Глава 17
Огъстин изтръска мислите от главата си. Емери все още беше вещица. Тя беше негов враг. Той повтаряше мантрата в главата си с надеждата, че ще се придържа към нещо. Каквото и да било. Защото сърцето му бързо бе погълнато от връзката с половинката и жената, към която бе привързана.
Нейното наследство беше единственият аргумент, който му беше останал, за който да се хване. Тя искаше същото, което и той, да спре вещиците и да защити дъщеря си. Подозираше, че тя ще стигне до същото, до което и той, за да гарантира, че това ще се случи.
– Това са високи цели, Емери. – Лили разбърка млякото в чая си, без да се смути от изявлението на Емери, че планира да убие близначката ѝ – Преди всичко обаче трябва да научиш магията си. Да научиш къде са силните ти страни. Ние ще застанем зад теб, когато си готова.
– Да. Ти си бъдещето, момиче! – повтори Калъм – Пророчеството е близо.
Калъм отново се върна към проклетото си пророчество.
– Знам и съм готова да изпълня своята част.
Калъм завъртя глава към Емери, а веждите му се смръщиха.
– Смятат ли вещиците, че ти си наследникът?
Емери сви рамене.
– Не мога да се преструвам, че знам какво мисли заветът. Те не са ми казвали нищо. Но моята приятелка Агата ме дари с пророчество, когато бях в Ню Орлиънс. Знам какво трябва да направя.
Лили се задави с чая си и едва не изплю това, което беше в устата ѝ.
– Какво е направила? – очите ѝ бяха широко отворени от недоверие, макар че Огъстин не правеше връзка защо това е по-шокиращо от убийство – Помниш ли какво каза?
– Да, а защо? – Тя доближи чашата до устните си и отпи от чая – Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
Лили подръпна салфетката си към устните, а възрастта ѝ личеше в маниерите ѝ.
– Пророчествата се разкриват само на онези, които са докоснати от звездите. Повечето, благословени с таланта на звездите, са способни да възприемат само дребни предсказания като четене на таро или на чаени листа. Ето защо пророчествата се срещат толкова рядко. Чувала съм само за едно друго истинско пророчество, което е било разкрито през живота ми, и то беше дадено на баба ми.
– Пророчеството на обединените. – прошепнаха едновременно Огъстин и Калъм.
То беше нещо от приказките, предавано като история и на вампири, и на вещици през вековете. Беше чувал Малкълм да го повтаря твърде много пъти, за да го преброи през последните два месеца. То беше в основата на цялата мисия на Калъм.
– Пророчеството на обединените? – погледна ги Емери, сякаш всички бяха луди, а той предполагаше, че за човек, израснал извън свръхестествения свят, идеята е малко налудничава.
– На него се основават приказките, момиче, обещаващи мир в свръхестествения свят от ръцете на обединените. – Калъм се изправи и прегледа рафта с книги покрай една от стените до огнището. Извади един стар прашен том и го постави пред Емери – Или поне аз винаги съм смятал, че това е приказка, докато на мое пазене не бе доставен стар текст, разказващ истината за вещиците и вампирите.
– Истината? – подигра се Огъстин – Това е малко пресилено. Това е история, разказана от онези, които вярват, че пророчеството е факт. Ако е вярно как е станало това и вещиците са създали вампирите, а след това са ги проклели, което е довело до разцеплението на фракциите и нуждата от пророчеството, как така сме изкарали толкова дълго време, без да го разберем?
– Защото не искахме да го направите. – Емери прокара ръце по еластичната кожа, а очите ѝ бяха приковани в книгата – Нашите предци са поставили всичко на място, така че никога да не се съмнявате в истинската връзка между нашите видове.
– Тя е права. – развълнува се Лили – Никога не е трябвало да съществувате. Вие бяхте грешка, допусната от баба ми. Всичко е написано в книгата.
Дълбоко ръмжене се чу от Калъм, което съвпадна с ръмженето на Огъстин.
– Не казвам, че не трябва да съществувате сега, дебелоглави шутове. По онова време обаче баба ми възнамеряваше да сложи край на съществуването ви, но дядо ми не искаше да го направи. Той беше обикнал воините, които тя беше създала за него, и във време, в което войната беше преобладаваща, не искаше да се откаже от тях. За да ги защити, той застана зад гърба на баба ми и накара сестра ѝ да свърже живота му с оригиналните вампири, като сам се превърна в такъв. Ако баба ми убиеше воините му, щеше да убие и любовта си. И така се появили първите брачни партньори.
– Значи е вярно?! – прошепна Емери, а в очите ѝ блесна благоговение. Тя отвори книгата и прокара пръст по шева – Търсих нещо подобно в библиотеките на вещиците, но така и не успях да открия намек, който да го потвърди като истина.
– Да, момиче. Всичко е истина. – Калъм седна до нея и прелисти страниците до средата.
Емери погледна надолу към текста, после отново към Калъм, а очите ѝ се разшириха. Юмрукът на Огъстин се стисна и той се мъчеше да прехапе връзкарската ревност, предизвикана от страхопочитанието в очите ѝ, когато гледаше братовчед му.
– Това ли е пророчеството?
Калъм кимна. Емери започна да чете:
„Курсът е определен за война и разделение.
Грешките на първите, водени от гордост.
Смърт и разруха ще прокълнат вековете на всички,
Истината ще остане в далечни спомени, а мирът ще падне.
Три фракции в хаос,
Всяка от тях е покварена от миналото.
Губещи всичко скъпо, ако лъжите надделеят.
Половинките на първите ще предизвикат още по-голям смут.
Наследниците са единствената надежда за мир.
Звездите са написали ново бъдеще,
Вещиците, вълците и вампирите са заедно.“
– Да. – Калъм заговори, но очите му бяха потънали в каквато и да е мисъл, към която се придържаше.
– Ето на какво се основават приказките ви? – Емери се намръщи – А аз си мислех, че мащехата на Пепеляшка е лоша.
Забавният кикот на Емери го прониза, умната ѝ уста беше абсолютна радост.
Огъстин се усмихна, като си спомни как майка му използваше пророчеството срещу него и Малкълм като деца.
– Кралицата ми казваше, че ако я излъжа, ще се събудя сам. Отне ми цяла вечност, за да разбера, че това е просто реплика в една приказка.
– Само че това не е приказка! – подигра се Емери и обърна очи в неговата посока – Всички тези неща са се случили. Грешките на първия. Фракции в хаос. Половинките на първите, които предизвикват смут. Какво по-неспокойно от хибридно дете на кралска особа? Намерените наследници, единствената надежда.
Челюстта на Огъстин се стегна, когато срещна погледа ѝ. Не искаше да повярва, че са прави. Дори с всички факти пред себе си, той не искаше да повярва. Нямаше как целият му живот да се е формирал около една лъжа. Беше водил безброй войни през вековете с разбирането, че вещиците са негов враг. Беше гледал как убиват братята му с нулеви угризения и беше отвръщал с меча си на удара.
Калъм поклати глава.
– Вече знаем това, момиче. До момента, в който те срещнах, не бях сигурен, че някога ще се сбъдне. Само ако знаехме какво следва.
– Добре, че пророчеството на Агата говори за бъдещето.
– Бъдещето? – попита Лили, а гласът ѝ едва ли беше повече от изпълнен с трепет шепот. Когато Емери кимна, Лили издърпа книгата пред себе си и я прелисти на гърба. Тя извади химикалка от джоба на роклята си и кимна. – Продължавай, момиче, какво ти каза кралицата?
Огъстин слушаше внимателно, като държеше на всяка дума на Емери, докато тя рецитираше пророчеството, което ѝ беше дадено и което разказваше бъдещето на предвидените наследници. Нямаше съмнение, че то се отнася за тях и за наследника на вълците. Никога не беше срещал Дрейвън, но се носеха слухове, че бил също толкова свиреп, колкото и баща му, алфата. Вълците може и да бяха неутралната фракция, но имаха кървава история, която съперничеше на вампирите.
Заедно те ще донесат промяната за всички нас. Съюз, който да спре мрака на падението.
Огъст повтаряше думите в главата си.
„Готов ли си да признаеш, че тя е създадена за нас? Чух вътрешния ти смут, знам, че поставяш под въпрос всичко, което си смятал за вярно. Ако не можеш да направиш това, което е правилно за нашия народ, и да спреш идващото, тогава позволи на мен да го направя.“
– Не.
– Не, какво? – попита Емери.
– Нищо. Просто си мислех.
Тя наклони глава и небрежният кок падна от върха на главата ѝ.
– Искаш ли да споделиш с класа?
– Не особено. – той прокара ръка през косата си, обмисляйки внимателно думите си – Пророчествата не са евангелие, те могат да се тълкуват по много начини.
– Прав си. – съгласи се Емери, но погледът, който тя му хвърли, му подсказа, че не е съгласна, защото, разбира се, не беше съгласна. Тя би повярвала на всичко, което спасява детето им. – Но съм сигурна, че имаш съвсем различно тълкуване от останалите.
Преди Огъстин да успее да отговори, Калъм удари с ръце по масата.
– Извади си главата от задника, Огъстин. Това не би могло да бъде по-ясно. Наследниците са имали намерение. Ти и Емери. Ако просто престанеш да бъдеш заслепен от гнева, който смяташ за оправдан, ще видиш, че имаш нещо, което останалите от нас могат само да се надяват да имат някой ден. Тя е твоята втора половина. Тази, която ще те направи цялостен. Огъстин, ти нараняваш не само себе си, но и бъдещето на свръхестествения свят, като се съпротивляваш на това, което е написано в кървавите звезди.
Може и да беше прав, но Огъстин не беше готов да се предаде, дори това да го правеше упорит глупак. Не още, не и когато не знаеше как изглежда краят. Не се съмняваше, че Емери е негова половинка, а целият му живот се крепеше на лъжа, но не можеше сляпо да се довери на пророчеството на една вещица или на звездите, които вече му бяха поднасяли гадна ръка след гадна ръка.
– Съдбата е непостоянна кучка. Трябва да вярваш, че тя има думата в живота ти, за да следваш нейните пътища.
Калъм изпусна поредица от проклятия на шотландски галски. Огъстин не долови всичко, но имаше нещо в това да си упорита бълха върху задника на магаре. Когато свърши, Калъм се изправи и се изниза от масата и излезе през задната врата, като я затръшна след себе си.
Лили се изправи и стрелна Огъстин с поглед.
– Той е загубил точно толкова, колкото и ти, Огъстин. Разликата е, че не е изгубил надежда в нашия вид. Предлагам ти да си намериш нещо, в което да вярваш, или да се махнеш от Шотландия, защото независимо дали ти харесва, или не, принце, войната от пророчеството идва. Най-добре е да решиш на чия страна си.
Тя се обърна и постави чая си на плота, преди да излезе през задната врата след Калъм, оставяйки го насаме с Емери.
Огъстин стисна челюстта си. Не приличаше на Калъм да избухва в ярост. Реакцията на братовчед му беше свързана с нещо повече от неспособността на Огъстин да се съобрази с това, което се очакваше от него. Огъстин просто не знаеше какво друго не е наред.
Лили беше права, че Калъм беше загубил толкова, ако не и повече през живота си. Майка му. Съпругата си. Детето си. Беше невероятно, че в него бе останала някаква надежда. И все пак Огъстин не можеше да се насили да се надява на нещо, изтръгнато от устата на вещица. Той не искаше да воюва срещу Калъм или неговата кауза. Искаше само да спаси кралството си и детето си.
Ако, а това беше голямо „ако“, пророчеството се окажеше вярно, тогава той и Емери играеха неразделна част от бъдещето на свръхестествения свят. Вероятно трябваше да я държи настрана, докато не разбере какви ще бъдат ролите им в предстоящата война. Той играеше повече от една игра, а полето за изява се усложняваше с всеки изминал ден.
По-големият въпрос беше: искаше ли да стои далеч от нея?
„Бих могъл да ти отговоря на този въпрос.“
– Замълчи си, Огъст. – промълви той под носа си.
– Пак си говориш сам със себе си? – Емери го погледна с подигравателна усмивка.
– Гледай си собствената работа.
– Какво ми каза? – тя завъртя между пръстите си паднало парче от розовата си коса – Докато нося бебето ти, аз съм твоя работа. Същото важи и за теб, Огъстин. Трябва да знам, че таткото на бебето ми не е луд.
Емери срещна погледа му и не отстъпи. Тя щеше да бъде сила, с която да се съобразява, и тази мисъл не успя да успокои ерекцията, която бушуваше в панталоните му от момента, в който тя слезе по стълбите.
– Мисля, че си раздвоен, Огъстин. – тя прокара пръст по ключицата си, избута подгъва на пуловера си настрани и разкри любимата му част от шията ѝ – Малкото превземане на Огъст те накара да се разтрепериш в ботушите си и сега си принуден да се изправиш пред всички истини, които предпочиташ да погребеш.
Ненавиждаше колко дяволски права беше тя. Никога през живота си не е бил по-конфликтен. Нито когато беше принуден да смени Малкълм, нито дори когато Огъст се съгласи да започне неговото Съревнование, приковавайки ги към една жена до края на живота им. Той винаги е бил пресметливият и логичен човек. Проблемът беше, че логиката започваше да се изравнява със страната, която поставяше под въпрос цялата система от вярвания за това кой е той като същество. Съществуваше голяма вероятност цялата цел на съществуването му да е била лъжа. И къде оставаше той?
– Имам нужда от малко въздух. – Огъстин се отдръпна от масата и тръгна към входната врата.
Когато я отвори, на пътя му застана рошав кафяв вълк, в когото разпозна Ансел.
Вълкът изръмжа слабо и Огъстин му отвърна със същото. Клепачите му се спуснаха и той разшири стойката си.
Магията проникна във въздуха, но не по същия начин, както тази на Лили. Тя беше лека и почти блестеше по кожата му. В ушите му се разнесе хрущенето на пукащи се кости, когато вълкът се превърна в човек пред тях.
Ансел стоеше гол в рамката на вратата.
– Тъкмо идвах да ви взема всички.
– Боже мой! Ансел! – извика Емери и се хвърли от масата. За миг се озова в прегръдките на съвсем голия вълк.
Ако си мислеше, че е ревнувал заради откраднатия поглед към Калъм, грешеше. Виждайки Емери да се заплита в ръцете на друг мъж, той изпадна в ярост. Сърцето му заби в гърдите и когато Ансел заби нос в шията ѝ, му трябваше всичко, за да не изтръгне главата на вълка от тялото му.
Огъстин снижи гласа си до смъртоносна октава.
– Махни. Ръцете си. от нея. Ако искаш да ги задържиш, тоест.
– Извини ме? – Емери извърна глава и гневът се изля от нея на вълни – Докато ти се разхождаше по улиците и убиваше невинни хора, Ансел защитаваше мен и дъщеря ни. Той може да ме прегръща, да ме целува и да прави с мен каквото пожелае.
Ансел повдигна вежди и погледна Емери с остър поглед.
– Не мислиш ли, Емери, че това е малко прекалено?
Емери сви рамене, а предизвикателният ѝ поглед бе прикован към Огъстин.
Зрението му премина от зелено в направо червено.
– Не ме изпитвай, малка вещице.
– Тази сутрин ти даде ясно да се разбере какво е положението ни, не ти решаваш с кого прекарвам времето си и какво правя. Ако искам да се сприятеля с всеки мъж в Шотландия, ще бъда в правото си, като се има предвид, че не ти принадлежа.
По дяволите, тя ни принадлежи.
Огъстин сдържа подсмърчането си. Притеснителността беше черта, която и той, и Огъст споделяха.
– Какво би си помислил Огъст?
– Той ми има достатъчно доверие, за да знае, че никога няма да направя нещо, което да го предаде. Ти, от друга страна, си неспособен да се довериш.
Направо бих се доверил. Щях да я откарам обратно във вилата и да ѝ покажа на кого точно принадлежи.
– Не мисля, че познаваш половинката си толкова добре, колкото си мислиш, Емери. Доверието се печели, а ти нямаш кой знае какъв опит.
Калъм се качи на верандата зад Ансел, а самообладанието му отново бе твърдо на мястото си.
– Всичко наред ли е тук?
– Мама и татко се карат. – Ансел отвърза ръката си от кръста на Емери и се обърна към Калъм.
Без да пропуска нито миг, Огъстин я придърпа плътно до гърдите си и вдиша аромата ѝ, като имаше нужда да замени остатъците от вълка със своите. Той изръмжа срещу косата ѝ, ненавиждайки начина, по който връзката между тях се успокои в момента, в който регистрира присъствието ѝ срещу него. Тя беше слабост, която той не можеше да си позволи.
Емери се опита и не успя да се измъкне от хватката му.
– Какво, по дяволите, Огъстин? – изкрещя тя.
Той прокара нос по пространството зад ухото ѝ, като хареса тръпката, която премина през нея, докато шепнеше:
– Не му принадлежиш.
– Той е гей и е един от най-близките ми приятели, ти, израснал прилеп. – тя се отдръпна от гърдите му и оправи пуловера си – И за протокола, аз също не ти принадлежа.
Щеше да се наложи да се погрижи за това. Може и да не можеше да я задържи, след като станеше крал, но след като усети горещата ярост, която премина през кръвта му, като я видя в ръцете на друг мъж, със сигурност нямаше да позволи на никой друг да я вземе. Идеята на Огъст да я затвори и да я извежда само когато има нужда от помощ, не звучеше като ужасна идея.
– Не ми харесва той да те докосва.
Огъст изръмжа съгласието си в ума им.
– Е, престани да го правиш. – тя му върна гръб и отиде до мястото, където стояха Калъм и Ансел, които се преструваха, че не ги слушат как спорят.
Шибани деца. Всички те.
Ансел погледна Огъстин, хвърляйки му поглед, който казваше, че не е заплаха, но и той не пускаше Емери.
– Дойдох да ви кажа, че вълците са тук.
– Флора е тук? – Емери не дочака отговора и изтича до парапета на верандата – Къде е тя?
Ансел изхърка през смях и се запъти към стъпалата.
– Следвай ме. – той погледна през рамо и се усмихна на Ем – А ти ми дължиш малко кифли за това, че отнесох магически удар в гърдите.
Емери отметна глава назад и се засмя, докато всички гледаха как Ансел скача от стъпалата и се преобразява във вълчата си форма, докато падне на земята.
– Това е адски готино. – прошепна Емери с благоговение в гласа си. След това тя последва вълка на Ансел към мястото, където свършваха огражденията в южната част на имота.
Огъстин прокара ръка през косата си и поклати глава, борейки се с нуждата на връзката да бъде близо до нея.
„Изплъзваш се, Огъстин. Тя се е вкопчила в теб и не след дълго ще бъдеш също толкова безпомощен с нея, колкото и аз.“
Огъстин пренебрегна удара на Огъст. Най-вече защото не искаше да признае, че може да е прав. Емери не беше нищо от това, което беше очаквал – всъщност той започваше да вярва, че тя е всичко, което трябва да бъде една кралица. Трябваше да се овладее, ако искаше да оцелее след малката вещица.
Назад към част 17 Напред към част 19
