ЕЛИС
Седях на перваза на прозореца в края на коридора пред стаята ми и гледах към територията на академията, докато гледах кога Найтшейд ще излезе от кабинета си, решена да я последвам отново тази вечер, когато го направи.
Дъждът се изсипа над Академия „Аврора“, докато Данте отново бе обхванат от ярост заради Феликс. Бях решила да я дебна на топло и сухо, вместо да привличам вниманието към себе си, като се мотая под дъжда.
Дъхът ми замъгли стъклото и аз протегнах пръст, за да нарисувам шарка върху него. Първо нарисувах малък буреносен дракон, който се носеше в небето, а после добавих харпия, която се носеше под него. След това нарисувах Немейски лъв, който седеше вдясно от стъклото, а после вазилиск, който пълзеше покрай основата му. Между тях остана място и на него нарисувах малко вампирче на клечка. След миг колебание добавих усмивка на лицето ѝ, като се изсмях от забавление. Едно момиче може да мечтае, нали?
Не че изглеждаше толкова вероятно този резултат някога да се осъществи. Гейбриъл беше толкова обсебващ, че понякога можеше да бъде задушаващ, и явно смяташе, че когато звездите ни призоват да станем Елисейски партньори, аз така или иначе ще забравя всичко за другите крале.
Намръщих се при тази мисъл. Дали това наистина щеше да се случи? Изглеждаше нелепо дори да го обмислям. Данте, Райдър и Леон означаваха толкова много за мен, че идеята просто да се събудя един ден със сребърни пръстени около ирисите си и нулево желание да бъда близо до тях просто нямаше смисъл. Това не беше моята същност. Можеше ли отговорът на призива на съдбата да промени сериозно основните неща, които ме правеха мен?
Напук на това. Така или иначе не вярвах в съдбата и все още не бях убедена в твърденията на Гейбриъл за нашето бъдеще, така че просто ще трябва да забравя за това, освен ако някога не се сбъдне. Така или иначе имах по-належащи проблеми. Трябваше да намеря убиец. А и когато всичко беше казано и свършено, може би така или иначе нямаше да оцелея достатъчно дълго, за да разбера какво е намислила съдбата за мен. Или пък щях да бъда затворена в затвора Даркмор и нямаше да има значение дали звездите ще се опитат да ме призоват да се срещна с моята Елисейска половинка, защото щях да бъда затворена в клетка и нямаше да има абсолютно никакъв начин да изляза, за да се срещна с тях. Макар че, докато си мислех за това, в корема ми се завъртя неприятно напрежение и ми трябваше миг, за да осъзная, че това е страх. Страхът, че наистина бих заменила живота си или свободата си за това и че може би никога няма да разбера какво би могло да съдържа бъдещето ми. Съдба или не. Вината последва тази мисъл, като ѝ отделих малко време, защото нямах право да се чувствам така сега. Опитвах се да поправя факта, че бъдещето на Гарет е било откраднато от него, а не да се тревожа за своето. Прогоних съмненията си с ръмжене на неудовлетвореност и отново съсредоточих ума си върху мисията си. Не бях момиче с мечти или амбиции, бях ракета, подготвена да отприщи ада за виновните. Това беше всичко.
Прокарах ръка по стъклото, изтрих нарисуваната картина и отново погледнах към притъмнелия терен.
Светлината се изплъзваше от небето, но все още виждах достатъчно добре с помощта на дарбите си.
В далечината наблюдавах Алтаирските зали за някакви признаци на движение. По това време на вечерта там нямаше ученици, така че всеки, който излизаше, почти сигурно беше член на персонала.
Вратата се отвори и аз се усмихнах на себе си, когато забелязах разрошената кафява коса и припряната крачка на Найтшейд.
Беше облечена в червен дъждобран, но не беше вдигнала качулката. Предположих, че да си сирена означава да обичаш всякаква вода, дори и необичайните бури.
Тя тръгна с бърза крачка, но вместо да пресече терена и да заобиколи паркинга, се насочи към кафенето.
Не се поколебах и секунда повече, скочих от задника си и се стрелнах в дъжда.
Прекосих кампуса, като издигнах въздушен щит, за да се предпазя от бурята, и се затичах към кафенето, за да видя какво е замислила.
Спрях, когато стигнах до вратата, протегнах ръка, за да хвана дръжката и да се ослушам за някакъв звук от нея вътре.
Сградата изглеждаше тиха, но обърнах глава, когато някъде отляво до мен достигна звук от стъпки.
Изоставих кафенето и вместо това завих наляво, като се промъквах към ъгъла на огромната сграда. Надникнах зад ръба на тухлената зидария тъкмо навреме, за да забележа Найтшейд, която отиваше към тоалетните.
От устните ми се изтръгна въздишка на раздразнение. Току-що я последвах, за да се изсере ли?
Облегнах се на стената и я изчаках да излезе, за да мога да я последвам до вкъщи, както бях планирала. Може и да не е държала нищо уличаващо или полезно за моите разследвания в кампуса, но домът ѝ беше нещо различно.
Минутите бавно минаваха, а тя не се появяваше. Разочарованието ми нарастваше, докато я чаках да се изсере най-дълго на света, но накрая започнах да ставам подозрителна. В залите „Алтаир“ имаше помещения за персонала. Защо ще се мъчи да стигне до тези студентски тоалетни в дъжда? Дори и да е щяла да смърди на цялата сграда, не ми се струваше толкова вероятно да полага толкова усилия, за да го избегне.
Стиснах зъби и се отправих право към тоалетните. Нямаше да има значение дали ме е забелязала така или иначе. В какво би могла да ме обвини? Че имам нужда да пикая? Нямаше закони, които да забраняват това.
Стигнах до тоалетните, като наполовина затаих дъх в случай, че тя наистина е била тук, за да се изпикае през цялото време, и пуснах въздушния си щит, докато бутах вратата. Ароматът на някакъв боров дезинфектант ме нападна, когато влязох в помещението с цвят на праскова.
По лявата стена имаше мивки, а по дясната – редица от пет тоалетни кабини, чиито врати бяха затворени. Непосредствено пред мен имаше огледало с дължина до пода, което ми даде възможност да разгледам озадаченото изражение на лицето ми. Защото все още бях съсредоточена върху засилените си сетива и в тази сграда нямаше нито един звук, освен капенето на течащ кран. Никакво шумолене на бельо или почукване на клавишите на атласа и дори един самотен сърдечен ритъм. Тук нямаше никой.
Придвижих се до редицата тоалетни кабини и почуках вратите една по една, за да съм сигурна, че Найтшейд не е получила инфаркт и не е умряла по средата на изпражнението в тоалетната, но нея я нямаше.
– Какво става? – Издишах, като се завъртях в бавен кръг.
Бях я видяла да влиза тук, нямаше никакво съмнение в това. А и през цялото време, докато чаках отвън, бях вперила поглед във вратата. Единствените прозорци в стаята бяха малки, които се простираха покрай стената до покрива и нямаше как тя да се промъкне през някой от тях.
Тя не можеше да си тръгне. Което означаваше, че пропускам нещо тук. Някакъв друг изход от тази стая. Но къде?
Разхождах се по стените, протягах ръце и удрях с юмруци по тухлената зидария. Дори изтласках чувството на магията си, за да огледам всичко около себе си, но единственото, което получих от това, беше лек хлад, който премина по гръбнака ми, когато допрях силата си до огледалото с дължина до пода до мивките.
Намръщих се на отразяващото се стъкло и се придвижих напред, за да го разгледам. Опитах се да го изтръгна от стената, но то беше закрепено с болтове. Притиснах още магия към него, за да видя дали крие някакви тайни, но то не ми разкри нищо, а само предизвика още една тръпка по гръбнака ми.
Прехапах долната си устна, докато го разглеждах по-внимателно. Струваше ми се, че е обикновено огледало. Върху него имаше само една маркировка, която беше гравирана в долния десен ъгъл като знак на производител, но все пак приклекнах, за да го разгледам.
Към мен се обърна символ с форма на ромб, в центъра на който имаше нещо като изкривено Y.
Замълчах. Бях виждала този символ и преди.
Изстрелях се обратно от тоалетната в размазано движение и с пълна скорост се запътих към общежитието си.
Скочих на леглото си и то цялото подскочи, когато се приземих върху него.
– Здравей, Елис – долетя гласът на Лайни от нейното легло и аз отговорих с неясен поздрав, като взех ученическата си чанта от краката на леглото и се обърнах с гръб към стаята, за да мога да издърпам дневника на Гарет.
– Исках да те попитам дали искаш да отидеш на клуб в града в събота? – Попита ме Лайни.
– Ерр… – Прелиствах страниците една след друга, търсейки изкривени бележки и скица след скица след скица, докато… – Да! – Възкликнах, когато открих символа, който току-що бях видяла в тоалетната.
– Чудесно! – Отговори Лайни ентусиазирано. – Отвори се един готин нов бар, който се казва Enfae и трябва да е напълно луд. Той се управлява от Лунар, но може да се посещава и от хора, които не са свързани с него. Мислех си, че можем да се приготвим заедно тук и може би да хапнем нещо преди да се качим на дансинга?
Скицата се намираше в центъра на страницата, на която нямаше нищо друго освен символа на водния елемент в горния ъгъл. Прелиствах я напред-назад, търсейки някаква друга подсказка, бележка, предложение, нещо, каквото и да било.
– Хайде – изръмжах разочаровано. – Трябва ми повече от това!
– О, добре, ами има доста строг дрескод и очевидно те маркират с татуировка с избледняваща Луна, която трае двайсет и четири часа, когато влезеш. Чувала съм, че сервират тези луди коктейли, подсилени с магия, които те карат да се чувстваш сякаш си на облак девет и…
– Какво? – Обърнах се към Лайни с намръщена физиономия, докато тя продължаваше.
– Да, знам. Звучи добре, нали? И така, ще се срещнем тук, за да се приготвим около седем в събота?
– В събота?
– Да… – Лайни се намръщи, сякаш току-що беше разбрала, че нямам представа за какво говори, и аз бързо ѝ се усмихнах.
– Звучи ми добре – съгласих се весело. – Просто трябва да бягам, но можем да уточним последните подробности по-близо до времето, да? – Предложих.
– Чудесно. – Лайни се усмихна и аз скочих от леглото, поздравих я и се върнах през вратата с тетрадката на Гарет все още в ръка. Може и да не бях по-близо до отговора за онзи проклет символ, но бях направила това, което професор Титан поиска, и бях постигнала напредък с едно приятелство. Макар и непреднамерено, задвижен от случаен късмет напредък, но щях да работя по-усилено, за да го постигна, когато изляза с Лайни в събота… където и да отивахме по дяволите.
Прехапах устни и си отбелязах да положа подобаващи усилия за събота, докато тичах обратно по стълбите, без да имам предвид реална цел.
Мозъкът ми беше объркан от полуоформени идеи и общо раздразнение от брат ми. Което ме караше да се чувствам като парцал, но това си беше така. Защо просто не ми се беше доверил? Защо не беше толкова честен с мен, колкото аз винаги съм била с него? Ако просто ми беше разказал какво се случва тук, в академията, беше ми позволил да го посетя, беше ми говорил за Стария Сал, за мама… По дяволите, единствената причина, поради която не бях подала молба да дойда в Академия „Аврора“, беше, че се притеснявах какво ще направи мама, ако и двамата я напуснем, за да дойдем тук. Ако знаех, че тя е готова да ме продаде, тогава можех да поема контрола над собствения си живот. Каква полза щеше да ми донесе това, че се придържах към нея? Тя ме беше изоставила, след като Гарет си беше отишъл. Дори не ми отговаряше на обажданията. Така че защо бях спряла живота си заради нея? Ако просто бях тук с Гарет, а не вкъщи, може би щях да направя нещо, може би нещата щяха да са различни…
Сълзите замъглиха очите ми, когато излязох навън в бурята, и не си направих труда да хвърля нов въздушен щит, оставяйки дъжда да прикрие сълзите ми, докато те падат. Не се опитвах да се боря с тях. Райдър беше прав, като ми каза да приема тази болка, така че се опитах да го направя. Скриването от нея нямаше да помогне нито на мен, нито на Гарет. Това беше част от мен сега точно толкова, колкото и той беше част от мен, когато беше жив.
Тръгнах по пътеката към кампуса, без да знам къде да отида и какво да правя. Все още исках да следвам Найтшейд, но тя беше изчезнала. И нямаше как да знам дали ще се появи отново до тоалетните, или е отишла някъде другаде. По дяволите, можеше дори да е избягала, използвайки звезден прах, макар че само звездите знаеха откъде би се сдобила с нещо толкова скъпо.
Дневникът на Гарет все още беше стиснат в юмрука ми и аз го погледнах надолу, проклинайки, докато дъждът се просмукваше в страниците.
Бързо подхвърлих въздушен щит около себе си и го разтърсих, като при това отстраних част от водата от него. Палецът ми все още беше забит в страницата, на която беше нарисуван символът от огледалото, и аз я разгърнах, за да видя какви щети са нанесени.
Устните ми се разтвориха, когато се вгледах в страницата, която изведнъж се изпълни с надписи, които определено не бяха там преди. Отново погледнах символа за вода в ъгъла на страницата и се засмях, като разбрах, че това е било подсказка. Гарет беше заключил част от съдържанието на книгата си, така че да може да се прочете само с правилния ключ. Беше оставил улики. И не можех да не си помисля, че сигурно ги е оставил за мен.
– Съжалявам, че се съмнявах в теб, мечо Гари – промълвих, докато четях новопоявилата се бележка.
Цената на влизането е твоята магия. Само тези, които нямат такава, могат да влязат.
Прехапах устните си, докато мислех за това. Наистина ли исках да вляза през някаква тайна врата без капка магия във вените си, която да ме предпази? Но ако не го направех, тогава нямаше да мога да разбера какво има там долу. Нямаше да знам какво е замислила Найтшейд. Това беше нещото, което чаках. Солидна следа. Не можех просто да се отвърна от нея от страх. Освен това щях да платя всяка цена, за да получа отговорите, от които се нуждаех, така че излагането ми на опасност не беше фактор. А и не беше като да се притеснявам, че ще умра и ще оставя някой беден член на семейството си без покрив. Така или иначе вече нямаше никой, който да се грижи за мен по този начин.
Червата ми се изкривиха неприятно, докато си мислех това. Беше като стар навик, от който не можех да се отърва; толкова често си повтарях, че е вярно, че отказвах да повярвам в нещо друго. Но когато се замислих за мъжете в живота си, трябваше да се запитам дали това наистина вече е така. Със сигурност ме караха да чувствам, че се грижат за мен. Но не можех да се спирам на това. Не бях дошла в тази академия, за да намеря някого или нещо друго, освен убиеца на Гарет. Ако успеех да го направя и оцелея невредима, можех да разбера какво да правя със сърцето си след това.
Използвах въздушна магия, за да изсуша дневника на Гарет, след което се стрелнах към тоалетните зад кафенето.
Поколебах се пред тях, след което вдигнах ръце над главата си и насочих огромен взрив от въздушна магия нагоре и далеч от мен в небето.
Обърнах поглед към облаците и ги наблюдавах как се завихрят под силата на магията ми, докато дъждовни капки оросяваха бузите ми.
Над мен блеснаха мълнии и забелязах Данте да се носи през облаците във формата си на дракон, осветен за миг от светкавицата.
Сърцето ми се повдигна при вида му, но яростта и скръбта на тази буря ме накараха да поискам да успокоя и неговите тревоги.
Не спрях да изливам магията от тялото си, докато не се изля цялата. Кухо, празно усещане изпълни гърдите ми, когато и последната ми сила се изплъзна от мен, а кътниците ми веднага започнаха да ме болят от желание за кръв, която да попълни запасите ми.
Принудих ума си да се откъсне от тази нужда и се отправих към тоалетната.
Пъхнах дневника на Гарет в задния джоб на дънките си и се запътих право към огледалото.
Дъхът ми замъгли стъклото пред мен, докато се колебаех, и протегнах ръка, за да притисна дланта си към него.
За миг хладното стъкло се притисна плътно към кожата ми и изведнъж изчезна.
Задъхах се, когато се озовах в началото на стълбище, което водеше под земята. Топъл вятър се понесе към мен, подсуши бузите ми и донесе силен, химически аромат в ноздрите ми.
Заслушах се с даровете си и стъпих на стълбището, след като се уверих, че никой не се спотайва наблизо.
Стъклото отново се появи зад мен, щом прекрачих прага, и аз за миг се огледах в затъмнената гледка на банята, преди да се гмурна надолу по стълбите.
Каменното стълбище се извиваше, докато вървях, а аз правех стъпките си тихи, за да не нарушавам тишината.
Под мен ярката светлина ставаше все по-ясна и по-ясна, докато накрая се озовах пред модерна стъклена врата.
Тя изчезна при докосването ми, точно както огледалото, и аз пристъпих напред в огромна бяла лаборатория. Загледах се в дългите работни повърхности, на които бяха подредени съставки, подложени на различни процеси. Имаше огнени кристали, токсини от умбара, бидони с фейзин и различни билки, които не можех лесно да назова, гама-кристали и дори кости на пикси. В най-отдалечения край на стаята имаше огромен хладилник със стъклени врати и когато се приближих достатъчно, за да го разгледам, забелязах редици епруветки, разположени вътре. Дръпнах една вратичка и вдигнах една от малките епруветки, докато сърцето ми се разтуптяваше.
Вътре блестяха яркосини кристали, които невинно примигваха, докато обръщах епроветката в ръката си. Килблейз. Това беше мястото, където произвеждаха веществото, което беше убило брат ми.
В гърлото ми се надигна жлъчка, бързо последвана от писък, който искаше да се освободи от дробовете ми. Гневът се надигна в мен като потоп и всичко, което можех да направя, беше да не разкъсам това място на парчета.
Но преди да успея да обмисля какво да направя по-нататък, гласовете ме изкараха от моментното ми застинало състояние.
Вкарах епруветката обратно в хладилника и затворих вратата, като се стрелнах през лабораторията и се скрих под една от дългите работни маси точно преди някой да влезе в стаята.
– Няколко наистина обещаващи кандидати за следващото пълнолуние, господарю на картите – мърмореше развълнувано Найтшейд и туптящото ми сърце едва не изскочи от тялото ми, когато забелязах лъскавите и червени високи токчета от другата страна на стаята. Някой друг стоеше до нея, но не можех да се досетя за нито една солидна подробност за него, освен че беше там. Моят загадъчен крал.
– Добре. Сега няма да мине много време. Вече усещам как силата в мен напира да бъде използвана в пълния ѝ обем. Скоро всички вие ще бъдете възнаградени за вашата преданост. – Гласът, който отвърна, беше едновременно суров, после мек, мъжки, женски и проклето кучешки заради всичко, което ми направи. Трябва да са стигнали дотук през друг вход, защото определено използваха магия. Което ме поставяше в още по-неблагоприятно положение, ако ме откриеха.
Затаих дъх, проклинайки факта, че не можех дори да хвърля заглушаващ балон, за да се скрия.
– Имаш ли още проблеми с вампира? – Попита Найтшейд, като намали тона си, докато прекосяваха стаята.
– Не от инцидента насам. Все пак подсилих магията и не предвиждам никакъв начин това да се случи отново.
Какъв вампир?
– Успяхте ли да откриете тайнствения художник на тапети? – Поиска Краля, а аз преглътнах трудно срещу буцата в гърлото си, когато осъзнах, че сигурно имат предвид плакатите, които бях разлепила из целия ѝ офис.
– Все още не – отвърна Найтшейд с треперещ глас. – Но ако получа още заплахи, ти ще бъдеш първия, който ще разбере.
– Ако не запушиш бързо този теч, тогава ще прекъсна връзката. Ще те изкормя по-бързо, отколкото можеш да се изпишкаш, и никога повече няма да мисля за теб.
– Д-да, господарю на картите – заекна Найтшейд. – Ще намеря този, който го е направил. Имате думата ми.
– Добре.
Предполагам, че тогава ще бъда изключително внимателна, за да не се върнат подозренията върху мен…
Майсторът на карти се придвижи до една от дългите работни повърхности и взе нещо от нея, преди да се обърне и да напусне лабораторията през вратата от другата страна на помещението. Затвориха я след себе си, докато си тръгваха, а аз останах замръзнала, докато ги чаках да си тръгнат. За щастие те продължиха да вървят и гласовете им се отдалечиха от мен, докато дори не ги чух въпреки използването на дарбите ми.
Изправих се и се пресегнах към вратата, през която бяха излезли. Беше тежка, направена от дебело дърво със странни резби по нея. Бръмченето на магията се допря до ръката ми, когато я докоснах, и аз се намръщих, без да мога да използвам собствената си сила, за да я изследвам допълнително.
Опитах дръжката и открих, че е здраво заключена. Тя изобщо не помръдна.
Прехапах устна и отново напрегнах уши, докато се отдръпвах. След като се уверих, че не са никъде наблизо, призовах цялата си надарена сила в мускулите си и се затичах към вратата.
Блъснах се в нея и се разнесе огромно дрънчене, но тя не помръдна и на сантиметър. Опитах още два пъти, преди да прокълна и да се откажа. Каквото и да държеше вратата, то беше достатъчно силно, за да издържи на силата на вампир, и нямах друг начин дори да се опитам да мина през нея.
Насочих вниманието си обратно към лабораторията и извадих атласа от джоба си, като го настроих да записва, докато обикалях нагоре-надолу по лавиците, уверявайки се, че съм заснел всичко. Когато най-накрая стигнах до хладилниците, пълни с малки флакони с Килблейз, спрях.
Това беше отровата, която ми беше откраднала брат ми. FIB може и да е била безполезна при разследването на смъртта на Гарет, но беше категорична в едно нещо: беше сигурна, че Килблейз идва от един източник. Което можеше дори да означава, че това е единствената лаборатория, която го създава в цяла Солария. В хладилниците можеше да се съхранява единственият наличен в момента запас. Също така можеха да са подготвени да убият още една невинна жертва като Гарет.
Изключих записа и пъхнах Атласа в джоба си, като прекосих обратно стаята към каничките с Фезин. Това беше най-запалимото вещество в света и тук имаше достатъчно, за да изгори малък град.
С прилив на убеденост, а може би и на лудост, изкъртих капака на бидона и го преобърнах целия. Зрелият мирис на фейзин изпълни стаята, заседна в гърлото ми и ме накара да се задуша.
Отдалечих се от него, докато той заливаше цялата лаборатория, и грабнах няколко огнени кристала от купчината на входа на стаята.
Поколебах се на вратата. С моите дарби бях адски бърза. Но достатъчно бърза ли, за да избегнеш експлозия с толкова много гориво? Не бях сигурна в това.
Докато се колебаех, сърцето ми се разтуптя в ритъм. Но тук не ставаше дума за мен. Никога не е било. Ставаше дума за Гарет и за всички останали феи, които можеха да станат жертва на същото чудовище като него. И макар че не можех да ударя директно Кинг, със сигурност можех да отрежа този крайник. Щях да осакатя операцията им. Без Килблейз да кара хората да се самоубиват, те нямаше да могат да ги накарат да се откажат от силата си в този мрачен ритуал. Това би могло да ги спре на пътя им. Да спрат количеството магия, която крадяха.
– Обичам те, Гарет – въздъхнах, затворих очи за миг и си спомних как се чувствах, когато спях, сгушена под одеялата в прегръдките му, когато бяхме деца. Ако това отиде на майната си, тогава може би ще мога да го почувствам отново в задгробния живот.
Отворих очи и ударих заедно огнените кристали, като ги изхвърлих далеч от себе си още преди искрата да се е разгоряла напълно.
Обърнах се и се изстрелях от стаята толкова бързо, колкото можеха да ме отведат дарбите ми. Свирепият звук от запалването на огъня прозвуча зад мен, докато летях нагоре по стълбите, нагоре и нагоре, докато не стигнах до огледалото, което при докосването ми отново проблесна, но ми струваше една важна секунда.
Топлина ме изпепели по гърба, когато се втурнах в тоалетната, и се стрелнах към вратата, когато огромна експлозия разкъса пода в краката ми.
Скочих напред, а силата на експлозията ме запрати още по-надалеч, докато се блъсках във вратата и летях във въздуха навън, където бурята все още бушуваше.
По гърба ми се разнесе болка, когато топлината на огъня ме застигна, но миг по-късно се разбих в студената, твърда кал на Емпиричните полета.
Огнено кълбо избухна в небето, когато тоалетните бяха унищожени заедно с лабораторията и огромна част от Кафенето. Хвърлих ръце над главата си, скочих на крака и се стрелнах далеч в дърветата, докато отломките валяха от небето. Парчета зидария, водопроводни тръби и пръст падаха като ракети навсякъде около мен.
Гърбът ми крещеше от агонията на изгарянията ми, но не забавих ход, докато се движех към езерото Буря.
Дори не знаех накъде съм се запътил, докато не се изсипах в лодкостоянката, задъхана, с болки, изгаряща.
Издадох болезнен вик, докато се спъвах на колене и агонията от изгарянията ме разкъсваше.
– Che diavolo è successo, amore mio?(Какво, по дяволите, се случи, любов моя)? – Паникьосаният глас на Данте долетя до мен в мъглата на болката миг преди ръката му да се срещне с плътта на гърба ми.
Изкрещях отново, когато той вкара лечебна магия под кожата ми, и бавно агонията се оттегли, докато не ми останаха само ароматът на дим и болезнената празнота в мен, където трябваше да бъде магията ми.
Гърбът на тениската ми беше наполовина изгорял, но все още се държеше достатъчно, за да остане на мястото си.
Погледнах в разтревожените очи на Данте, когато кътниците ми изскочиха и веждите му се повдигнаха половин секунда преди да се сблъскам с него.
Той падна на дървения под, докато аз впивах зъби във врата му, стенейки от удоволствие, докато кръвта му се плъзгаше по езика ми. Ръцете ми се вкопчиха в косата му, а той ме приближи, давайки ми това, от което се нуждаех, без да се оплаква, докато електрическият привкус на магията му преминаваше през вените ми.
Принудих се да го пусна, преди наистина да го поискам. И в момента, в който се отдръпнах, вместо това притиснах окървавените си устни към устата му.
Данте замълча, хватката му върху мен се затегна, защото всеки мускул в тялото му сякаш се напрегна наведнъж и той се пребори с желанието да ме целуне обратно.
Отдръпнах се от него след дълъг миг, в който се задържах без целувка, а от устните ми се изля въздишка, докато го гледах надолу под себе си.
– Мразя, че не мога да имам всичко от теб – промълвих, докато погледът ми се плъзгаше по голите му гърди и разтуптяното ми сърце бавно започна да се успокоява.
Данте се засмя мрачно.
– Още една секунда с устата ти върху моята и щях да забравя за проклетата сделка и да ти дам всичко, което можеш да искаш от мен, и повече, Бела.
– И да бъдеш прокълнат с лош късмет за години?
– Може би си заслужаваш.
– Заслужавам – подигравам се аз.
– Ще ми кажеш ли защо току-що дотича тук, полуизгоряла до смърт? – Попита сериозно Данте.
– Може би ме е ударила мълния? – Предложих. – Тази нощ имаше още една необичайна буря. Тази седмица те са седем.
– Моята мълния никога не би ти навредила, amore mio. Кажи ми истината.
Направих дълга пауза, след което свих рамене.
– Намерих лаборатория за Килблейз под тоалетните до Кафетерията, така че… я взривих.
Устните на Данте се разтвориха за дълъг миг, след което той изведнъж се разсмя.
– Защо да вярвам в това?
– Защото е вярно. Искаш ли да ми бъдеш алиби?
– Винаги. Ще кажа, че си летяла с мен тази вечер и веднага след това сме се върнали тук.
– Направихме го – съгласих се аз. – Но къде отидохме?
– Заведох те у дома, за да се запознаеш с mia famiglia – отговори той веднага. – Всички те ще подкрепят историята, ако някой попита.
– Това трябва да е хубаво – казах аз, рисувайки с пръсти бавна пътека по гърдите му.
– Какво?
– Да имаш толкова много хора, които да те обичат по този начин.
Веждите на Данте се сгърчиха и за миг имах чувството, че вижда през мен. Отклоних очи от неговите, без да искам да види истината, която криех: би било хубаво да има един човек, който да ме обича така. И аз го имах. Преди.
– La vita è stata cattiva con te, amore mio – промълви Данте, протегна ръка, за да хване брадичката ми и да наклони отново погледа ми към неговия.
– Какво означава това? – Попитах.
– Че животът е бил немилостив към теб. Иска ми се да мога да го променя.
– Предполагам, че звездите не трябва да мислят много за мен, за да ми обръщат гръб толкова често, нали? – Опитах се да се пошегувам, но бях почти сигурна, че болката в гласа ми не е скрита.
– Quindi sono sciocchi(Значи са глупаци)… Но имам идея.
– А?
– Ела на рождения ми ден – каза Данте с усмивка.
Изсмях се.
– Уау, официално съм толкова жалка, че току-що получих жалка покана за рожден ден.
– Трябва да видиш какво е едно голямо фея парти. Можеш да се запознаеш с майка ми, братята и сестрите ми, братовчедите ми, лелите и чичовците ми и… е, разбираш картината, много сме. Но това поне означава, че тортата е огромна.
Устните ми се изкривиха в усмивка при мисълта да го видя заобиколен от семейството му и открих, че идеята ме радва.
– Каниш ме на среща? – Подиграх се.
Данте въздъхна, като положи ръце на коленете ми.
– Мисля, че заради твоята безопасност не мога да го направя, amore mio – каза той и изглеждаше толкова разочарован от този факт, че трябваше да му повярвам. Знаех, че количеството време, което прекарвах с кралете на двете съперничещи си банди, можеше да доведе до проблеми и за двамата, ако това станеше твърде публично. – Но моето семейство и Найт датират от години. Ще поканя и тях, а Леон може да те доведе като своя придружителка – но ти тайно ще бъдеш и моя. Какво ще кажеш?
В мен се надигна топлина при мисълта, че съм помолена да се включа в нещо толкова специално, толкова лично, и кимнах.
– Добре – съгласих се и усмивката, която той ми подари в отговор, беше достатъчна, за да ме накара да се разтреперя.
Наведох се и го целунах по бузата, преди да сляза от него и да му подам ръка.
Данте ми позволи да го издърпам нагоре и погледът ми се плъзна по твърдите мускули на гърдите и корема му с пристъп на копнеж.
– И така… това означава ли, че си преодолял целия проблем с мен и Гейбриъл? – Попитах с надежда, като го погледнах изпод миглите си.
Данте изръмжа при споменаването на името на тъмния ми ангел и от кожата му се разнесе електричество.
– Кажи ми защо – поиска той внезапно, улови погледа ми и го задържа. – Ако искаш да го приема, тогава ме накарай да го разбера.
Устните ми се разтвориха върху причините, които винаги съм имала, за да не искам да се обвързвам с един-единствен мъж, и почти му ги предадох. Не исках да правя грешките на майка си, не исках един човек да бъде единственият пазител на сърцето ми, защото ако предлагах само малки парченца едно по едно, тогава то нямаше да може да бъде разбито от нито един човек. Но това не беше истина. Не давах на Царя счупените парчета от сърцето си, а задържах останалата част от себе си. Предлагах всичко на всички тях, макар че все още не вярвах, че съм в състояние да им дам всичко, което заслужават. Бях разбита душа, поместена в счупена черупка.
– Истината – казах бавно. – Истината е, че винаги съм искала да се предпазя от разбито сърце, като никога не позволявам на един човек да стане едноличен собственик на сърцето ми. Но…
– Но? – Мекият тон на Данте ме накара да се отпусна. Той ме слушаше, наистина ме слушаше и за това можех да му дам честността, от която се нуждаеше от мен.
– Но аз не съм същото момиче, каквото бях преди смъртта на брат ми – издишах, а в гърлото ми се натрупа дебелина при това признание. – И смъртта му направи нещо с мен, отне ми нещо, счупи нещо в мен толкова дълбоко, че се чувствам сякаш съм разкъсана на всички тези парчета, които вече не се сглобяват правилно. Но когато съм с вас, когато съм с всеки от вас, не се чувствам така… Чувствам, че всеки от вас наистина ме вижда. Но всеки по толкова различен начин. А аз имам нужда от всички вас. Имам нужда от светлината и тъмнината, от радостта и болката. Не мога да избирам между вас, както не бих могла да посегна към себе си и да избера част от душата си, която да запазя, и други, които да унищожа.
Данте се протегна към мен, взе лицето ми между ръцете си и се вгледа дълбоко в очите ми.
– Posso accettarlo.(Мога да го приема.) Не искам да те затварям в клетка, amore mio. Ако това е, което си, тогава това е, което искам да бъдеш. Щом ти си изцяло с мен, значи и аз мога да бъда изцяло с теб, при каквито условия имаш нужда.
Нещо крехко в мен се разтресе при думите му, когато ме обзе еуфорично облекчение и аз се изправих на пръсти, за да целуна устните му отново. Данте изстена, докато се бореше с желанието да отвърне на целувката ми, а аз се усмихнах срещу устата му.
– Влизам в играта – заклех се, преди да се преместя отново.
– И аз – съгласи се той яростно.
Хвана ме за ръка и ме поведе през огромната стая към малката гребна лодка, която държеше пълна с одеяла само за нас.
Слязох след него в нея с готовност и той ме придърпа към себе си, придърпвайки одеялото върху нас, докато аз полагах глава на гърдите му. Пръстите му се плъзгаха напред-назад, където тениската ми беше изгоряла по гърба ми, докато лежахме заедно и слушахме как дъждът навън бавно намалява, докато бие по дървения покрив.
– Искаш ли да поговорим за това? – Попитах го, докато слушахме тъжната мелодия на бурята, която се бе породила от чувствата му.
Данте изпусна дълга въздишка.
– Не знам дали има много неща, които мога да кажа. Феликс се е скрил и всеки път, когато се появи, е само за да пролее кръв. Твърде много от моите хора също са избрали да го последват, но аз не мога да направя нищо по въпроса.
– Предполагам, че можеш да погледнеш на това като на шанс да се отървеш от членовете на клана си, които не са били достатъчно лоялни на първо място – предложих аз.
От тялото на Данте в моето премина пукнатина от електричество, когато раздразнението му пламна при мисълта, че хората му го предават, и аз извих гръб, когато то премина през плътта ми.
– Съжалявам – промълви той, а пръстите му се задържаха върху кожата ми.
– Харесва ми – напомних му и той се усмихна, като отново остави статичните струйки да се стичат от върховете на пръстите му.
– Предполагам, че просто трябва да се справя с него. Тази ярост няма да ми помогне в нищо, което трябва да направя. Но да знам, че някой наоколо е проникнал и в моя тайник… Не мога лесно да заменя това, което са ми взели, и може да ми създаде всякакви проблеми, ако някой разбере, че вече не го притежавам. Освен това сега трябва да се притеснявам, че някой работи срещу мен в академията. Дори не мога да намеря никакви доказателства, че това е Райдър или някой от неговите последователи, което още повече влошава положението. Защото ако не са те, тогава кой друг иска да ме получи?
Замълчах, стиснах устни, защото осъзнах, че това е нещо, с което наистина мога да му помогна. На флашката нямаше нищо, което да ми е от полза, а и така или иначе вече бях решила да му я върна.
Завъртях се, докато не се облегнах на гърдите му и не погледнах в очите му.
– Не ми се сърди – казах бавно. – Но… – Бръкнах в задния си джоб и извадих флашката от дънките си. За щастие задникът ми беше избегнал твърде много топлина от огъня и трябваше да се надявам, че флашката все още е добре.
Предложих му я и той бавно протегна ръка, като пръстите му докоснаха моите, докато я вземаше.
– Как…
– Не исках да ти създавам проблеми – заклех се аз. – Просто исках да видя нещо там за себе си.
Веждите на Данте се смръщиха и ми трябваше миг, за да осъзная, че той не е ядосан, а наранен.
– Ако ме беше помолила, щях просто да ти покажа.
– Съжалявам – казах честно и протегнах ръка, за да стисна челюстта му в дланта си. – Трябваше да ти се доверя достатъчно, за да те попитам, просто… Откакто брат ми умря, а майка ми ме изостави, не ми е лесно да се доверявам на когото и да било. Знам, че това е гадно извинение, но…
– Ti amo, Elise – каза Данте с тих глас, прекъсвайки ме. – Можеш да ми се довериш. По-скоро ще умра, отколкото да те нараня.
Устните ми се разтвориха и можех само да го погледна.
– Но… аз… ти каза ли току-що, че ме обичаш?
Той взе флашката от мен с усмивка, която играеше по устните му, без да признава какво е казал току-що. Но аз знаех какво означава това. Може и да не владеех езика му, но това беше съвсем ясно.
– Остани тук с мен тази вечер – помоли Данте с тих глас, хвана ръката ми и ме дръпна обратно, за да легна отново до него.
– Това е всичко? – Попитах, като повдигнах вежда. – Не си ли ядосан за флашката?
– Имаше ли основателна причина да я вземеш?
– Да.
– Е, може да ми нямаш доверие, Бела. Но аз ти вярвам. Ти я върна. Godiamoci questa pace finché dura(Нека се наслаждаваме на този мир, докато трае) – каза Данте, а пръстите му възобновиха движението си по кожата ми.
Не бях сигурна какво означава това, но и нямах намерение да споря. Оставих очите си да се затворят, докато слушах равномерното биене на сърцето му под ухото ми.
Дали Данте Оскура наистина ми беше казал, че ме обича? И защо, по дяволите, това не ми се стори толкова ужасяващо, колкото би трябвало?
Назад към част 15 Напред към част 17
