***
Когато Кенеди излезе от сградата, тя се почувства напълно объркана от всичко, което се беше случило. Преиграваше интервюто отново и отново в съзнанието си, но нищо от това нямаше никакъв смисъл.
Всъщност той дори не ѝ беше дал шанс. От самото начало беше казал, че автобиографията ѝ изглежда като шега, а след това не ѝ беше позволил да обясни нищо или да говори за огромния си набор от умения, които щеше да вложи като асистент.
Може би това е така, защото просто нямаш социална игра, за да се справиш, и той е прозрял през теб. Ти си академик, защитен и наивен, и той не беше впечатлен от високия ти коефициент на интелигентност.
Ако беше имала възможност да го проучи, щеше да знае предварително за образователния му ценз – щеше веднага да разбере, че мъж, който е учил физика в Йейл, няма да се захласне веднага по нейните постижения в Масачузетския технологичен институт.
Но Истън Ратър току-що ѝ беше подхвърлен, а тя не беше достатъчно гъвкава, за да се справи с промяната в плановете. Вместо това беше излязла от равновесие, беше станала отбранителна, крехка и… ами… неубедителна.
– Боже, какъв съм идиот – прошепна тя и сложи ръка на лицето си, докато продължаваше да върви към гарата.
Сега щеше да се върне в малкия си, необзаведен Нюйоркски апартамент, без да може да продължи да плаща дори за него. Този апартамент беше скъп и тя разчиташе, че ще получи тази работа, за да продължи да живее в града.
Целият ѝ план, цялата ѝ причина да е тук, се крепеше на това да я наемат за тази работа.
Но всичко това се беше сринало за броени минути, а Истън Ратър не беше впечатлен или разколебан от нея – тя не му беше направила почти никакво впечатление.
Освен че може би му се струваше, че я съжалява.
Беше унизително и Кенеди прекара цялото пътуване с влака до вкъщи, чувствайки се все по-жалка. Започна да вижда нелепостта на плана си – да избяга от живота си в Кеймбридж и Масачузетския технологичен институт, за да преследва това ново съществуване.
Докато изкачваше стълбите към апартамента си, тя си представяше как се обажда на професор Ланг и му обяснява, че се е изплашила, но сега се е вразумила. Представяше си как изрича думите: „Искам да се върна, ако ме приемете.“
И знаеше, че той ще каже „да“.
И нещо повече – знаеше, че ако сега се върне в Масачузетския технологичен институт, никога няма да си тръгне. Целият ѝ живот щеше да бъде начертан за нея; поредица от безсмислени класове, написани статии, публикувани книги и скучни факултетни партита, на които щеше да присъства.
Кенеди не искаше да се върне.
Докато оглеждаше апартамента си, в който цареше безпорядък от разопаковани кутии и голи стени, тя осъзна, че все още е истински щастлива да бъде там. Решението ѝ да напусне Масачузетския технологичен институт не беше просто някакъв глупав, налудничав опит да се отърве от отговорностите си. Не беше просто да дойде в Ню Йорк, за да преследва Ред и Никол Джеймисън.
Тя беше тук заради себе си – за да започне да открива коя е в действителност.
Тази мисъл я накара да се усмихне. Истън Ратър не беше съкрушил духа ѝ – тя нямаше да се предаде толкова лесно. Спомни си как и беше казал да се върне в Кеймбридж, как я беше преценил толкова бързо, че не разполага с необходимото, за да успее в рекламата.
Всъщност дори не ѝ беше дал шанс. Може би му беше болно, защото не се беше справил добре с изучаването на физика в Йейл – може би той беше този, който не можеше да се справи. Може би се опитваше да си отмъсти на всички „зубрачи“, които го бяха превъзхождали в колежа, като я принизяваше.
Докато се занимаваше с това да започне да разопакова кутиите и да се опита да подреди новия апартамент по най-добрия начин, мислите ѝ се разбягаха. В това психическо състояние често се случваше да решава сложни математически задачи, които и бяха убягвали през целия работен ден.
Сега, докато работеше върху безсмислената задача по разопаковането, умът ѝ започна да решава друг проблем. Проблем, който дори не осъзнаваше, че е проблем за решаване.
Тя се върна назад към странната кредитна карта, която Истън ѝ бе разкрил, когато се бе обадил по телефона по средата на интервюто. Защо беше избрал точно този момент, за да се обади? Можеше да го направи и след края на срещата им, а можеше да го направи и без да ѝ показва картата. Той умишлено и е показал картата, знаейки добре, че тя има фотографска памет.
И не го ли беше направил точно след като спомена, че иска да „провери“ твърденията ѝ?
Кенеди държеше няколко учебника, които току-що беше извадила от една от кутиите, а сега беше коленичила на дървения под, с книги в ръка, сякаш замръзнала. Умът ѝ работеше яростно.
Ти се държиш като луда. Той ти каза категорично, че не си получила работата.
Но тогава друг глас прошепна: Не. Той каза, че ще ме изпита. И може би всичко от този момент нататък е било точно това – тест. Колко силно желая работата и колко умна съм? Това е, което той иска да разбере. Това беше смисълът на странната кредитна карта.
Тя не можеше да се ориентира в символите, които беше видяла на картата. Единият беше символът за безкрайност, а другият беше символ за по-голямо от. Безкрайността е по-голяма от… какво? Уравнението не беше пълно, а символите очевидно нямаха смисъл за нея.
Поредицата от четиринайсет числа вероятно беше някакъв номер на сметка, но това не ѝ помагаше, ако не знаеше на коя компания принадлежи.
Но на картата имаше една много проста подсказка.
Беше видяла уличен адрес, а той вероятно се отнасяше до улица някъде в околностите на Манхатън. Дори да беше някъде в Ню Джърси, намирането на адреса нямаше да е толкова трудно.
Но какво ще правиш, ако приемем, че изобщо можеш да намериш мястото? Какво общо има тази карта и каквато и да е компанията, на която принадлежи, с каквото и да било? Наистина ли мислиш, че появата на някакъв случаен адрес ще ти донесе точки пред Истън Ратър? По-вероятно е той просто да реши, че си луда, и да се опита да ти издаде ограничителна заповед.
Кенеди знаеше, че това е съвсем реална възможност. Може би той наистина не беше възнамерявал да види картата или да я използва като средство за проверка. Може би тя напълно грешеше за всичко това.
Но все пак щеше да опита.
С нова енергия тя взе лаптопа си и излезе от апартамента, като отиде до близкото хипстърско кафене, където можеше да използва безплатния WiFi. Седна с малко кафе и започна да търси адреса, който си спомняше, че е видяла на картичката. Точно този адрес съществуваше в пет града в околностите на Манхатън на няколкостотин мили.
Но докато проучваше по-нататък, Кенеди скоро осъзна, че четири от местата нямат никакъв смисъл. Две от тях били частни резиденции, едно било магазин за домашни любимци в Ню Джърси, а едно било просто празен парцел, който тя успяла да види при търсене в Google Earth.
Последното възможно място беше бар на име „Църквата“ в Сохо и тя си представи, че може би има специална ВИП карта за определени високопоставени хора, които могат да получат специални места или нещо подобно.
След като намери местоположението, тя се обади в „Църквата“, докато отпиваше от кафето си и наблюдаваше млада татуирана двойка, която се целуваше на една маса наблизо.
– Църквата, с какво мога да ви помогна? – Отговори един грубо звучащ мъж.
– Да, казаха ми, че тази вечер в осем часа имало среща на… ъъъ… безкрайността… ъъъ… клуб „Безкрайност“?
От другата страна се чу дълга пауза, достатъчно дълга, за да си помисли Кенеди, че е ударила на камък. Но после мъжът каза:
– Извинете? В какво?
– Безкрайността. Групата, която се събира във вашия бар. Имам номера на сметката си, ако ви трябва – каза тя, като се опита да звучи уверено.
– Съжалявам, госпожо, но мисля, че сте сбъркали мястото. Това е „Църквата“, а ние сме бар, в който се сервира храна и алкохол, и имаме музика на живо. Тук нямаме нищо друго, което да се случва, доколкото ми е известно, нямаме частни партита или нещо друго тази вечер.
Кенеди се почувства напълно сдухана.
– Добре. Е, благодаря ви за отделеното време.
– Няма проблем.
Чу се едно щракване и разговорът приключи.
Тя въздъхна, прибра телефона си и се замисли за възможностите. Трудно и беше да повярва, че този ексклузивен клуб, към който принадлежеше Истън Ратър, се провеждаше в някаква случайна малка къща в Ню Джърси или Кънектикът. Стигна дотам, че влезе в интернет и провери сателитните снимки на другите адреси, за да се увери – а къщите не бяха имения или нещо подобно. Бяха малки къщички от средната класа нищо, с което някой като Истън би имал нещо общо.
Не – въпреки опроверженията на мъжа по телефона – Кенеди се чувстваше сигурна, че този клуб, към който принадлежеше Истън, се събираше в „Църквата“ в Сохо в осем часа тази вечер.
И още нещо, в което беше сигурна – тя щеше да бъде там.