***
Излязох от полицейския участък, като се мъчех да задържа роклята си, за да не се изхлузи по най-скандалния начин. Лорд Арнел не се чувстваше длъжен да се грижи за собствеността ми, затова се страхувах, че не може да бъде поправена.
В каретата и двамата ми работници едновременно изразиха възмущението си.
– Не трябваше да спасявате този крадец! – Започна мистър Уолън.
– Мис Вайърти, разходка в компанията на лорд Давернети ще бъде съкрушителен удар върху репутацията ви! – Продължи мисис Макстън.
Въздъхвайки тежко, отбелязах тъжно:
– Петнадесет дни в килия едва ли ще се отразят добре на моята репутация.
Управителят и икономката се погледнаха и млъкнаха. Всички бяхме наясно на коя страна е силата в този град, но в същото време:
– Страхувам се, че и на мен самата ми е любопитно да видя какво ще излезе от тази „разходка“ – признах неохотно.
Можех да добавя, че въпреки неприятната личност на Давернети, „разходката“ ме интересуваше много повече, отколкото, например, да присъствам на приема на Арнел, но не го направих. Бях се наслушала на обвиненията в изкривени житейски ценности от страна на родителите ми и годеника ми и не исках да преминавам през всичко това отново.
***
Вкъщи, след като се отървах от корсета, за да се предпазя и за всеки случай, облякох една топла вълнена рокля от студентските си години, обух вълнени чорапи, извадих обувки с равна подметка и замених шапката си, подходяща за дама, с топла вълнена, която да подхожда на топлите ми ръкавици.
Пиех чай напълно облечена, стояща в коридора и чаках с нетърпение лорд-главния следовател.
За моя искрена изненада, той не пристигна сам, пускайки висока, слаба драконица на около четиридесет години, облечена също толкова скромно и прагматично, колкото и аз.
– Моята леля, лейди Арнел – представи я лорд Давернети без повече приказки.
Лейди Арнел кимна доста надменно, но в същото време хвърли одобрителен поглед на облеклото ми и каза:
– Може да не предлагате чай. Да побързаме.
Тя излезе, оставяйки ме под подигравателния поглед на старши следователя.
– Реших да не развалям репутацията на бъдещата булка – каза той подигравателно.
И без това не бях особено благодарна, а сега вече напълно се изпари.
– Колко предвидливо от ваша страна – казах саркастично аз.
Той се усмихна и отвори вратата, като ме пусна в прегръдката на снежната виелица.
***
Каретата се изкачваше по стръмен наклон и нещо ми подсказваше, че в случая е замесена магия, но се поколебах да погледна през прозореца.
– Двадесет и четири години – каза лейди Арнел, която беше мълчала четиридесет минути.
– Да – потвърдих аз с учтива усмивка, без да изтъквам, че е неприлично да се казва на глас възрастта на неомъжено момиче.
Особено на такава възраст.
Но лейди Арнел явно не беше известна с деликатността си.
– Чух, че сте имала годеник – продължи тя, а погледът и бе вперен в лицето ми.
– Вече е щастливо женен и отглежда син – информирах я любезно.
Драконицата се усмихна и каза:
– Щастливо женен? Съмнявам се, мис Вайърти. Искрено се съмнявам.
Без да знам как да реагирам на подобни твърдения, отговорих честно:
– Предполагам, че учтиво се опитвате да подкрепите самочувствието ми с подобни съмнения? Наистина, не би трябвало да го правите. Тази история отдавна е напуснала както мислите, така и сърцето ми.
Надявах се, че това ще е краят на злополучния разговор, но лейди Арнел, усмихвайки се по изключително неприятен начин, попита:
– А какво е прогонило любимия от сърцето ви, мис Вайърти?
Потискайки нарастващото си раздразнение, аз се принудих да се усмихна на драконицата и съобщих:
– Това беше уговорен годеж, лейди Арнел. В обществото не е прието момичетата с моето положение да се питат за предпочитанията и желанията по отношение на брачните съюзи.
Искрено ми се искаше разговорът да спре дотук, защото… това беше донякъде лъжа. Защото да, не беше прието, но родителите ми бяха попитали за мнението ми веднага щом семейство Донър се появиха. И аз казах „да“, примижавайки от щастие и усещайки как сърцето ми придобива криле.
Тогава то не знаеше, че тези криле ще бъдат жестоко отрязани… Защото лъжата наранява, да, но само мълчанието убива.
– Виждам, че тези спомени са ви неприятни – отбеляза лейди Арнел.
– Спомените по принцип рядко са приятни – отвърнах дистанцирано.
– Съгласен съм – внезапно ме подкрепи лорд Давернети.
В крайна сметка неочакваното беше обяснено просто: бяхме пристигнали.
Назад към част 13 Напред към част 15