ГАРЕТ
Осемнайсет месеца преди метеоритния дъжд Солариди…
Влязох в залите на „Алтаир“ с бръчка, която дърпаше челото ми, и с поглед, вперен в плочките на пода. Бяха ми останали шест дни, а все още не бях получил парите, които ми трябваха, за да платя на Стария Сал. Не бях излъгал, когато бях казал, че съм учил с някои от най-богатите шибаняци в Алестрия, но проблемът беше, че всички те произхождаха от престъпни семейства. А такива хора не бяха лесни за ограбване или измама. Особено ако планирах да не ме хванат.
Но ако не направех нещо скоро, тогава Ела щеше да плати цената и нямаше как да позволя това да се случи.
Бях на косъм от това да закъснея за час, но не се притеснявах прекалено. Преподавателката ми по кардинална магия, професор Монтегю, беше доста непринудена, а аз се справях отлично с уроците ѝ, така че знаех, че няма да има нищо против, ако не съм съвсем навреме.
– Заради любовта към звездите, къде, по дяволите, е тя! – Ухото ми долови гласът на едно момиче и аз погледнах нагоре, докато тя тропаше с крак. Като че ли наистина потропваше с крак като герой на „Дисни“ или тригодишно дете. Не бях сигурен защо, но това ме накара да се усмихна.
Тя се обърна и ме забеляза да я гледам, а усмивката ми се разшири, когато забелязах нацупените ѝ пълни устни. Тъмните ѝ очи бяха забулени от дълги мигли, а гарвановата ѝ коса падаше до кръста в прав лист като разлято мастило. Не я бях виждал преди, но със сигурност нямах нищо против да я опозная по-добре.
– Мога ли да помогна? – Попитах, приближавайки се до нея, докато очите ѝ ме обхождаха достатъчно бавно, за да разбера, че не е пропуснала и сантиметър от мускулестата ми фигура.
– Да, моля, захарче – каза тя, като при движението и към мен се разнесе намек за южняшки акцент. – Трябва да имам отвари с професор Титан, но никъде не мога да намеря класната стая. Започнах училище със закъснение, защото имаше объркване с документите ми, така че днес е едва вторият ми ден, а вече всичко се обърка, преди още да е започнало.
– Не се притеснявай, никой никога не може да намери лабораторията по отвари без помощ от първия път – успокоих я аз и се приближих още повече. – Аз съм Гарет.
– Синди Лу. – Тя протегна стройна ръка и аз я поех, усмихвайки се към нея.
– Хайде, ще те заведа до класа. – Наклоних глава в правилната посока и тя пристъпи в крачка до мен с облекчена усмивка.
Докато вървяхме, я попитах за семейството ѝ и тя ми каза, че е една от шест сестри, всичките момичета. Тя била първата, която отишла в академия, за да получи образование, и всичките ѝ сестри завиждали достатъчно, за да я плюят. Разказах ѝ за Ела, но не бях категоричен за майка ми, а после заобиколихме стълбището, което криеше входа към лабораторията по отвари в мазето.
– Ето го – казах и аз и ѝ предложих усмивка, докато се обръщах, за да си тръгна.
Тя хвана ръката ми, преди да успея, и аз я погледнах изненадано, когато тя се изправи на пръсти и натисна целувка на бузата ми.
– Благодаря ти, че ми се притече на помощ, Гарет. – Тя ми се усмихна бързо и бузите ѝ леко се разгорещиха, преди да се спусне към класната стая.
Кожата ми пламна от следите на устните ѝ и наполовина се изкуших да я последвам вътре и да я помоля да се срещнем по-късно в кафенето за по питие. Но наистина не можех да нахлуя в класа ѝ, а и си представях, че ако го направя, само смущението ще е достатъчно, за да ми откаже.
Извърнах се, усмивката ми се разшири, когато си помислих за пълните ѝ устни, и си отбелязах да я потърся отново някога.
Коридорите бяха почти празни и вече наистина закъснявах, така че започнах да тичам, докато се насочвах към класа си.
Тръгнах по стълбите и внезапно завих зад ъгъла, като се блъснах в друг ученик, преди да успея да се спра.
Момчето изруга и книгите се разхвърчаха около нас, а аз едва не се строполих на задника си от удара. Беше първокурсник, но се извисяваше над мен, а тялото му беше покрито с твърди мускули. Знаех името му, макар да се съмнявах, че той знае моето. Гейбриъл Нокс. Единственият ученик, който посещава Академията Аврора, като владее два елемента за последните десет години. Кой знаеше защо толкова силна фея е кандидатствала да учи на това място. Човек като него можеше дори да постъпи в Зодиакалната академия – проклетото най-добро училище в Солария – но вместо това беше избрал да дойде тук.
Не беше обучен, но все пак беше най-силната фея в Аврора. Новината за пристигането му се беше разпространила като горски пожар, след като силите му се бяха пробудили, и снимката му всеки ден се появяваше във FaeBook. Той дори си имаше фенки, които се наричаха Харперите, защото беше Харпия. Беше тъжно, но вярно. И сигурно щеше да е добре да не го ядосвам още първия път, когато изобщо бе забелязал съществуването ми. Но се случиха гадости, предполагам.
– Внимавай – изръмжа той и аз прехапах език, за да не се нахвърля. Не си заслужаваше да го правя с някой толкова могъщ.
– Съжалявам, човече – промълвих аз и се пресегнах да му помогна да си събере нещата.
Атласът му се беше изтърколил точно през коридора и аз хукнах след него, като го вдигнах бързо. Беше гледал нещо, когато го беше изпуснал, и страницата все още беше отворена. Очите ми попаднаха на банковото извлечение с повече от малка изненада.
Получени плащания този месец:
Падаща звезда – 10,000
Падаща звезда – 10,000
Падаща звезда – 10,000
Падаща звезда – 10,000
Падаща звезда – 10,000
Баланс по сметката: 834 679,76 Аури.
Преди да успея да откъсна поглед от екрана и от безумната сума пари, с която разполагаше този човек, Гейбриъл го изтръгна от ръцете ми и сграбчи с шепа ризата ми.
Той ме блъсна в стената достатъчно силно, за да изкара дъха от дробовете ми, а аз се взирах в него в шок.
– Какво, по дяволите? – Избухнах, опитвайки се да го отблъсна от себе си.
– Защо се ровиш в личните ми работи? – Изръмжа Гейбриъл в лицето ми, без да отстъпва нито за миг.
– Не съм! – Отричам, въпреки че бях и двамата го знаехме. – Просто се опитвах да ти помогна да го вземеш.
– Кой те помоли да ме шпионираш? – Поиска Гейбриъл, вдигайки ръка, когато между пръстите му започна да се стича вода.
Бях второкурсник, имах година подготовка повече от този човек, но нещо в погледа му ме накара да се поколебая дали да се отбранявам. Изглеждаше ненормален, сякаш наистина смяташе да ме убие за това, че съм погледнал банковото му извлечение на шибан богаташ.
– Никой не ме е молил да правя нищо. А сега слез от мен – изръмжах аз.
Гейбриъл ме погледна дълбоко в очите за един дълъг момент, след което ме избута от себе си толкова грубо, че едва не паднах.
– Шибан психопат – измърморих, докато се отдалечавах от него.
Потокът вода се вряза в мен толкова силно, че за миг бях изхвърлен от краката си. Изкрещях, докато се мятах по дъските на пода, търкалях се и се търкалях, докато не се ударих в стената в края на коридора.
Около мен изникнаха лиани, които се извиха по цялото ми тяло и ме притиснаха на място, докато се борех да се изправя.
– Може би ще искаш да помислиш малко повече, преди да ме обидиш отново по този начин – каза Гейбриъл, докато минаваше покрай мен, оставяйки ме вързан в локва в средата на коридора. Мокър и овързан от лиани. – И не се меси в моите дела. Ако те хвана отново да се опитваш да гледаш личните ми работи, ще напълня дробовете ти с вода и ще те оставя да се удавиш.
Стъпките му се отдалечиха от мен и аз останах да се боря с лианите, които беше създал, без никакъв шанс да се измъкна от тях без помощ.
Срамът ме изгаряше, докато не успявах да се освободя, знаейки, че ще остана така, докато не се появи някой, който да ме освободи от магията му.
Стиснах юмруци отстрани и размазах челюстта си. Не исках да имам нищо общо с този задник или с шибаните му неща. Но бях видял състоянието на банковата му сметка. А единственото нещо, от което се нуждаех, бяха пари. А той, изглежда, разполагаше с прекалено много от тях. Особено за човек, който е толкова голям пич като него. Това ме накара да се замисля. Защо получаваше плащания от човек с кодово име? Кой беше Падащата звезда? И защо се беше изплашил толкова много, че съм го видял, ако в транзакциите нямаше нищо необичайно?
Когато израстваш по начина, по който бях израснал, се научаваш да четеш хората доста бързо и аз си бях изградил адски добър усет за това, което кара хората да полудяват. Нормалните хора не реагират по този начин, ако някой хвърли поглед на финансите им. Само човек, който има какво да крие, би реагирал по този начин.
Гейбриъл Нокс имаше тайна.
Щях да разбера каква е тя.
Когато го направех, той щеше да си плати, за да ме накара да мълча.
А цената щеше да е цената на свободата на сестра ми.
Назад към част 11 Напред към част 13
