* * *
Наех едностаен апартамент близо до централния градски парк със собствените си спестявания. И щом като вече бях избягала от базата, преминах към следващия етап — развиване на чувство за собствена привлекателност. Трябваше да се науча как да се чувствам красива. Усещането за закотвяне — докосването на врата. Фиксирах го всеки път, когато се подстригвах във фризьорския салон, и се оглеждах в огледалото след като майсторът беше приключил работата си. Фиксирах го при пробването на поредната закупена рокля, фиксирах го, когато особено много ми хареса направения маникюр, когато излизах от душа, порозовяла и сияеща.
Научих се автоматично да преминавам в тези две състояния — страхотното настроение и усещането за собствена красота, без да се замислям. Научих се да живея в тях, да дишам с тях. Усмивка? Усмихвах се докато тичах, усмихвах се в магазина, в салона за красота, дарявах усмивки на всички, докато се разхождах в парка или из града вечер, изтичвайки до книжарницата или докато плувам. Винаги се усмихвах! Дори когато се насилвах да си лягам в девет вечерта, отчаяно мечтаейки да се напия с кафе, да се наям със сладкиши или да не мигна цяла нощ с някоя аналитична игра, само за да си прекарам добре.
Но не биваше. Не биваше за всичко. Продължих да играя ролята на момичето-празник, пърхащо из града и тичащо до Академията за красота, за да поддържам легендата, но не за да вляза в най-популярния факултет „Изкуството на естественото“ и да стана модел или манекенка в края на годишния курс, о, не, кандидатствах във факултета „Изкуството на терапията“, невероятна глупост според моето професионално аналитично мнение, но идеално вписващо се в образа на „момиче-празник, наивно носещо светлина в този свят“.
И усилията ми не останаха незабелязани. Получавах до двадесет предложения на ден да ходя на срещи от най-различни напълно непознати мъже, а понякога дори и от жени, но всички и всеки, със сияеща усмивка и с любящи очи, честно информирах, че не мога, много се подготвям за прием и въобще — разбирате ли колко много означава изкуството в нашия живот?!
Рибата захапа през втория месец от престоя ми в столицата.
Бягах с приятелки в тренировките, които се появиха в яркия ми нов живот и активно се опитваха да ме имитират. Беше пет часа сутринта. Градският парк, в който утринната светлина прогонваше нощния здрач, пееше с гласовете на хиляди птици, блестеше от капки роса, сякаш беше обсипан с диаманти, изглеждаше най-безопасното място в цялата галактика… когато изведнъж усещането за сигурност се изпари моментално.
Продължих да бягам, усмихвайки се още по-щастливо от преди, насилих се да продължа да бягам все така, сдържайки отчаяното желание да ускоря, като предварително се огледах, за да преценя нивото на опасност.
Не биваше да се обръщам, нито да променям поведението си, така че се разсмях на някаква глупава шега на Сейра и просто продължих да бягам. После ние постояхме навън, разговаряхме весело и разтягахме мускули близо до многоетажната сграда, след което се разотидохме — аз отидох в апартамента си, момичетата отидоха в съседната сграда.
Щом влязох в апартамента си и заключих вратата, веднага се втурнах към сейра**** да изгледам записите от камерите. Имах шест от тях.
Усещането за опасност дойде едва при прегледа на записа на само една от тях — страничната камера, вградена в основата на козирката на каскета ми, беше фиксирала дори не самия мъж, а погледа му. Само погледа му.
— Шефе — извиках аз, след като набрах началника.
През следващия половин час, докато тичах из апартамента от душа до кухнята да хапна, после да се облека и да се впусна в ежедневния си кръг, нашите хора анализираха записа.
Точно преди да изляза, изслушах присъдата:
— Шейри, нямаме самоличност.
— Как така няма? — Замръзнах аз, пъхнала единия си крак в обувката и балансираща с другия. — Какво означава да няма? Това е централния парк, шефе, там има над 500 камери!
Информацията, която последва, направо ме уби:
— Той не е на нито една от тях. Разбираш ли? Дори не е заради това, че се е изгубил в тълпата, няма тълпа в пет сутринта, нали разбираш, той просто не се мярва на никоя камера. Освен този поглед иззад дървото, където храстите закриват лицето му, нямаме нищо.
Издишах конвулсивно, обух обувките си и попитах:
— А ириса на окото?
Всъщност в съвременния свят беше достатъчно да бъде заснет ириса на камера, той е индивидуален за всеки, като пръстовите отпечатъци, но…
— Нищо — каза мрачно шефът.
Момичето-умрете-всички-мъчително-на-момента се погледна в огледалото, прокара лявата си длан по дясната си ръка, усмихна се лъчезарно и моментално се превърна в момичето-вечен-празник-и-всичко-е просто-прекрасно и напусна апартамента си, старателно заключила вратата.
Слязох по стълбите — само на петнадесетия етаж съм, много важно, обичайната за сутринта половинлитрова най-чиста, негазирана вода се плискаше в стомаха ми, а компания й правеше внимателно сдъвканата овесена каша с ягоди, настроението ми беше прекрасно без разкрасяване, светът ярък, ясен, безопасен и вълшебен.
А насреща ми се качваше невероятно красив мъж с огромно куче на каишка.
— Еха! — Каза младият мъж, щом ме видя. — Струваше си поне веднъж да стана рано, за да видя тутакси истинска фея. Старче, имаш от мен торба кокали с мозък, ако тази фея си каже името.
Кучето се оказа невероятно умно, защото отначало погледна недоверчиво към собственика си, а след това с искрена надежда в очите към мен. И то ме погледна толкова изразително, че аз не издържах да не се разсмея и казах:
— Шейри. Казвам се Шейри — и отбелязах весело, като продължавах да се усмихвам: — Ще трябва да се разделите с цяла торба кости, мой невероятно находчиви непознат.
— Ирд — произнесе той, гледайки ме с искрено и нескрито възхищение.
И в неговите очи аз бях най-красивото момиче на света, най-вълшебното, най-възхитителното, най-най…
— Уаф! — Нададе обидено кучето..
Със закъснение осъзнах, че стоя две стъпала по-високо от Ирд и се усмихвам не с обичайната си тренирана усмивка, а някак съвсем искрено и дори леко смутено.
— Колко си красива — въздъхна Ирд.
Той каза това, изглежда, без дори да се замисли, защото самият той безумно се смути и побърза веднага да се поправи, изригвайки:
— Имам предвид вие! Колко сте красива, аз…
— Уаф! — Настойчиво напомни за себе си кучето.
— Старче, две торби с кости, само млъкни — изсъска без да го поглежда Ирд.
— Той просто ви ревнува — отроних аз, заобикаляйки момчето. И почти шепнешком добавих: — И аз го разбирам…
От очевидно ласкателната ми музикална фраза Ирд замръзна и дойде на себе си едва когато аз, след като вече ги заобиколих с кучето, слязох почти до площадката.
— Шейри — извика той, навеждайки се през парапета — Шейри, може ли да се срещнем? Където искате! Когато кажете! Ще ви чакам като вярно куче… ъм… Имам предвид заедно с вярното куче, а ако искате и без него!
— Уаф! — Кучето се възмути, когато стигна до перспективата да прекара вечерта само.
Разсмях се от сърце и небрежно отговорих:
— Всичко е възможно, ако пак се събудите по-рано…
И изтичах надолу, пърхайки по стъпалата.
През тези месец и половина флиртът се превърна в неразделна част от момичето-празник, флиртувах навсякъде и винаги, дарявах комплименти и усмивки, казвах приятни неща, опитвах се да забележа само хубавите неща във всеки мъж, особено достойнствата и се възхищавах, възхищавах и възхищавах на всички и всеки.
„Това не е нашата цел“ — прозвуча в ухото ми гласът на шефа.
И аз така си помислих, по-вероятно е да е просто студент, той дойде със стар приятел, който очевидно беше с него от детството — твърде умно куче е и обръщението „старче“ също говори много. Така че този вариант беше отметнат, още максимум една-две случайни срещи, а след обичайното „Осъзнавате ли ролята на изкуството в развитието на цивилизацията?! О, ще му посветя целия си живот!“ — и празничното момиче отлита, за да въплъти фикс идеята си в живота, без да нарани чувствата на отхвърления мъж. Всичко е просто, всичко е доведено до автоматизъм, всичко, както винаги.
Но „всичко е просто“ се провали още същата сутрин.
Назад към част 2 Напред към част 4
