2
След тази оперативка животът ми се пропука. Аз съм аналитик, аз съм шибан аналитик и за три дни търсене на информация разработих план за трансформация в опит от грозотия да стана „най-красивата жена, която Гес Мейкон някога е виждал“.
Първо — сънят. В живота ми той никога не е имал голямо значение; откакто влязох в университета обикновено спях по два часа на ден в най-добрия случай. Сега осем. Първото желязно правило е да си лягате в девет вечерта. Винаги. Отначало с доза мелатонин**, защото собственият ми модел на сън беше съборен отдавна и трайно, и собственото ми тяло беше спряло да произвежда мелатонин, струва ми се, въобще.
Второ — водата. Никога не съм харесвала водата, просто ми се гадеше от нея. Кафе, сок, чайове, коктейли и прочее, но не и вода. Сега трябваше да пия. Отначало добавях няколко капки лимон, за да не ми прилошава, след това се адаптирах да пия по две-три бутилки на ден, дори без лимон. Водата измести и чая, и кафето. Мразех я, но я пиех. Зверски ми се пиеше кафе, но продължавах да пия вода.
Хранене — никога не съм била на диета. В университетския живот, с ежедневно физическо натоварване по два-три часа, храната става просто храна, просто за поглъщане и вече няма значение какво, така че дори не ми е хрумвало да контролирам храненето. По време на престоя ми в Тринадесети отдел натрупах килограми и трябваше да сваля много от тях. И не с някаква експресна диета, а с пълна промяна на хранителните навици. И сега поглъщах салати без сол и прокарвах всичко с вода. Веднъж на ден имаше парче варено месо без тлъстини или риба, отново без сол, с максимум лимонов сок.
Спорт. – С него се наложи да се потрудя — имах нужда не просто от тренирано, имах нужда от съблазнително тяло.
Трябваше да тренирам по система, стегнатата талия ми пречеше денем и нощем, изправената стойка ми се присънваше в кошмарни сънища.
За два месеца се върнах в предишната си форма, синините под очите и подуването на лицето напълно изчезнаха. Мъжете на работата спряха да обсъждат другите сътруднички пред мен, Давияр дори ми прибави с предложението си да отидем да се разходим след работа. Смяхме се с целия екип — работата в тринадесети отдел не предполагаше наличието на нещо като „след работа“. Ние работим постоянно, без почивни дни и свободно време.
И това се превърна в проблем, когато преминах към следващия етап — тренирането на поведенчески навици. Видео курсове от рода на „Стани ловджийка и покори сърцето му“ не ми подхождаха. Изискваха поне елементарни навици за общуване с мъже от позицията на жена — а аз ги нямах. В училище бях ботаничка-зубрач, а в университета бях готина аналитичка, която нямаше време за всички тези глупости. Така че трябваше да започна от основите.
Започнах с търсенето на собствената си сексуалност.
Купуването на дантелено бельо — не помогна и ми стана жал за парите.
Стоенето гола пред огледалото доведе до идеята, че коремът все още трябва да се потренира, а и на бедрата ми нямаше да навреди.
Мантрата „Аз съм най-красива, нежна и страстна“ не даде никакъв резултат.
Не виждах нищо красиво в себе си, застанала до нежността аз се чувствах като паве пред теменужка, страстта… освен за анализи, в името на това бях готова на всичко.
— Момчета — обадих се аз на поредната оперативка след поредния порой ругатни на началника.
Всички наши се обърнаха и ме погледнаха, между другото, сега те често ме поглеждаха. Това ме караше да се чувствам малко неловко, но работата е преди всичко:
— Трябва да знам честно и откровено какво ви привлича в жените — съобщих открито.
— Аналитиката е всичко за нас — окашля се шефът.
— Имам нужда от тестова група — не отрекох.
Уви, нашите храбри сътрудници, готови да гризат бетон със зъби, ако се наложи, извърнаха смутени погледи и замълчаха.
— Погледът — каза внезапно шефът. — Винаги ме привлича погледът. В него трябва да има магия, нещо средно между плаха стеснителост и агресивно предизвикателство.
— Много информативно — отбелязах саркастично.
— Но е факт — подкрепи началството Давияр.
И изгубих повече от месец, за да си сложа „погледа“.
Наложи се да махна очилата и като цяло да забравя за тях, прибягвайки до лещи.
Научих се да гледам право в очите, научих се да гледам с „влюбен поглед“, възторжено премествайки погледа си от едното към другото око на събеседника с такъв вид, сякаш улавях всяка негова дума, научих се да хвърлям предпазлив поглед изпод миглите си, за да изглеждам вяло, обещаващо, предвкусващо, привлекателно. Десетки часове пред огледалото, тренировки, тренировки и тренировки, и дойде моментът, в който от погледа ми мъжете пропускаха вратите, изпускаха документите си и се заливаха с кафе… С глупаво трижди проклето кафе, което беше недостъпно за мен!
— Походката — каза Хейсвег на същата оперативка. — Да е плавна, летяща, примамлива, привличаща погледа, лека, с изправена стойка.
И започнах да се уча да ходя на токчета, в корсет, с книги на главата си, докато попътно се занимавах с балет в платените балетни курсове за начинаещи. Да заставам на шпагат можах по-рано, отколкото да успея да мина на дванадесет сантиметрови токчета по дългия коридор на базата, без да се спъна нито веднъж. Беше сложно, но започнах с една книга и трисантиметров ток и стигнах дотам, че сутрин след бягане напъхвах краката си в лодчици*** на дванадесетсантиметрови токчета и лесно ходех с тях през целия работен ден.
— Усмивката — не помня вече кой го каза на същата оперативка.
С нея имах проблем. Усмихвах се на отражението си с часове, но лека искрена весела усмивка не се получаваше, колкото и да се опитвах. Изслушах дузина тренинга, но резултатът изобщо не ме задоволи, докато не намерих един психолог, който ми даде нормален съвет: „Представете си най-приятното нещо, което съществува на света, и му се зарадвайте“. Представих си нета, нощта, кафето и числа, числа, числа… Започнах да се усмихвам така, че не само усмивката ми сияеше — лицето и очите ми се преобразиха. Дълго време се учих как да фиксирам това чувство на абсолютно щастие.
Въобще се оказа сложно — да си изработиш навика на мигновен преход от минус настроение към плюс настроение. След като проучих основно тонове информация, се закачих за закотвянето. Техниката беше от най-простите — всеки позитив да се фиксира на физическо ниво. Фиксирах плъзгащото движение на дланта по другата ръка с галещо кръгово движение. Добър филм, вкусен плод, страхотна тренировка и докосвам външната страна на дясната си ръка. Фиксирането е завършено. Човек може да развие навик за двадесет и един дена, на мен ми отне малко повече време, за да разработя маркера за незабавно повишаване на настроението. И сега преходът от състоянието „Умрете всички“ към състоянието „Животът е невероятен и красив“ ми отнемаше секунда-две, не повече.
Бавно, но упорито и сигурно се превръщах от „невидимо момиче-очилата аналитичка“ в „момиче-празник“, с лекота пърхащо в стилни рокли и на високи токчета из цялата база. Започнаха да се появяват цветя на масата ми, молбите ми се изпълняваха, даже и без да съм поискала, докато още си правех устата, сътрудници от други отдели започнаха да идват все по-често в нашия тринадесети отдел „само за да си побъбрим и, кадет Дейр, какво ще правите след работа?“. Винаги отговарях с лъчезарна усмивка и привличащ поглед, като използвах всички и всеки като тренажор за упражняване на умения.
— Да, кадет Дейр, постоянството и работата са си постоянство и работа — каза веднъж шефът, губейки нишката на ругатните, докато изказваше мислите си за всички нас, само заради една от усмивките ми.
Информацията днес беше просто унищожителна — екипът на Давияр разкри шест аукциона от организации за трафик на хора, прикрити под паравана на продажба на антики. Две от тях продаваха хора за органи, маскирайки партидите като вино. Например: „Продава се Шале Гейвран двадесет и три години отлежало“ трябва да се чете като: продава се местен жител на планетата Гейвран на двадесет и три години. Аукционерите-убийци бяха заловени, заедно с две нелегални лаборатории за трансплантация, повече от четиридесет доставчици на стоката и прочее, но… ние прегледахме данните на търга… бяха продадени десетки хиляди от тези „вина“…
Когато стана ясен мащабът на случилото се, настроението на всички се развали. Аз автоматично си го повиших, усмихнах се, в резултат на което шефът се обърка.
— Трябва да призная, че резултатите са впечатляващи — произнесе командорът, като ме разглеждаше внимателно. — Готова си, започвай.
Не бях сигурна, че съм готова — беше едва четвъртия месец, откакто започнах работа по получената задача.
— Командоре, не съм сигурна… — започнах аз.
— Аз съм сигурен. Това е заповед, кадет.
И напуснах базата, в която живях през последната година, за да започна нов живот. Животът на примамка.
Назад към част 1 Напред към част 3
