ЛЕОН
Професор Титан стенеше в час по отвари за газовата експлозия, която вчера беше унищожила тоалетна и една част от кафенето. Опитах се да го изключа и да заспя, но той продължаваше да си бъбри, сякаш на някого му пука, че земята е нестабилна, че Юджийн Дипър вече е паднал в дупката тази сутрин на път за клас или че мисли да започне събиране на средства, за да се върнат парите, похарчени за строители, за да не фалира училището. В смисъл, какво искаше от нас да направим? Да му дадем медал?
Грейшин вече ни беше призовал да се съберем на събрание за това в ранни зори, наистина ли трябваше да го чуем отново? Най-неприятното нещо беше, че тази сутрин всички трябваше да закусват на Дяволския хълм. Е, всички, с изключение на мен, защото няколко Минди ми бяха донесли яйца с авокадо и препечен хляб в моята стая.
Титан най-накрая млъкна и аз опрях буза на учебника си, докато дремех малко. Минди започна да си води бележки как да се направи отвара за разтваряне на метали, когато Титан най-накрая започна урока, но аз знаех точно как да направя такава отвара. Използвах ги за разтапяне на кичури, откакто имах двусантиметрова грива. До момента, в който всички започнаха да приготвят отварите си, бях подремнал доста добре.
Главата ми беше наклонена към бюрото на Елис и Райдър и ги наблюдавах през миглите си, а зъбните колелца в мозъка ми се въртяха. Тя се засмя на нещо, което той каза, а устата му се изпъна в искрена до звездите усмивка. Прикри я толкова бързо, колкото вампир с горещ пожар в задника, но аз я бях уловил. Единствената усмивка, която бях виждал на лицето му преди това, беше, когато беше пребил до смърт някой беден шибаняк.
Но ако Елис се нуждаеше от Райдър, за да я направи щастлива, как трябваше да помогна за това? Дали Райдър щеше да се съгласи да ме гледа с Елис, както Данте?
Той хвърли поглед към мен, докато Елис пишеше нещо в бележника си, и този безкрайно малък поглед беше изпълнен с чиста завист. Така че не, да ме гледа с нея вероятно не беше в списъка му с неща за вършене. По-вероятно е да ме убие в леглото ми и да го огласи точно сега.
– А! – Изрева Юджийн и очите ми се стрелнаха към него, а казанът му се преобърна и се разля навсякъде. Брайс Корвус се изстреля покрай него обратно към бюрото си с вампирската си скорост, като задникът му се удари в стола секунда преди Титан да се завърти пред дъската.
– Заради любовта към Луната! – Изпъшка той и се втурна напред, за да помогне, докато Юджийн продължаваше да пищи, притиснал ръка към гърдите си. – Какво стана? – Той посегна към ръката на Дийпър и Юджийн изпищя като мишка, свивайки се по-плътно в себе си.
– Ей сега, позволи ми да ти помогна – каза Титан тихо. – Ако си ранен, аз мога да го излекувам.
Юджийн вдигна ръката си и стомахът ми се сви, когато забелязах там сребърния пръстен, който се беше стопил в плътта му. Нямаше никакъв звезден шанс Титан да излекува тази гадост. Беше объркано. С голямо „О“.
Брайс се разпадаше в тих смях, а малкият му приятел до него хъркаше като прасе. Дийпър може и да беше слабак с наклонности към преследване, когото с удоволствие бях пребил до крак не толкова отдавна, но това говно беше хладнокръвно.
– Добре, господин Дипър – въздъхна Титан. – Най-добре е да отидете при медицинската сестра. Ще има доста болезнено… отстраняване, което тя ще трябва да направи.
Юджийн отново изпищя, изправи се на крака и забърза към вратата.
– Мразя това място – чух го да се задушава, преди да излезе през вратата.
Тъжно, това беше то. Но хей-хо, животът продължава. Посочих с пръсти към Брайс и непокорната му черна коса – която винаги бях мразил – се вдигна в светкавичен огън. Той изкрещя като момиче, гмурна се от мястото си и си удари главата с учебника, като съвсем забрави да използва магия.
– Не се паникьосвай! – Извика до него лунният му приятел, изви се към него и вдигна ръце. Водата се изсипа на каскада върху Брайс и идиотът се спря, а ръцете му паднаха отстрани, тъй като остана абсолютно мокър и напълно плешив отзад, така че остана само перчема му отпред.
Целият клас ревеше от смях и аз се присъединих адски силно, като се стисках за страната, докато почти се просълзявах от това колко шибано глупаво изглеждаше той. Дори Райдър изглеждаше изкушен да се засмее.
Вдигнах атласа си, заснемайки снимка, когато Брайс ме заобиколи с ръмжене, приличайки на разгневен старец по време на дъждовна буря.
– Ти си го направил! – Обвини той, а аз придърпах ръка към сърцето си с прекалено невинно изражение.
– Аз? – Побутнах с лакът Минди до себе си. – Бих ли направила такова нещо?
– Разбира се, че не – каза тя и веднага ми се притече на помощ.
– Сър! – Брайс се нахвърли яростно върху професор Титан. – Няма да му позволите да се измъкне от отговорност, нали?
– Аз… аз… – заекна Титан и нервно погледна между нас.
– Седни, Брайс – заповедният глас на Райдър изпълни стаята. – Всички видяхме какво направи с Дийпър. Можеш да го раздаваш, но не можеш да го приемаш.
Брайс изсумтя, взирайки се невярващо в шефа си, и от мен се изтръгна смях, когато той се отпусна на мястото си, разтривайки тила си, докато лекуваше мехурите.
Класът отново се успокои във възбуден разговор, продължавайки работата си и пресъздавайки случилото се. Незабавно качих снимката във FaeBook с надпис:
Буря се втурна в класа днес #небъдимомичевреалнияживот #машиназалъсканенатопкизабоулинг.
Когато тя беше публикувана, се завъртях на мястото си, за да се обърна към Данте зад мен, като му се усмихнах палаво.
– Хей – казах с тих глас, наблюдавайки как той остъргва малко мариновани водни кълнове в своя и на Синди Лу казан. – Псст.
Той ме погледна с усмивка, а Синди извъртя очи.
– Заети сме – каза тя и се приближи до Данте, сякаш бях лешояд, който обикаля около ценния и труп. Той яростно изръмжа срещу нея и тя веднага се отдръпна отново.
– Скучно ми е – казах на приятеля си, като я игнорирах. – Искаш ли да се позабавляваш с Елис?
Данте се ухили.
– Какво имаш предвид?
Синди цъкна под носа си и аз насочих вниманието си към нея със стиснати устни.
– Искаш ли да кажеш нещо? – Попитах леко.
– Просто не знам защо си толкова обсебен от този лилавокос кръвопиец – каза тя, като преметна тъмен кичур коса през рамо.
– Ами ти току-що назова две от причините, поради които съм се запалил по нея, така че… – Повдигнах рамене, като върнах вниманието си към Данте, а той се усмихна.
Придърпах стола си към бюрото им, като се придвижвах по него, без да ставам, и седнах срещу Данте. Устните на Синди Лу станаха тънки като хартиена скоба, но тя не каза нищо повече.
Грабнах бележника на Данте, откъснах една страница от него и грабнах химикалката. Не можех да рисувам толкова добре, но това, което имах предвид, не се нуждаеше от много художествени умения. Мръсната картинка, която скицирах, включваше дракон, лъв и една много гола Елис с балонче за реч, на което пишеше „О, моите звезди! Дванайсет оргазма?? Вие, момчета, сте най-добрите, които някога съм имала!“
Данте грабна страницата от мен, потискайки смеха си, докато четеше думите. След това взе химикалката от ръката ми и добави в края на речта: „И пишките ви са ОГРОМНИ!“
– Хубаво допълнение – коментирах аз с доволно кимване.
Синди Лу го погледна и горната ѝ устна се отлепи назад.
– Това е отвратително.
– Пшш, казва момичето, което имаше мръсно светилище на дракона, скрито в стената си – каза Данте с ниско ръмжене.
– Вече не е така – добавих аз развеселено и Синди Лу ме стрелна с кинжали в очите, но не пропуснах да отбележа и сълзите, които напираха в очите ѝ. Въпреки това не можех да намеря в себе си сили да се почувствам зле. Това момиче беше кисело грозде до дъното на душата си, а тази драконова глупост беше страшна като дявол.
Изпълненият с омраза поглед на Синди се премести към Елис в другия край на стаята и ханша ми се повдигна.
– Това момиче си го заслужава – промълви тя под носа си.
– Какво е това? – Изръмжах, а тя се сгуши под наказателния ми поглед.
– Нищо – въздъхна тя и поклати глава.
– По-добре да не е – каза Данте с убийствен тон.
Загледах я, докато не се върна към приготвянето на отварата, след което забравих всичко за нея и сгънах снимката си в хартиено самолетче.
Насочих го към Елис, протегнах ръка назад и го хвърлих. В последната секунда Елис сведе глава, за да прочете нещо в учебника си, и самолетът се сблъска със страната на лицето на Райдър и се приземи на рамото му. Упс.
Той бавно вдигна ръка, като сграбчи самолета с хъркане. Разгърна страницата и яростен звук го напусна, докато я мачкаше в юмрука си. Изтърсих учебника на Данте, отворих го и го поставих настрани, преди Райдър да погледне натам. Спрях глава зад книгата, докато се разпадах от смях, а Данте се присъедини към мен зад нея, смеейки се гръмогласно.
– Видя ли лицето му? – Изхърках.
– Stupido serpente(Глупава змия) – засмя се той.
Погледът ми се спря на Гейбриъл, докато той минаваше покрай нас до шкафа за съставки, без да ни отправи поглед. Измъкнах се от мястото си и тръгнах след него, като се престорих, че и на мен ми трябват някакви неща, докато се придвижвах до него и започвах да си мрънкам.
Той изръмжа под носа си, докато броеше шушулките с левен от един буркан.
– Ей, пич – казах леко, но той не ме погледна. – Така че, виж… нямаме претенции към Елис, нали? Искам да кажа, че сега е по-добре, след като всичко е открито. Знаеш какво иска тя.
Челюстта му започна да скърца и той все още не отговаряше.
– Както и да е… – Нарисувах една от печелившите си усмивки, навеждайки се напред, за да се опитам да уловя погледа му. Той приключи с броенето на шушулките и се обърна, закрачвайки обратно към бюрото си.
По дяволите.
Тръгнах след него, а Елис ме погледна объркано, докато минавах покрай нея. Целунах я и продължих да вървя, следвайки щастливата харпия чак до мястото му. В момента, в който той седна, опрях ръце на бюрото му, заставайки пред него, за да не може да ме игнорира.
– Какво ще кажеш за това аз, ти и Елис да се видим по-късно? Можем да дойдем при теб горе в твоето малко гнездо на покрива – знам колко обичаш да си нависоко и прочие. Можем да отворим няколко бири, да си поговорим, може би да видим дали Елис е в настроение за малко забавление…
Гейбриъл светкавично се измъкна от мястото си, хвана косата ми в юмрук и разби главата ми на масата.
– Арх! – Изкрещях, като го изхвърлих, докато в ръцете ми се разгаряха пламъци.
– Никога повече не предлагай да я делиш с мен – изръмжа той и аз го погледнах, изкушен да му отвърна. Но виждах, че това не е отговорът тук.
Угасих пламъците, след което потърках главата си, освобождавайки струя лечебна магия в болния ми череп. Можех да понеса един или два удара, ако това беше необходимо. Знаех, че Елис има нужда от него, така че по дяволите, ако се откажа още сега.
Насочих се към Гейбриъл, когато той се спусна на мястото си и продължи да ме игнорира.
– Трябва да си извадиш главата от задника и да осъзнаеш от какво има нужда тя, иначе ще я загубиш напълно.
Устните му потрепнаха, но той все още не каза нищо. Упорит ли си?
– Върнете се на мястото си, господин Найт – обади се Титан и аз въздъхнах драматично, преди да се обърна и да се върна на бюрото си.
Едва не заспах отново, докато гледах как Минди приготвя най-скучната отвара на света. Защо поне веднъж не можем да направим нещо, което се взривява? Само един път искам да гледам как нещо се взривява, толкова много ли трябва да искам?
– Бинг бонг – прозвуча гласът на Грейшайн по точката и аз вдигнах глава, като се прозях широко. – Първо, с удоволствие ви съобщавам, че вече започна работата по възстановяването на повредените части на Кафетерията. Разполагаме с най-добрите земни строители в Алестрия, които се грижат всичко да е тик-так и да е на ниво, и без съмнение в рамките на деня ще можете отново да ядете храната си там! На по-слънчева вълна имам прекрасни новини! Академия „Зодиак“ поиска да изпратим петимата ни най-добре класирани ученици на обмен с петима техни ученици само след две седмици. И така, тези, които в момента заемат първите пет места, са… – Звукът от почукване на пластмасови прибори се разнесе по линията и щеше да ми се стори смешно, ако не бях смачкал химикалката си в ръката толкова силно, че се счупи. Не бях в шибаната челна петица. Последният път, когато проверих, бях на тринайсето място. Дори и да се трудех в клас до пътуването, щеше да се наложи да направя чудо, за да получа точките за ранг, които ми трябваха, за да заема пето място. Исках да отида в „Зодиак“ повече от всеки задник в тази академия. Не беше честно.
– Като най-добре представил се, Гейбриъл Нокс вероятно ще замине за Зодиак, за да представи училището ни.
Гейбриъл изстена, сякаш имаше сърдечна недостатъчност, а аз стиснах челюстта си. За секунда бих заел мястото ти, задник.
– След това Райдър Драконис и Данте Оскура заемат второ и трето място в момента – гласът на Грейшин се разтрепери, докато произнасяше имената на двамата лидери на кланове. Те постоянно сменяха втората и третата позиция на дъската, като двамата бяха равностойни. Това пътуване щеше да бъде толкова щастливо, колкото пътуване до гробище в дъждовна понеделнишка сутрин. И знаех, че ако зависеше от Грейшайн, той нямаше да изпрати двамата заедно. Но тъй като „Зодиак“ беше най-голямото лошо училище в Солария, какъв избор имаше? Нито Данте, нито Райдър щяха да позволят рангът им да падне заради това, че няма да отидат. Бяха прекалено упорити. И се съмнявах, че ще им бъде позволено да откажат. Небесните съветници, които управляваха цяла Солария, пикаеха пари в тази академия и щяха да се стоварят върху Аврора като тон тухли, ако не направехме това, което бяха казали. Но защо не можеше да е от първите тринайсет, по дяволите?
Райдър и Данте се спогледаха в стаята, а очите им се присвиха. Но ако дори се опитаха да откажат нещо подобно, несъмнено щеше да е по-лошо от отнемане на точки за ранг, щяха да отговарят пред училищния съвет. А никой от тях не искаше съветът да наднича в „Аурора“, защото можеше да разбере, че двете банди управляват това училище вместо преподавателите.
– В момента Бриана Джак и Лиза Уеб държат четвърто и пето място – завърши весело Грейшин. – Така че, ако всички се придържате към званията си през следващите две седмици, ще приготвите раниците си и ще отпътувате за Зодиакалната академия чрез звезден прах и ще прекарате там цяла седмица. Приятно изкарване!
– Звезден прах? – Издиша до мен Минди.
Аз изсвирих ниско. Несъмнено Зодиак го беше изпратил тук точно за този случай. Академия „Аврора“ не получаваше стипендии за звезден прах. Това не беше предвидено в бюджета. Ако имахме няколко роднини на Небесните съветници, които се готвеха да посещават нашето училище, може би щяхме да получим повече средства. Но не. Те не искаха да изпращат малките си фантастични наследници в Алестрия за тяхното образование. Разберете.
– За бога – казах прекалено силно аз и Титан ме стрелна с поглед.
– Езика, господин Найт – каза той строго, след което даде знак на класа да продължи да работи.
Но аз не бях приключил. Бях адски ядосан. Защото най-малкото знаех, че на Гейбриъл и Райдър няма да им пука, че ще отидат в академия „Зодиак“. А това беше моя мечта от години. Бях си изкарал задника в „Питбол“ за това и си бяхме проправили път до финала, като по дяволите бяхме заслужили мястото си там. Сега трябваше да играем с тях в седмицата на размяната и аз исках нещо повече от един ден, в който да посетя красивото им игрище за Питбол. Исках да имам време да погаля игрището им, да прокарам пръсти по шкафчетата им, да прокарам език по водоема им. Цяла седмица на обмяна щеше да ми даде време да се запозная с целия им отбор, да вникна в тактиката, да подобря шибаната си игра. Можех да издебна звездата им, Ланс Орион, по време на късната закуска. Брънч, по дяволите! В Алестрия нямаше брънч, освен ако не броим скитниците, които ближат стара опаковка от бурито за закуска в единайсет и трийсет сутринта на ъгъла на улица „Алтаир“. А нека бъдем честни, това никой не го е броил.
– Майната му на системата. – Ударих с длан по масата и всички се обърнаха да ме погледнат.
– Господин Найт… – предупреди Титан, но аз го погледнах и се изправих на крака, така че стола ми се сгромоляса на пода.
– Мога да победя Бриана Уотшърфейс и Лиза Уофкъркарес в битка между феи и феи всеки ден. Това са глупости. – С рев захвърлих всичките си вещи на пода, а Минди скочи на крака и веднага ги прибра. Изхвърлих и нейните неща на пода, за да се погрижа за тях, като изкривих моливника ѝ, така че химикалките ѝ се разпръснаха навсякъде.
– Леон! – Скара ми се Елис през стаята.
– Това е моята шибана мечта! – Изригнах, а от гърлото ми се изтръгна ръмжене.
– Спокойно, пич. – Каза Данте зад гърба ми.
– С удоволствие бих ти отстъпил мястото си. – Каза Гейбриъл и аз се извърнах, за да го погледна в задната част на стаята.
– В това е проблемът, нали? Никой от вас дори не иска да отиде!
– Г-н Найт! – Постара се повече Титан.
Грабнах бележките на Синди Лу до Данте и ги хвърлих към стената, като ги разпръснах навсякъде. Синди изпищя от досада и класът започна да се смее.
Данте вдигна вежди към мен, като поклати глава.
– Мога да го поправя, братле – каза той с тих тон и многозначителен поглед.
Знаех, че се е разбрал с Грейшайн, но това решение не идваше от големия стар шинър. То идваше от Зодиак. И как трябваше да се преборя с това?
– Успокой се, Муфаса, можеш да си вземеш шибаното ми място – каза Райдър и аз го погледнах, откривайки, че Елис се е измъкнала от мястото си и ме гледа втренчено.
– Не мога просто да заема мястото ти, задник. Не чу ли какво каза? Академия „Зодиак“ са решили…
– Никой не решава глупости вместо мен – изсъска Райдър и аз извъртях очи.
– Да, да, ти си Лунният крал и бла-бла-бла. Ами познай какво, Райдър? В Зодиакалната академия няма Лунно братство. А тя се управлява от най-могъщите задници в кралството. Така че, ако си мислиш, че няма да отидеш, помисли си, добре по дяволите. – Прекъснах изречението си, като избутах всичко от ръцете на Минди и изчезнах от стаята.
Беше ми твърде горещо, докато крачех по коридора, огненият ми елемент бушуваше в мен, а формата на Ордена молеше да бъде освободена.
Глупава кучка със змийско лице. Той не знаеше какво казва. Може и да беше крал в това училище, в този град дори, но с това всичко свършваше. Всички ние живеехме живота си в една малка шибана кутия, която всички останали в кралството игнорираха. Но навън имаше цял свят и правила, които трябваше да спазваме, когато ни обърнат внимание. И ако започнеха да светят по този начин, щяха да започнат да забелязват феи, които ставаха твърде големи за малките си мръсни ботуши. Защото съветниците нямаше да позволят на една заплаха да пропълзи през задната им врата.
Фактът, че двоен елементал като Гейбриъл, рядко срещан вазилиск и още по-рядко срещан буреносен дракон седяха удобно в този град, без никой да се опита да ги убие или да ги превърне в кандидат за интригите на Съвета, не беше нищо друго освен чудо. Само че забавната истина беше, че колкото и могъщ да беше някой в тази част на кралството, нямаше да получи подкрепа. Кралството можеше да бъде превзето със сила от достатъчно силна фея, но със сигурност помагаше, ако си популярен шикозен чистокръвен човек с пари, които излизат от задника ти.
Освен това четиримата съветници управляваха страната равноправно, това правеше съюза им толкова железен. Една фея не би могла да се справи с всички тях поотделно. Това беше и причината да подготвят най-могъщите си потомци, които да заемат местата им, когато тях ги няма. Те буквално контролираха всеки аспект от зачеването на децата си, за да планират техните звездни знаци, ордени и нива на сила. Бяха създали четири малки копия на себе си, всяко от които толкова могъщо, колкото и другото, така че никога да не се обърнат едно срещу друго. Ако питате мен, това беше сбъркано. И предполагам, че на тези деца им беше провървяло в главата.
Но все пак исках да отида да опитам живота, който те щяха да живеят. Да вдишам красивата им академия, да се търкалям гол по игрището им за питбол, да ям храната им и да пия филтрираната им през дупето на Пегас вода, просто да изпитам какво може да е било.
Стиснах челюстта си, нахлух в сградата и по пътя си свалих дрехите. Имах нужда да се развихря във формата си на Орден. Исках да усещам вятъра в гривата си и сърцето ми да бие с нагорещена кръв.
– Леон! – Елис се стрелна пред мен, като сложи ръка на голите ми гърди.
Не можех да намеря сили да се усмихна, въпреки че видът ѝ винаги ме караше да се усмихвам. Но не и точно сега.
– Не мога да повярвам, че току-що си изпаднал в истерия – каза тя, избухна в смях, а очите ѝ бяха пълни със светлина и щастие. Тя не винаги изглеждаше така. Понякога изглеждаше толкова тъжна, че ми се искаше да издълбая сърцето си и да го сменя с нейното, за да мога да понеса болката ѝ вместо нея. Но никога около мен.
– Това не беше пристъп на гняв – казах ядосано и разкопчах дънките си. Забелязах, че се е появила Минди, която събираше ризата, вратовръзката и сакото ми и внимателно ги сгъваше за мен. Без съмнение до края на деня щяха да бъдат изпрани, изгладени и да висят идеално в гардероба ми. – Загрижен съм за това, Елис. И това са глупости.
– Знам, че ти пука. – Тя спря да се усмихва, протегна ръка, за да погали бузата ми, но аз се отдръпнах и тръгнах покрай нея. – Леон, може би можем да поговорим с Грейшайн. Може би той ще успее да поправи това.
Свалих панталоните си и погледнах назад през рамо.
– Може би. А може би не. Точно сега искам да потичам. Идваш ли?
Очите ѝ светнаха и аз скочих напред, като се преобразих в огромния си вид на Немейски лъв. Поклатих глава, докато златната ми грива се развяваше около мен, а вятърът изпращаше вълнички по цялата ми козина.
Елис отново се стрелна към мен, вплете пръсти в гривата ми и се почувствах толкова добре, че се наведох към нея, за да я гушна.
Наклоних глава, предлагайки и гърба си, ако иска, и устните и се разтвориха от изненада. Ако ще пропуска уроци с мен, можеше да го направи със стил.
Преди да се качи, тя притисна ръка към носа ми и я прокара до мястото между очите ми.
– Ти си крал, Лио. Можеш да имаш всичко, което искаш.
Ниско мъркане ме прониза и тя скочи на гърба ми, като се настани между лопатките ми.
Наклоних главата си назад, издавайки всемогъщ рев, след което се втурнах през терена, тичайки към Емпиричните полета. Тичах колкото се може по-бързо и по-силно, като давах воля на яростта си под формата на чиста енергия, която преминаваше през мускулите ми. А когато се успокоя, щях да намеря начин да отида в Зодиакалната академия, защото Елис беше права. Аз бях крал. Но дори и да трябваше да отида като шибания портиер, който носи чантите на всички останали, тогава щях да бъда най-добрият проклет портиер, който Зодиак някога е виждал.
***
Лежах на леглото си, докато Минди масажираше гърба ми, светлината беше слаба, а въздухът се изпълваше с аромат на горящи масла. Музиката от китове се разнасяше в ушите ми и помагаше да се разхлаби всеки възел в тялото ми.
– Ммм – въздъхнах, най-накрая се почувствах спокоен след лошите новини, които бях получил тази сутрин. Бях пропуснал останалите класове и последният звънец беше ударил не много отдавна. Бях пуснал SOS във FaeBook и петдесет Миндита се бяха отзовали. Но тази правеше най-добрите масажи. Тя беше сирена и се хранеше с тъмните ми емоции, докато ме масажираше с копринено меките си ръце, като премахваше цялата ми болка.
На вратата се почука.
– Влез! – Извиках, без да вдигам глава от възглавницата.
– Това вече става нелепо – прозвуча гласът на Елис и сърцето ми запя. – Можеш ли да ни дадеш минутка, Ейми? – Обърна се тя към Минди.
– Върви – насърчих я и Минди се измъкна от мен, а стъпките ѝ прозвучаха извън стаята.
– Доведох Данте – обяви Елис и аз вдигнах глава, откривайки го облегнат на рамката на вратата с усмивка.
– Dalle stelle.(От звездите.) – Поклати глава той към мен. – Ставай, ще дойдеш с мен.
– Не мога – измърморих аз.
Елис се стрелна напред, грабна ръката ми и я дръпна. Тя се задъха, когато ръцете ѝ се изплъзнаха от омазнената ми кожа и тя се заби на задника си. Усмихнах се, когато видях под полата ѝ.
– Може би трябва да останете и двамата и да ме зарадвате – предложих с гладно ръмжене.
Елис се изправи на колене с твърд поглед.
– Върви с Данте или можеш да задържиш мазните си лапи за себе си.
Посегнах към нея, а тя отблъсна ръката ми. После се стрелна обратно към Данте и се притисна към него, като заключи пръсти зад врата му.
– Всъщност, може би аз и Данте просто ще отидем да се мотаем в стаята си заедно… – Тя прехапа долната си устна и макар да знаех, че всъщност не може да направи нищо с него, все пак ме заболя, че съм останал извън играта.
Данте започна да се усмихва като ученик, нави ръце около нея и я насочи към вратата.
– Да… да вървим, Кариня.
– Чакай! – Станах аз. – Ще дойда.
Грабнах една кърпа, изтрих най-лошото от маслото, преди да навлека един анцуг и тениска. Напъхах краката си в маратонките и тръгнах след тях.
– Ще те хвана по-късно тогава – каза Елис, измъквайки се от ръцете на Данте. Хванах ръката ѝ, преди да успее да избяга, хвърлих я с гръб към гърдите на Данте и притиснах устните си към нейните.
Тя се задъха в устата ми, докато я притисках по-силно към него, заклещвайки я между нас. Данте изстена, впивайки пръсти в косата ѝ, докато аз поглъщах устата ѝ с мъчително бавна целувка. Поставих ръце на бедрата ѝ, а ръката на Данте се плъзна по моята, докато я държеше на място.
– Ще се видим по-късно – казах аз и я пуснах с усмивка едновременно с Данте. Тя ни погледна жадно, докато се отдалечавахме по коридора, а вкусът на череши остана в устата ми.
Данте се премести до мен, докато слизахме по стълбите, и се усмихнахме заедно.
– И какъв е планът? – Попитах го.
– Ще кажа на Грейшайн да ти позволи да дойдеш с нас. – Сви рамене той.
– Но Зодиак е създал правилата, не той.
– Просто ми се довери, брато. – Той плесна с ръка по рамото ми и аз го послушах, следвайки го по целия път до офиса на Грейшайн в Алтаир Халс.
Данте почука шумно на вратата и ми хвърли едно намигване.
– Кой е? Доста съм зает! – Обади се Грейшайн. Човекът присъстваше като призрак в това училище. Всъщност призракът на Плачещия кладенец се появяваше повече из кампуса, отколкото той.
– Това съм аз – каза Данте с ръмжене.
– О, Боже – отвърна Грейшайн, след което миг по-късно се чуха няколко ключалки, преди вратата да се отвори. – Простете, господин Оскура… господин Найт. – Той прокара ръка по потната си плешивина на върха на главата си, след което ни въведе вътре.
– Седни – нареди Данте и аз се засмях, докато Грейшайн се провираше през купчините книги и почти падна на стола си. – Имаме проблем. – Данте се придвижи напред и разпери ръце върху бюрото на Грейшайн.
– П-проблем? – Изпищя Грейшайн.
– Да – изръмжа Данте, а аз прикрих смеха си с кашлица. – Става въпрос за това, че моят приятел тук е оставен извън пътуването за „Зодиак“, въпреки че е в първата петица на класацията.
Намръщих се, когато очите на Грейшайн се стрелнаха към мен.
– Но г-н Найт не е в първата петица.
– Наричаш ме лъжец? – Поиска Данте и от него се разнесе статично електричество, което накара кожата ми да настръхне.
– Н-не, господин Оскура – заекна Грейшин, а очите му бяха разширени от отчаяние.
– Тогава сигурно не съм ви чул правилно – каза Данте, докато зад прозореца проблясваха светкавици, а в облаците ръмжаха гръмотевици.
Майната му, това е страхотно.
– На господин Найт ще са му необходими сто двадесет и осем точки за ранг, за да заеме пето място – каза Грейшайн с възможно най-стабилния си глас. – Трябва да направи нещо чудно, за да се изстреля толкова бързо в класацията.
– Като например да спаси директора от мълния?
Изтръпнах, когато прозорецът се взриви и Данте изви ръката си, като издърпа Грейшайн над бюрото с въздушен камшик точно преди столът му да се запали. Той се свлече на пода с хленчене от страх, като хвана ръката ми, за да се изправи.
– О, мои звезди! – Извика Грейшайн.
Хванах пламъците, които се рееха в стаята, и ги потуших с едно махване на ръката си.
– Няма ли да благодариш на Леон за това, че те е спасил? – Попита Данте, а бурята му се разсея толкова бързо, колкото се беше появила.
– О… да. Благодаря ви, господин Найт. – Той се обърна към мен, все още стиснал ръката ми, и за секунда ми стана малко жал за момчето. Но само за секунда, след което си отиде, защото, дявол да го вземе, обичах да съм приятел с буреносен дракон.
– По-добре е да направиш съобщение – каза Данте небрежно и тръгна към вратата. – И не забравяй да благодариш и на Елис Калисто. Наистина щеше да си прецакан, ако тя не беше използвала вампирската си скорост, за да те измъкне толкова бързо от онова място.
Вдигнах вежди към Данте с посърнала усмивка, която се впиваше в бузите ми.
– К-Калисто? – Намръщи се Грейшайн.
– Да, предполагам, че сега тя ще седи на четвърто място. – Данте сви рамене, след което обърна вратата и излезе в коридора.
Вдигнах палец на Грейшайн и го последвах от стаята, като двамата избухнахме в смях в момента, в който вратата се затвори зад нас.
– Елис? – Попитах, като се взрях в рамото му.
– Да, ти, аз, тя и една хотелска стая. Перфекто. – Той ме погледна палаво и вълнението ми нарасна. Обгърнах го с ръка, докато се връщахме към общежитията на „Вега“, за да ѝ кажа.
– Райдър и Гейбриъл също ще бъдат там – казах с намръщена физиономия.
По дяволите, дали тя щеше да прескача между нас през цялата седмица? Или може би щях да успея да убедя всички да се прегърнат и да споделят едно легло. Усмихнах се на тази мисъл, макар да знаех, че е безнадеждна. Шансовете да накарам Райдър и Данте да си поделят лазанята бяха невъзможни, да не говорим за момиче.
– Пфф, можем да я държим далеч от тях, ако работим заедно. Тя ще бъде прекалено доволна от нас, за да си помисли за някой друг – каза Данте твърдо, а аз леко свих рамене в знак на съгласие, без да ми пука така или иначе. Но знаех, че той няма да може да се справи с това да я види с другите момчета. Просто може би щях да имам друга гореща среща, на която да се придържам, докато съм там, така или иначе. Тя имаше пет дупки и поддържаше тревата си хубава и подстригана. Това игрище за питбол щеше да го получи.
Пристигнахме обратно в стаята на Данте и аз се поклащах на петите си, докато го чаках да отвори вратата.
Когато влязохме, Елис беше увита в кърпа, а косата ѝ беше влажна от скорошния душ. В стаята нямаше никой друг и аз се усмихнах, когато очите ми се плъзнаха надолу към голите ѝ крака.
– Имаме новини – казах аз.
– Получи ли място за пътуването до „Зодиак“? – Попита тя с надежда.
– Да – казах аз и споделих поглед с Данте. – И ти също.
Устните ѝ се отвориха, докато гледаше между нас, в търсене на шегата.
– Ти ми осигури място?
– Да, не бихме могли да отидем без теб, Кариня.
Данте се придвижи към нея, енергията пулсираше около него, докато скъсяваше разстоянието между тях.
– Имам неща за вършене тук – каза тя притеснено и аз се намръщих, надявайки се, че няма да се опита да откаже да дойде. Освен това, какви неща бяха по-важни от пътуването на живота ми?
– Това е само една седмица, малко чудовище – казах аз. – Академията е невероятна и твоето присъствие там ще я направи хиляди пъти по-добра от най-мокрия ми мокър сън.
– Освен това е близо до град Тукана и очевидно има ресторант, наречен „Драконовата купа“, и цялото място е направено от чисто злато – каза Данте развълнувано. – Сервират всичко в златни чинии и дори има златни пръстени за салфетки и…
– Защо Елис се интересува от това? – Прекъснах го и Елис се захили.
– Ами… има и клуб за вампирска кръв, в който можеш да опиташ всеки орден кръв! Можеш да си купиш всичко – от Сирена до Мантикор, белла.
– Блех, ще се откажа от Сирена. Но Мантикор звучи интересно… а и така или иначе исках да посетя Тукана. – Тя бавно разгъна хавлията си и я пусна на пода, за да се сгуши в краката ѝ. Със стон на желание разгледах всеки гол сантиметър от нея. – Така че може би ще намериш начин да ме убедиш – каза тя с усмивка, като погледна между нас. А аз бях повече от готов за това предизвикателство.