Каролайн Пекам – Безмилостни момчета от зодиака – Разбита фея – Книга – 4 – Част 10

ЕЛИС

Излежавах се на слънцето на Дяволския хълм с Леон до мен, пръстите му лениво се движеха по корема ми, докато той попиваше слънчевите лъчи и възстановяваше силата си. Беше полузаспал, но начинът, по който палецът му продължаваше да се влачи по ръба на колана ми, ми подсказваше, че започва да има други идеи за това, което иска да правим. А топлината, която нарастваше между бедрата ми с всяко докосване на пръстите му до плътта ми, говореше, че и аз не съм против тази идея.
Беше ранна вечер, слънцето бавно започваше да се спуска към хоризонта, докато аз следях времето за връзката ми с професор Титан.
Звукът от стъпки, които се движеха по пътеката в подножието на хълма, привлече вниманието ми и аз се стреснах, когато забелязах Райдър да крачи наблизо. Той все още не искаше да говори с мен. Все още не ме поглеждаше и в действителност. А аз започвах да се ядосвам от факта, че ме обвиняваха за нещо, което звездите бяха избрали. Аз нямах никаква дума за това. Имах само избор между това да приема мъжа, когото обичах, или да го отблъсна завинаги и да бъда прокълната никога да не обичам друг. И как това щеше да подобри положението му, дори и да го бях обмислила? А аз не го бях направила. Защото, разбира се, исках Леон да бъде мой завинаги. Но започвах сериозно да се чудя дали това наистина трябва да е толкова изключително, колкото се казваше в изследванията.
Не трябваше да се чувствам така към Райдър. Нито към Гейбриъл, нито към Данте. Но ето че бях тук, сърцето ми се късаше, докато той ме пренебрегваше, душата ми се разпадаше на повредени парчета при мисълта, че те се отвръщат от мен завинаги.
Леон забеляза напрежението в плътта ми и се надигна на лакти, за да може да види кой го предизвиква. Гърдите му бяха голи, златистият им, целунат от слънцето цвят беше на показ за целия свят и ме караше да се разгорещявам до такава степен, до каквато слънцето не би могло да се справи само.
– Райдър! – Изръмжа Леон, размахвайки ръка над главата си, сякаш Василискът можеше да пропусне звука от викането му с пълно гърло или гледката на двама ни, седящи сами тук. – Какво правиш, пич? Ела да се видим.
Райдър остана неподвижен, а погледът му ни прониза и миг по-късно Леон се вцепени, изтръгвайки от себе си болка, тъй като беше впримчен в хипнозата на Райдър.
С ръмжене Леон примигна силно и успя да изтръгне хипнозата, като се засмя, макар че погледът му говореше, че каквото и да е видял току-що, то е било доста прецакано.
– Ако ще ми изпращаш видения как ми режеш члена, поне бъди точен с размера му! – Обади се Леон, когато Райдър се обърна и се отдалечи. – Щеше да ти е много по-лесно да ме удушиш с него, ако беше посочил точния размер!
Райдър продължи да върви, а Леон въздъхна драматично и се свлече обратно на тревата.
– Това е доста прецакано видение, за да ти го изпрати – промълвих аз, като погледнах надолу към Лъва с извинение в очите, но той махна с ръка.
– Така показва, че го е грижа – каза той с усмивка. – В един от тези дни знам, че ще ми подари видение как ме хвърля от скала в стил Муфаса и Скар и тогава ще знам, че ще бъдем братя за цял живот.
Изсмях се, погледнах назад към Райдър точно когато той стигна до вратата на общежитията на „Вега“ и сърцето ми прескочи, когато той се обърна назад, за да ни погледне за последен път. Той отвори вратата и изчезна вътре, а аз си поех дълго дъх, преди да насоча вниманието си към Леон.
– Искаш ли да тръгнеш след него? – Попита ме той и червата ми се изкривиха по онзи виновен начин, който в момента сякаш правеше по сто пъти на ден.
Мразех го. Караше ме да се чувствам така, сякаш да бъда себе си вече не е добре. Винаги съм била открита с кралете си за чувствата си към всички тях, винаги съм давала да се разбере, че моногамията не е за мен, и все пак сега, само защото звездите бяха оцветили очите ми в сребро, останах с чувство за вина, накъдето и да се обърнеше погледът ми.
– Обичам те, Лео – издишах и се наведех да го целуна по устните, точно когато веждите му се свиха. Все още ми беше трудно да го кажа, да призная, че съм достатъчно излекувана, за да го почувствам истински, но в душата си знаех, че го чувствам. Може и да бях разбито момиче, но малкото, което беше останало от мен, принадлежеше на моите крале. И вече не можех да отричам интензивността на чувствата си към тях.
Той ме придърпа към себе си, силните му ръце се увиха около мен, докато в гърдите му се разнесе дълбоко мъркане, а езикът му се прокара по моя. Топлината се надигна в сърцевината ми, докато прокарвах пръсти в златната му коса, а меките кичури коприна се галеха по кожата ми.
– За първи път ми казваш това, малко чудовище – изръмжа той срещу устните ми.
Отдръпнах се с намръщена физиономия.
– Не е така – възразих и поклатих глава, докато той ми се усмихваше, макар да не бях сигурна, че мога да посоча точния момент, в който думите са напуснали устните ми преди този момент.
– Да, така е. Не си добра с думите. Всички останали пъти, когато си го мислила, то е било само подразбиращо се.
Завъртях сребристозелените си очи към него и дразнещо забих пръсти по-дълбоко в косата му, а мъркането, което се излъчваше от гърдите му, ставаше все по-силно, докато той извиваше гръб като котка, изцяло котешки в този момент.
– Майната му, това е толкова хубаво, колкото устните ти върху члена ми – изстена той, докато бавно масажирах скалпа му, и изтръгна смях от устните ми. – И аз също те обичам, малко чудовище. Само в случай, че и аз не го казвам твърде често.
– Казваш това само защото си играя с косата ти – подразних го, а той ми се усмихна, хвана китката ми в хватката си и бавно издърпа ръката ми обратно от косата му, докато вместо това тя лежеше върху голите му гърди.
– Обичам те, Елис Калисто – изръмжа той, задържайки погледа ми и уверявайки се, че усещам дълбочината на тези думи чак до душата си. Прехапах устна, за да не се усмихна като идиотка, а той се усмихна палаво, като използва хватката си върху китката ми, за да плъзне ръката ми надолу, докато дланта ми не се притисна до топките му. – Сега си поиграй с топките ми и нека видим дали ще успееш да ме накараш да ти се предложа.
Избухнах в смях, а той се усмихна широко като луната, преди да се надигне, за да улови звука с притискане на устните си към моите. Целуна ме с толкова гореща страст, че усетих как огнената му магия се бори под плътта му и сериозно се изкуших да му позволя да ме има точно тук, насред училищната територия. Наистина бях щастлива кучка. Този мъж под мен беше един от най-добрите хора, които някога съм познавала, и по някакъв начин бях успяла да го спечеля за себе си. Само се надявах да съм достатъчна за него, защото понякога все още се чувствах като разбитата душа на момичето, което някога бях. Но когато бях в прегръдките му, отново усещах истинска радост и можех само да се надявам, че му давам толкова, колкото и той на мен.
На Атласа ми се появи напомняне, точно когато се канех да измъкна Лъва от слънчевата светлина на някое по-уединено място, и аз драматично изстенах, докато се свличах от него, изоставяйки го със сини топки и оставяйки болката между бедрата си сериозно незадоволена.
– Трябва да тръгвам – изпъшках и Леон се ухили, докато се изправях на крака. – Какво?
– Просто е хубаво да знам, че мога да те разгорещя и да те развълнувам, малко чудовище – закани се Леон, пъхна ръка в панталоните си, за да се пренареди, и накара погледа ми да падне върху солидния хребет на члена му под тях, докато се настаняваше по-удобно.
– Задръж тази мисъл – казах аз, като се принудих да се отдръпна от съвършенството на натрупаните му мускули. – И ще се срещнем в нашата стая, когато свърша?
– Ще те чакам – обеща той, намигна ми и аз се изстрелях от него с максимална скорост, докато бързах да стигна навреме за срещата си.
Намерих вратата отворена, когато пристигнах, и се втурнах през нея, хвърлих въздух да се затвори зад мен и паднах на офисния стол пред бюрото на Титан с достатъчна сила, за да го накарам да се завърти в пълен кръг, преди да използвам пръста си, за да се спра отново с лице към него.
Устните му се разтвориха от изненада и той пусна книгата в ръката си на бюрото с гръм и трясък.
– Елис! Изплаши ме. За момент си помислих, че съм под обсада от член на банда – изпъшка Титан.
– Просто закъснял вампир – пошегувах се аз. – Няма нужда от тревога.
Той се засмя тихо и се облегна назад в стола си, като погледът му падна върху очите ми и изучаваше сребърните пръстени в тях с жив интерес.
– Предполагам, че трябва да ти благодаря – каза той леко.
– Защо?
– В първия ден на срока Киплинг ме посетиха и благодарение на твоя вътрешен съвет направих доста голяма печалба от залога си.
– Какъв беше този съвет? – Попитах объркано.
– Когато ми каза, че няма да избираш между двамата лидери на банди. Пръстените в очите ти направиха този избор официален и малцината от нас, които имаха късмета да заложат на това, че няма да избереш нито един от тях, направиха справедлива печалба.
Засмях се, като извъртях очи.
– А какво щеше да стане, ако наистина бях избрала и двамата? Кой щеше да спечели тогава?
Титан се засмя гръмогласно, сякаш идеята за подобно нещо беше толкова шибано нелепа, че той просто не можеше да я сдържи, а аз трябваше да прехапя устни, за да не му кажа, че не се чувствах нелепо, когато преди няколко месеца ги накарах двамата да се съблекат в хотелската ми стая.
– И така, освен очевидното, как мина лятото ти? Чух, че си се преместила при семейството на Леон. Наслаждаваш ли се на лъвския живот? – Попита той.
Зачудих се откъде точно е чул това, но реших да не го разпитвам. Лъскавите нови Елисейски партньори бяха обект на клюки в цялото училище, а проклетите Минди имаха най-големите усти от всички групи хора, които бях срещала. Несъмнено Леон беше изпуснал това пред някой от тях и ей така, живота ми стана публично достояние. Точно както ми харесваше. Или не. Но както и да е, не си струваше да се вдига шум след това.
– Всъщност беше хубаво – признах аз, извадих парче черешова дъвка от джоба си и я пъхнах между устните си. – Домът им е… ами ако трябва да съм напълно честна, той е като полярната шибана противоположност на мястото, в което израснах. Те са неприлично богати и къщата им е шибано страхотна, да не говорим, че са сериозно мили хора. Твърде щедри наистина и просто… ами хубаво беше да живееш на място, където винаги имаше храна в хладилника и нямаше притеснения, че съдебни изпълнители ще почукат на вратата, да не говорим колко хубаво беше да те посрещнат по начина, по който ме посрещнаха.
Все още поддържах връзка с всеки член на семейството на Леон чрез текстови съобщения или телефонни обаждания почти всеки ден и трябваше да призная колко е хубаво да се чувствам желана по този начин. Сякаш наистина принадлежах някъде, след като единственият дом и семейство, които някога бях познавала, бяха загубени завинаги.
Титан се усмихна топло.
– И ти и Леон сте щастливи?
– Поглеждал ли си отблизо това момче напоследък? Всяко момиче, което споделя едно легло с него, би било щастливо. Фактът, че той е един от най-добрите хора, които познавам, само го прави по-страхотен.
– Забавно е, но не съм го гледал отблизо това момче напоследък – отвърна Титан и се почеса по носа. – Но ще повярвам на думите ти за щастието ти. И така…
– И така?
– Колко време успя да прекараш в гостуване на приятели това лято, Елис? – Титан ме прикова в погледа си и аз въздъхнах, като се облегнах на стола си.
– За да бъда напълно честна към вас, Лайни замина за лятото – казах, като вдигнах ръка срещу упреците, които знаех, че ще получа всеки момент. – Тя правеше континентална обиколка на библиотеката, посещавайки всякакви прашни свитъци и книжни пещери, така че не можах да я посетя.
Той кимна бавно.
– Но вие поддържахте връзка?
– О, да, писахме си много съобщения и тя ми изпращаше снимки на всички неща, които четеше. Дори намери хилядолетна дърворезба на кралица на феи, която имала шест съпрузи и всеки от тях имал перфектно гравиран член – всъщност тази история може би не е подходяща за учител – отвърнах. – Но разбираш ли идеята, останахме във връзка.
– Добре. А какво ще кажете за г-н Дийпър? Някакви посещения при него? Знам, че първоначално не си била много влюбена в идеята да се сприятелиш с него, но видях, че към края на срока прекарваш доста време в неговата компания.
– Юджийн? – Попитах, а сърцето ми се сви. – Еми, да, писахме си малко. – Ако трябва да бъда напълно честна обаче, в повечето случаи го бях отблъснала. Бях прекалено притеснена, че си спомня повече от нощта, в която бяхме спасили задника му от Кинг и бяхме убили Найтшейд, за да го видя лице в лице. Исках да има хубав дебел слой време, който да разделя срещите ни, преди да се наложи да се изправя пред него с откровени лъжи и гадно приятелство. Но не можех и да го замеся в това, което бяхме направили, така че се надявах, че докато се видим отново, той ще е оставил онази нощ като лош сън и ще я е забравил.
Чувствах се още по-зле от това, че го отрязах, като се има предвид фактът, че беше достатъчно близо до самоубийството, за да може Найтшейд да нарисува мишена на гърба му в края на миналия срок. Но колкото и да се чувствах като пълен козел, че съм го направила, наистина мислех за него в дългосрочен план. Аз и моите крале бяхме тъмни същества с кръв по ръцете и петна по душите. Това, което бяхме направили в онези тунели, беше необходимо, борба за оцеляване, която можеше да завърши само със смърт по един или друг начин. И аз не изпитвах и грам вина за това. Найтшейд беше хищник, чудовище, шибано животно, което залагаше капани с мили думи и изтънчена магия, създадени така внимателно, че никой да не разбере, че го е хванала, докато примката не се стегне около собствения му врат. Тя трябваше да умре. И щях да плюя на гроба ѝ, ако бяхме оказали любезност да ѝ изкопаем гроб. Но Юджийн не беше построен като нас. Той беше невинен, наивен. От онзи тип феи, който виждаше света в черно и бяло, добро и зло, докато хора като мен виждаха всички нюанси на сивото и се обличаха и в сенки. И аз не исках да го развращавам, да му отнемам способността да се надява и да вижда доброто в един свят, който всъщност винаги е бил само гаден за него. Той се нуждаеше повече от надежда, отколкото от истината. Но сега можех да му бъда по-добър приятел. Щях да бъда.
– Знам, че той не е най-очевидният избор за приятел, но… – Титан въздъхна и хвърли поглед към вратата, преди да ме задържи с поглед. Онзи, който казваше, че аз съм възрастният и давам сериозни съвети тук. – Дийпър е рядка порода фея, която изглежда е родена без боен дух. Не знам дали изобщо няма такъв, или просто животът го е повалил толкова силно, че е престанал да се опитва да се бори. Няколко добри думи, малко време, прекарано с някой толкова способен и уверен в себе си като теб… едно истинско приятелство с човек, който е спечелил толкова много уважение в това училище, може наистина да го промени. Не те моля да го носиш на ръце, но едно малко побутване, което да му помогне да повиши увереността си, може да е всичко, от което се нуждае. И колкото и учениците тук да са обсебени от клюките за теб и за пръстените, с които обикаляш кралете на академията, повечето от тях са твърде уплашени, за да се приближат до теб, така че намирането на други приятели е затруднено само от това.
– Уплашени? – Подиграх се. – Защо?
Титан ме прецени за един дълъг момент, облегнат на стола си, сякаш чакаше да ми хрумне нещо, но аз нямах никаква шибана представа какво искаше да каже. Все пак бях доловила останалото и си дадох мълчалив обет, че ще положа повече усилия с Юджийн, ще му помогна да открие вътрешните си фея и всичко останало и ще го подтикна да срита някой задник в това училище.
– Има само един човек, който може да обиколи краля, Елис – каза той бавно. – Да не говорим за четирима наведнъж.
– Ами да? – Пошегувах се. – И кой е той?
– Кралицата. Така че може би е време да започнеш да мислиш какво добро искаш да направиш сега, след като си коронясана.

Назад към част 9                                                      Напред към част 11

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!