледа. – отбеляза старшият разследващ полицай, изключително внимателен лорд.
– Уви, има си причини. – отвърнах тихо аз.
– А каква според вас е причината за вашето лошо настроение?
Погледнах го и няколко секунди се взирах в очите му, без да мога да разбера дали се шегува, иронизира или наистина не разбира.
– Лорд Давернети – заговорих накрая – това, което се е случило с младата баронеса Енсан, не беше нищо друго освен насилие.
Усмихвайки се, старшият следовател поклати глава и отговори:
– Анабел, откъде ние с вас знаем това? Напълно възможно е момичето просто да се е влюбило, драконите често се влюбват, ние имаме известна харизма, така….
Пауза, доста добра пауза, за да се подчертае двусмислието на казаното, само че като оставим настрана цялата тази двусмисленост, аз зададох конкретен въпрос:
– Лорд Давернети, какво мислите, че се случи с мен, след като влязохте в къщата ми като крадец и отидохте в леглото ми като изнасилвач?!
– Анабел! – Давернети мигновено пристъпи напред, очите му вече не се присмиваха и не се усмихваха, с изключение на известно напрежение – Нека не бъркаме понятията. Аз не съм ви изнасилвал! Не съм искал да ви обидя по никакъв начин. Аз…
– Въпросът беше в друго! – прекъснах го ледено – Въпросът беше: „Какво мислите, че се случи с мен след това?“
Старши следователят се облегна назад на стола си, като ме гледаше напрегнато и втренчено.
Аз, от друга страна, не виждах причина да се крия.
– Плаках през по-голямата част от нощта. – казах съвсем спокойно и погледнах в черно-зелените очи на дракона с твърдост, на която преди не бях мислила, че съм способна – Взех няколко бани, като все се опитвах и опитвам да отмия всяко ваше докосване. Къпах се, докато не свърши всичката топла вода в къщата, а като се има предвид системата за парно отопление, която професорът е внедрил, имаше много вода. Така че, когато топлата вода свърши, все още се чувствах мръсна. Толкова мръсна, че не можех да се успокоя дори след като избърсах тялото си с кърпа, напоена със спирт. И да, лорд Давернети, все още се страхувам да спя в стаята си, не мога да понеса дори мисълта да легна в леглото, на което ме тормозехте.
Докато говорех, Давернети пребледня, честно казано, макар и някак отстранено – иначе не можех, страхувам се, че сълзите напираха в очите ми. Ставаше все по-блед с всяка моя дума.
– Анабел… – прошепна той, щом спрях да говоря.
– Да, не сте ме изнасилили. – потвърдих онова, което той очевидно искаше да каже – И двамата с вас знаем защо: живяла съм с дракон повече от шест години, познавам слабостите ви и мога да се защитавам. Но ако нямах всичко това – нито дарба, нито способност, нито знание – как щеше да завърши онази нощ, лорд Давернети!
Полицаят замълча за миг, загледан в мен.
После заговори:
– Повече от сигурен съм, че щеше да ви хареса.
Усмихнах се горчиво и поклатих отрицателно глава, като го гледах втренчено. Но отстъплението явно не влизаше в навиците на старши следователя.
– Бих направил абсолютно всичко, за да ви хареса.
И не се сдържах:
– Вие вярвате в това толкова дълбоко! – усмивката отново беше горчива – Толкова искрено! Толкова непогрешимо! Лорд Давернети, вие сте умен дракон. Току-що ви разказах открито и честно какво преживях след вашето нощно посещение. Къде в описанието на чувствата и емоциите ми чухте нещо, което да ви позволи да кажете: „Повече от сигурен съм, че щеше да ви хареса?“
И полицаят отвърна поглед.
– И така, – казах аз с дълбока въздишка – сега да се върнем към наистина важната тема на обсъждане.
– Съжалявам! – изведнъж каза лорд Давернети и погледна нанякъде към каменната стена – Съжалявам безумно, безкрайно, ужасно много. Не мога да понеса да знам, че сте плакали заради мен, и бих направил всичко, за да изкупя всяка сълза, която сте пролели. Анабел, ако мога да направя нещо, аз…
– Сега не става въпрос за мен. – прекъснах дракона не много деликатно, но нямахме много време за губене в обяснения – А и не ми трябват вашите съжаления, нито вашето съчувствие, нито каквито и да били опити да „изкупите случилото се“. Благодаря ви, но вече съм научила, че единственото нещо, което е по-лошо от омразата към драконите, е тяхната благодарност. Така че, моля ви, просто не ме докосвайте никога повече и повярвайте ми, това ще бъде повече от достатъчно.
Давернети ме гледаше мълчаливо.
Задържах погледа му с цялото достойнство, което можех да събера, и се върнах към това, което наистина имаше значение.
– И така! – беше дума, която бях научила от професор Стантън, дума, която ме дразнеше, но всичко минава, както и това – Така че имаме съществуването на четири сестри Енсан. Едната от тях, лейди Елизабет Карио-Енсан, законно родена и сгодена за Арнел, беше убита и намерена от мен при навлизането в територията на Уестърнадан. Втората, нелегитимната, но също в действителност лейди Карио-Енсан, беше незабавно открита от вас, доведена в Уестърнадан и сега се представя за мъртвата законна Елизабет. Освен това в Града на драконите пристигнаха и двете незаконни дъщери на херцога – Амбър и Лаура Енсан. И двете са магьосници. Обучени магьосници, които могат да използват както драконова магия, така и магията от старата школа, като се има предвид заклинанието „Адски огън“, което беше използвано в опита да се разруши домът на вече покойната сватовница мисис Томпсън. И Лора, и Амбър вероятно са уайверни – тоест смесица от ръждиви дракони и трансформиращи. Едната от тях е била заловена… – Аз се замислих, после добавих язвително: – Не и без моя помощ. Ами другата?
Полицаят слушаше с интерес, но направи една поправка:
– Шърли Акинли не беше „незабавно открита“ от мен. За момичето се грижеше професор Стантън. И най-вероятно той щеше да я приеме в дома си след смъртта на приемната майка на момичето, но… от крясъците на Шърли прозорците се взривяваха. Професорът разумно преценил, че това ще привлече излишно внимание към момичето, затова я изпратил в Уестърнадан. Уви, Шърли избягала от девическия пансион. След това се забъркала с лоша компания… може би сте чували за темпераментния характер на жените от нашата раса… – после ме погледна и сухо каза: – Простете.
– Продължавайте. – помолих аз.
Но продължението не дойде веднага.
Лорд Давернети мълча известно време, като поглеждаше към полите на роклята ми на лична секретарка, после каза:
– Трудно ми е да ви запозная със заключенията си след вашата шокираща откровеност, затова ще бъда много кратък и тактичен. Бракът с херцогиня Елизабет Карио-Енсан, както разбирате, не беше мечтата на Ейдриън. Но повтарям – главата на семейството няма право да избира съпруга въз основа на собствените си желания и симпатии, неговата задача е да доведе в къщата жена, която да се превърне в опора, богатство и въплъщение на силата на семейството. А изборът на достойно момиче, което ще може да се справи с тази задача, не е прост въпрос. Особено ако вземем предвид, че сме приели браковете между роднини…
След миг мълчание старшият следовател добави:
– Вероятно заради това, което… описахте, говорейки за собствените си усещания. Повярвайте ми, това е… смазващо.
Той поклати глава, сякаш се отърваваше от нелицеприятните мисли, и продължи:
– В друга ситуация предложението на херцог Карио щеше да бъде отхвърлено. Драконите, особено онези, които наследяват кръвни линии и богатства, се женят изключително за драконици, това е в реда на нещата в Уестърнадан. Но… вече имахме на разположение около четиристотин трупа. Уестърнадан е град, който почти винаги е покрит със сняг. Някога на мен това ми харесваше – съвършената белота на нашия град, но когато върху девствения бял сняг започнаха да цъфтят алени петна… Триста деветдесет и девет момичета и жени, Анабел. Осиротели родители, съпрузи, малки деца. Засилихме патрулите, засилихме патрулите до такава степен, че един пазач, който се разхождаше из града през нощта, можеше да види друг в далечината. Но… убийствата не спряха.
След миг мълчание Давернети погледна към двете икономки, които седяха и гледаха напрегнато от мен към него, без да могат да чуят нищо, но все пак и двете останаха наблизо, и ако грижите на мисис Макстън бяха приятни и познати, то от мисис МакАвърт не бях очаквала такава преданост и… това беше приятно и за мен. Без съмнение казах истината на лорд Главния следовател за това как се чувствах след нощното му посещение, но никога няма да призная, че от онази нощ в присъствието на този дракон все още ме тресе. Страхът си остава. Страхът винаги остава. И едва ли можех да мисля последователно, когато бях насаме с лорда, но присъствието на две смели жени тук ме успокояваше.
– Не си спомням точно коя нощ Ейдриън изведнъж реагира нетипично. – продължи Давернети – От доста време не бяхме спали в напразен опит да открием убиеца. Ние, двама от най-силните дракони в Уестърнадан, се опитвахме да решим уравнение, което беше пълно с неизвестни, а знакът за равенство винаги беше последван от труп, поредното цвете на смъртта, разцъфнало в снега. И изведнъж нещо се обърка! Ейдриън рязко се изправи и тръгна нанякъде. Извиках и той се обърна, а аз се почувствах неловко… Погледът, Анабел… той не просто имаше вид на дракон, а и на кръвясали очи. Когато се обърна при гласа ми, той спря… Знаете ли какъв беше ужасът на ситуацията?
Поклатих отрицателно глава, слушайки лорд Давернети в нервно напрежение, долавяйки всяка негова дума. Старши следователят се усмихна невесело на изненаданото ми внимание и каза:
– Целият ужас беше в това, че никой не беше убит тази нощ. Никой, Анабел.
Изведнъж осъзнах, че го слушам, почти без да си поемам дъх… и вече знаех какво ще чуя по-нататък:
– През всяка друга нощ, откакто започнаха убийствата, Ейдриън претърсваше града, също като мен. Това беше първата нощ, в която, след като бяхме осъзнали безсмислието на патрулирането, се бяхме насочили към търсенето на маниакалния убиец, преглеждайки докладите от местопрестъплението и записите от архивите. Това беше първата нощ, в която Ейдриън беше с мен. Изводите… Предполагам, че осъзнавате изводите, които направихме.
Аз… разбрах.
Давернети въздъхна тежко и без да ме погледне, се върна към разказа си:
– На следващата вечер сам заключих Ейдриън. В затвора. На най-ниското ниво на затвора. И… това се случи отново, Анабел. Отчуждението, което го обзе, лудостта, която го последва и опитът да напусне затворническата килия. Той огъна решетките, Анабел, опита се да ги счупи, не отговори на гласа ми и да… никой не беше убит отново тази нощ. Никой. На сутринта Ейдриън седеше на каменния под, гледаше ме мълчаливо, аз него и в главите ни нямаше никакво съмнение кой е убиецът.
– Боже, това е ужасно! – казах аз.
– Повече от ужасно! – потвърди лорд Давернети.
Той посегна към декантера, наля си настойка против повръщане до върха на чашата, взе последната част от нея и като отпи бавно, продължи:
– Това беше тежко, ужасно осъзнаване. Бяхме изправени пред труден избор. Да оповестим подозренията си щеше да е недалновидно, глупаво и безсмислено. Но имаше все повече и повече от нас, които искаха да оповестят фактите за многото смъртни случаи. Драконовият град, както и цялата Желязна планина, има независимост, но Империята все още разполагаше с някакви лостове за влияние и проблемите започнаха, когато император Уилям Дейрел дойде на власт, но всъщност тези лостове бяха дадени на херцог Карио, който никога не беше признат от баща си, но беше признат от кръвния си брат. Признат и ползващ се с пълно доверие. По този начин Коршун Карио става управляващ на империята. Какво означаваше това за нас? Опити за проникване в нашите територии от страна на многобройни ревизори, поява на магове, които се опитваха да скрият магическата си същност, но усърдно дебнеха нещо, и много други неприятности, които в настоящата ситуация не можехме да си позволим. И така, когато херцогът предложи брак в замяна на спиране на „проверките“, бяхме принудени да се съгласим. При брак от такъв калибър времето от годежа до същинската сватба е една година. Цяла година, Анабел, а в този момент времето беше ценност, от която не можехме да си позволим да се откажем.
Назад към част 12 Напред към част 14