Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 48

***

Вдигнах глава, посягайки инстинктивно към яйцето, но Орион се стрелна напред и хвана китката ми в подобна на поробител хватка, като ми показа строго вдигната вежда.
– Блу – изръмжа той. – Тъкмо се канеше да докоснеш Недосегаемото яйце ли?
– Разбира се, че не. Това би било лудост – казах с усмивка, вдигнах другата си ръка и вместо това протегнах нея.
Той хвана и тази китка, като се направи на намръщен учител.
– Това не е игра. Не знаеш какво може да се случи. Може да е прокълнато.
– Аз вече съм прокълната. Не мога да бъда прокълната двойно.
– При луната, опитваш се да внушиш идеи на звездите ли? – Изсъска той.
– Ланс, това е огънят на Феникса. Определено мога да го докосна. Отдалечи се. – Дръпнах китките си назад, но той не ме пусна, взирайки се в мен с тиктакаща челюст.
– Вече нямаш своя Феникс – каза той и аз се опитах да не обръщам внимание колко много ме нараниха тези думи.
– Знам – казах плътно. – Но просто ми се струва, че мога да го докосна. Сигурна съм, че мога.
– Може да е капан – каза той загрижено.
– Искаш ли да извадя картата „подчинявай се на кралицата си“, защото не съм над това да я използвам точно сега.
Намръщените му черти се повдигнаха малко.
– Знаеш, че ми става твърд, когато ми заповядваш.
– Е, не искаш да ти стане точно тук, пред недосегаемото яйце, нали?
Той притисна език в бузата си, като се опитваше да скрие забавлението си, освобождавайки ме, но без да се отдръпне.
– Ако усетиш някаква магия срещу дланта си, отдръпни ръката си бързо. Върви бавно.
– Разбрах. Лошото е, че магията изтръпва. – Подигравателно му отдадох чест и той неохотно се отмести от пътя ми, като ме наблюдаваше като ястреб, сякаш всеки момент щеше да нахлуе и да ме отведе колкото се може по-далеч от яйцето.
– По-бавно – каза той със силен тон, но ръката ме сърбеше да докосна този огън, сякаш ме чакаше от цяла вечност.
В гърдите ми се появи дръпване, което ме подтикваше да продължа и единственото, което виждах, беше този красив огън, а стаята около мен избледняваше. Това ми напомни как се чувствах в Двореца на пламъците със сестра ми, докато кралица Авалон ни обучаваше в пътищата на воините на Феникс. Сенките бяха погребани толкова дълбоко от силата на това място, а моята форма на Ордена присъстваше с мен през цялото време.
Невероятно, но усетих как в гърдите ми заискри един-единствен пламък, като горящо перо, оставено от моя Феникс, когато го бе погълнал Звярът на сенките. Потопих се в топлината му, дишането ми стана по-тежко, тъй като силата на моята орденска форма се просмука по крайниците ми, точно толкова, колкото да ми предложи защита от пламъците, когато пръстите ми потънаха в тях.
Бяха топли и целунаха ръката ми за поздрав, увиха се около пръстите ми и ме придърпаха по-близо. Положих длан към яйцето, чиято повърхност беше направена от онзи красив метал, който ми напомни за оръжията, които бяхме изковали за нашите приятели. Вдигнах другата си ръка, вдигнах яйцето от поставката и се обърнах към Орион с ярка усмивка, като го открих да ме гледа с тревожна бръчка между очите.
– Добре, ти държиш Яйцето на недосегаемите. Доволна ли си сега? – Попита той, а изражението му ми подсказваше, че наистина иска да го върна обратно.
– Много – казах леко, докато въртях яйцето в ръцете си, за да го разгледам. – Какво мислиш, че има в него?
– Нищо хубаво – каза той мрачно. – Не мисля, че трябва да се забъркваш с древната артефа на Феникс…
Хвърлих яйцето на пода и то се разби на петдесет парчета.
– Дарси! – Изръмжа той, когато от горящите парчета от черупката на яйцето се изви нагоре вихрена, блестяща спирала от червен и син дим.
Забелязах блестящ бял кристал сред разбитото яйце и се спуснах надолу, вдигнах го и го размахах триумфално на Орион.
– Виж.
– Недей да ми викаш „виж“. Днес си търсиш неприятности.
– Ние сме затворници на Принцесата на сенките, трябва да я гледам как те измъчва всеки ден, нямам представа дали всички останали, които обичам, са добре, и вероятно сме на предварително определен път, който ще ни доведе до сигурна гибел. Какво друго наистина могат да ни подхвърлят звездите сега?
– Стига – изръмжа той, стрелна се напред и притисна с ръка устата ми, а очите му бяха две ями от гняв. – Ти си най-ценното нещо на този свят за мен. Престани да изкушаваш съдбата да дойде и да те открадне. Звездите вече са доказали, че могат да влошат нещата, дори когато вярвам, че сме на предела на лошия си късмет, те ми доказват, че греша. Така че ще внимаваш в думите си.
Отлепих ръката му от устата си, гледайки решително обратно към него, независимо от това колко много този мъж караше сърцето ми да трепти.
– Ще правя каквото си искам.
– Ти си упорита само за да ми се противопоставиш.
– Не, противопоставям ти се, защото се държиш като задник и защото не съм твоя, за да ме командваш.
– Не се опитвам да те командвам. Опитвам се да те защитя.
Ти си моята половинка.
– Това не ме прави твое притежание – изпъшках аз.
Той се надвеси над мен и аз бях погълната от заплашителното му съществуване, от силната му – аура, която усещах как се увива около дробовете ми и ме притиска здраво.
– Не е притежание, не. Но ти си моя. Ти беше моя, преди да се срещнем, и моя в момента, в който се видяхме. Ти си моя в този живот и във всеки живот, който можем да преживеем от този момент нататък. Ти си моя във всяка реалност, в която съществуваш, и моя във всяка реалност, в която не съществуваш. И аз съм твой в натура, по всеки начин, който можеш да си представиш. С удоволствие ще бъда твое притежание, но също така ще бъда и твой пазител, твой войн, твой защитник. И ще направя всичко, което мога, за да те отклоня от опасността, защото е невъзможно да не го направя.
– Проклет да си ти и твоите красиви думи – прошепнах аз, изгубена по него, както винаги.
Устата му се наклони в усмивка и той протегна ръка, за да прокара палец по челюстта ми в мека ласка.
– Достатъчно красиви ли бяха, за да те накарат да спреш да си играеш с древни артефакти и да ядосваш звездите?
Завъртях кристала между пръстите си.
– Ще направя компромис. Ще спра да ядосвам звездите, но не съм приключила с артефактите. – Вдигнах кристала пред очите му. – Какво е това?
Той се намръщи, докато се съсредоточаваше върху него, а интереса оцвети изражението му.
– Това е кристал „Сърцето на Мемориа“. Той съхранява спомени.
– Как мога да имам достъп до тях? – Попитах развълнувано.
– Ако са за теб, можеш да имаш достъп до тях с кръв, но…
– Фанг, моля. – Вдигнах палеца си към устата му, прокарах го между устните му, когато изражението му отново стана гневно.
– Блу – предупреди той.
– Хайде, тук може да ни чакат древни спомени на Феникс – подканих го аз, подканяйки кучешкия му зъб, и накарах кътниците му да се разширят.
Той се смили, отвори още малко устата си и ми позволи да разсека палеца си върху кътника му. Пуснах ръката си, за да разтъркам капка кръв по кристала, и за миг бях открадната, блъскайки се в отдавна изгубени спомени от миналото.

– Всички приветстват първата кралица на новото кралство Солария, кралица Елвия Вега! – Изрева един мъж и аз гледах през очите въпросната кралица, а ръцете ми се свиваха върху нагорещения рубинен трон, на който седях.
Тълпата ликуваше и сърцето ми се разтуптя от победата. Завладяна земя, очертани граници и най-накрая получих наградата си. Това щеше да бъде моето наследство и когато погледът ми се спря на воина на Феникс, Сантяго Антарес, мъж, който се беше сражавал на моя страна в безброй битки, знаех, че е време да го взема за свой съпруг. Беше доказал, че е достоен, и сега, когато най-сетне можех да пренасоча мисълта си от войната към плодовете на нашия труд, открих, че го желая с отдавна забравен глад, който не си бях позволявала да си позволявам от много месеци.
Той ми се усмихна по онзи негов разбойнически, прекалено познат начин, с който винаги прекрачваше границите на положението си под кралицата, но аз с удоволствие щях да му напомня къде му е мястото.
Дворецът на пламъците беше новопостроен и блестеше от силата на моя вид, а фениксите в моя двор бяха пропили това място с огъня, който живееше в плътта им. Щях да му предложа и частица от себе си, когато празненствата приключат, но сега беше време най-сетне да пожънем плодовете на нашата победа.
Споменът се измести и съзнанието ми отново попадна в това на Елвия, която стоеше под намаляващата луна, а развятата сребърна нощница обгръщаше тялото ѝ.
Проправих си път през тъмната джунгла, където въздухът беше гъст, а сред дърветата танцуваха фейлийти. Изкачих се боса по хълма, където дърветата се разреждаха и ми позволяваха да виждам чак до необятното небе, където Млечният път се простираше по цялата дължина на небето в кристална мъгла от розово и синьо. Сърцето ми беше бясно тази нощ и отчаянието ме беше довело тук, на върха на този хълм, където се издигаше единственото стъбло на цветето Нокс. Идвах тук всяка вечер, чакайки венчелистчетата да се разтворят, за да събера ценния прашец от тях. Веднъж разцъфнало, то щеше да издържи само до зори и после нямаше да се върне в продължение на много години.
Прашецът му притежаваше неописуема сила, а когато се смесеше с прах от трекуит и еликсир от дюнер, се получаваше отвара, която можеше временно да направи феите устойчиви на способността на нимфите да ни изключват от магията ни. Мислех, че войната ни е приключила, когато предявих претенции към тази нова земя, но тя далеч не беше приключила. Нимфите бяха въстанали срещу нас, за да се опитат да отнемат кралството от ръцете ни, и се бяха сражавали с кървава жестокост, каквато не бях предвидила.
Моите ясновидци не забелязваха движенията им и въпреки че не притежаваха почти нищо от оръжията и обучението, което имахме ние, те компенсираха това с числеността си и невидимостта си за нас чрез гадаене. Този прашец можеше да помогне, но в сърцето си знаех, че не е достатъчен. Колкото и нимфи да унищожавахме, на тяхно място идваха нови, които твърдяха, че тази земя е само и единствено тяхна. Нямаше да отстъпя, нямаше да се опитам да сключа мир, не и когато бях видяла жестокостта, която ни предлагаха в битка. Нимфите може и да бяха сестринска раса на феите, родени от един и същи корен преди много хиляди години, но аз не ги признавах за равни.
Цветето започна да свети в бледосиньо и аз се задъхах, побързах да се придвижа напред, паднах на колене и вдигнах буркана, който бях донесла, за да събера прашеца. Венчелистчетата се разпукаха и се разля още от тази неземна светлина, луната сякаш също надникна натам, за да ѝ се полюбува, и по лицето ми се разля усмивка.
Вдигнах буркана, готова да събера скъпоценния прашец в него, но когато се приближих, венчелистчетата започнаха да падат, а светлината – да избледнява.
– Не – изпъшках, протягайки ръка към цветето, но дори дъхът ми срещу него сякаш го накара да изсъхне, а листенцата се превърнаха в пара на вятъра.
В следващия миг то изчезна, без прашец, без светлина, без нищо. Бях чувала за тази възможност – цветето е толкова деликатно, че дори твърде топъл вятър или твърде хладна нощ могат да го накарат да избледнее.
Пуснах буркана и той падна на земята, търкаляйки се далеч от мен, докато аз издавах звук на мъка, гледайки нагоре към звездите и чудейки се дали те могат да отговорят на молитвите ми.
– Моля, помогнете ни. Позволете ни да смажем врага. Подарете ми тази земя и аз ще я превърна в най-хубавото царство, което някога е било познато – молех се, но звездите само блестяха тихо, вечно мълчаливи.
Клекнах там, отлагайки неизбежното завръщане, при което щях да намеря Сантяго да лежи буден с надеждата за моето завръщане и щеше да ми се наложи да му изкажа поредния си провал. Може би не бях кралицата, за която се мислех, защото с всеки изминал ден сякаш ставах все по-близо до това да изгубя властта си над цялата тази сила, която бях извоювала за нас. За фениксите и нашите съюзници.
Избутах се на крака, примирена, като се обърнах обратно към джунглата, когато една светлина горе привлече вниманието ми.
Устните ми се разтвориха в страхопочитание, когато една падаща звезда премина през небето, а след нея се проточи огнена опашка. Тя се гонеше в небето точно над мен и без да се замислям, оставих крилете си да се освободят и излетях да я преследвам.
Летях бързо над джунглата, а погледът ми не се откъсваше от това красиво горящо същество, докато то си проправяше път към неизбежния сблъсък.
Сърцето ми се разтрепери от посоката, в която се движеше, а звездата сякаш беше на път да се сблъска с моя дворец. Паниката разцепи сърцето ми на две и аз набрах скорост, мислейки за Сантяго и за тайната, която пазех в себе си. Чаках да му го кажа, защото знаех, че моментът е неподходящ, но кога щеше да е наистина подходящ? Един ясновидец беше видял, че чакам дете, и ако успеех да намеря начин да осигуря трона, моето момченце щеше да бъде могъщ владетел един ден.
Летях толкова бързо, колкото позволяваха крилете ми, притиснах ръка към гърлото си, за да усиля гласа си, докато виках към народа си:
– Станете! Опасността пада отгоре! Защитете се!
Звездата се блъсна в покрива на източната кула, разкъса го и изчезна в джунглата отвъд, преди да се чуе ехото от удара ѝ в земята.
Ударна вълна ме връхлетя, което ме накара да примижа срещу силата ѝ, и аз ударих крилата си по-силно, за да ѝ противодействам.
Писъците се издигнаха от двореца, докато прелитах над него, а огънят се извиваше от джунглата долу, където в земята зееше дълбока пропаст, а падналата звезда блестеше в нея и пулсираше, сякаш беше живо сърце.
Прибрах крилата си и се спуснах от небето, огънят облиза кожата ми, когато се приземих в пламъците и се вгледах в грамадната форма на падналата звезда пред мен.
Вълна от непозната енергия ме заля, прониквайки дълбоко в костите ми, и аз вдишах дълго и бавно, почти стенейки от интензивността на тази сила. Беше твърде много, толкова изкусителна, но и много, много силна. Едва издържах да бъда толкова близо до нея, но все пак се приближих, привлечена от величието на това божествено същество пред мен, което беше дошло да отговори на молитвите ми.
Всичко се разми отвъд границите на зрението ми и единственото, което виждах, беше звездата, която блестеше, сякаш в повърхността ѝ бяха заровени милиони диаманти. Тази сила, тя беше отговорът на всичко. Тя можеше да сложи край на войната, можеше да обърне всяко начинание в моя полза. И в миг на лудост хвърлих в ръката си остър метален кинжал и разрязах дланта си, придвижих се напред и я поставих върху повърхността на звездата.
Задъхах се, когато тази сила нахлу в мен като вълна, търсейки душата ми и усещайки тежестта ѝ.
„Вега“ – заговори тя в съзнанието ми, познавайки ме, сякаш беше там от момента на раждането ми до този момент сега, наблюдавайки ме, може би дори обожавайки ме. Или може би не беше любов, а съжаление, което изпитвах.
„Фея на пламъците и войната“ – сякаш ми се подиграваше с тези думи и тази сила се плъзна по-дълбоко, навлезе във вените ми и се плисна в сърцето ми.
Тя можеше да ме изтрие от лицето на земята с една-единствена прищявка и аз се страхувах за живота, който растеше в мен, исках да се отдръпна, но сега, когато бях тук, изобщо не можех да помръдна.
Когато мислите ми се насочиха към нероденото ми дете, силата на звездата се измести натам, заобикаляйки това мъничко същество и карайки ме да хлипам от ужас.
– Моля те, не ни наранявай – умолявах аз. – Ние те почитаме. Тази кръв е жертвоприношение, за да ти покажа, че съм твой верен слуга. Но трябва да те помоля за едно нещо.
„Всички дарове си имат цена.“
– Ще платя каквато цена поискаш – заклех се аз и звездата притихна, а светлината ѝ все още пулсираше с енергия, която сякаш бръмчеше във всяко кътче на плътта ми.
„Тогава изборът ще бъде следният…“ – Тази сила се завихри по-дълбоко в мен, обгърна нероденото ми дете и ме накара да потръпна от ужас. – „Твоят първороден син или първата ти любов. Предложете ми едно от тях и аз ще ви дам силата да спечелите войната си.“
Замълчах, сърцето ми се сви от цената и застина пред нея. Онзи малък живот в мен трепна, сякаш знаеше, че всеки момент може да бъде потушен, и сълзи се стичаха по бузите ми от болката на жертвата, която щеше да бъде. Тогава мисълта ми се насочи към Сантяго, мъжът, когото обичах до дълбините на съществото си и отвъд тях, неговата лоялност беше непостижима. Щеше да има и други деца, той щеше да ги осигури, знаех това. И все пак… бях видяла това във видението, което ми беше предложил ясновидецът. Видях го как се превръща в мъж и още тогава се влюбих в него. Синът ми беше толкова реален, колкото и Сантяго, така че как можех да направя този избор?
– Всичко останало – изръмжах аз. – Не и те. Моля те, не ги взимай.
„Това е цената. Няма да има друга“ – заговори звездата, докато сълзите ми капеха по брадичката. – „Времето изтича. Аз ще освободя силата си, ако не можете да изберете.“
– Почакай, само почакай минута – изкрещях, отчаянието ме сграбчи. Защо трябваше да е това?
Помислих си за думите на Сантяго към мен, за обещанията му да спечели тази война, за декларацията му, че това е единствената му истинска кауза в живота. И още преди да изрека думите, знаех, че това трябва да е той, защото той би направил този избор, ако стоеше тук на мое място.
– Съпругът ми – изтръгнах думите от устните си и с трясък, подобен на раздираща въздуха гръмотевица, сделката беше сключена.
Почти паднах на колене от ужасната сила на силата и дланта ми изтръпна болезнено там, където все още лежеше върху звездата. Блестящата повърхност ме накара да се размърдам и се отдръпнах, очите ме боляха, а в ушите ми все по-силно звънеше. Изкрещях, когато силата се усили, молейки се да ме пощади, несигурна дали не съм я разгневила по някакъв начин. Но после светлината изчезна и открих, че в дланта ми лежи груб и нешлифован скъпоценен камък, който бръмчеше с невъобразима сила, толкова красива, че ме остави без думи.
„Овладей този камък и ще спечелиш войната си.“
– Благодаря ти – издишах аз и тези думи, които напуснаха устните ми, накараха земята да се разтресе, а небето да запее.
Не, не пееше, този красив, натрапчив шум, който витаеше в краищата на слуха ми, крещеше, звездите над мен се опитваха да се противопоставят на стореното, това, което тази звезда ми предложи, вървеше срещу цялата природа на нейния вид и моя. Но сделката беше сключена.
Видението се смени и умът ми се замая от всичко, което бях видяла, знанията се завъртяха бурно в главата ми, преди да се потопя отново в спомените, тези, които идваха в яростна вълна, която ускори пулса ми. Първо, отново бях Елвия, летяща в битка с горящи криле и Имперска звезда, заровена в дръжката на зашеметяващ меч. Тя и шепнеше в съзнанието, казвайки и думите на силата, от които се нуждаеше, за да го владее. С една дума, изречена към нея, взривът се стовари върху армията от нимфи под нея, като проряза редиците им и ги разкъса на парчета.
През нощта Имперската звезда и прошепна още, разказвайки и за тъмна магия, за изгубени и неоткрити сили. Елвия научи на всичко това сина си, който растеше пред очите ми във всяко следващо видение, докато един ден не застана пред гроб с рубиненочервен цвят и не взе в ръцете си меча на майка си.
Но въпреки това войната продължаваше и той използваше Имперската звезда, за да се превърне в невъобразимо могъщ владетел. Въпреки господството си в кралството, той и неговият двор печелеха врагове – драконите сформираха собствена армия, а фракции на феи се присъединиха към нимфите, за да се опитат да унищожат краля на феникса.
Минава още едно поколение, после още едно, всеки нов владетел предава Имперската звезда на следващия, докато накрая тя преминава в ръцете на Авалон, която стои на смъртния одър на майка си.
– Изпълни нарушеното обещание – изрече майка ѝ, а аз, в ролята на Авалон, свих ръце около дръжката на меча, тъй като бях чакала твърде дълго този момент, докато галех Имперската звезда с палец. – Време е, Авалон.
– Войната не е спечелена – казах твърдо и майка ми също бутна в ръката ми кристал Мемория. В него се съхраняваше цялото знание за звездата, което предишните крале и кралици бяха придобили, като всеки от тях добавяше по още нещо към него всеки път, когато научаваше нова дума за сила. Само глупак би се отказал от тази сила. Винаги щях да я желая и да гарантирам, че и моите потомци ще го направят. Тя беше част от това, което ни правеше най-великия Орден, живял някога.
– Нашият вид измира, всяка година се раждат все по-малко феникси – изръмжа майка ми, а вълната на смъртта я връхлетя. – Имперската звезда е проклятие, а не дар. То няма да свърши, докато…- Тя умря, последният ѝ дъх се изтръгна от гърдите ѝ, а аз се наведох да я целуна по бузата, преди да се обърна и да оставя слугите да я подготвят за погребение.
Разминах се с братовчедка си Ромина в коридора, кимнах ѝ, за да ѝ кажа, че всичко е свършило, и тя се разплака, падайки в прегръдките на любовника си Томас. Той не беше феникс и тя знаеше чувствата ми по този въпрос. Вече бяха останали малцина от нашия вид и трябваше да се погрижим родът ни да остане силен. Беше отказала брака с Висенте, който и бях наредила, и майка ми нямаше гръбнака да я накара да го осъществи, но ако си е мислела, че сега, когато съм кралица, ще търпя този опит с хидра, жестоко се е лъгала.
Щях да им дам още една нощ, преди да се обявят. В момента имах по-добри неща за вършене, като например да седна на трона си и да заповядам на Имперската звезда да ми даде света.
Бях извадена от видението, като имах само миг, за да седна в объркването от видяното. Какво беше нарушеното обещание? Какво не ми показваха тези спомени? И какво бе имала предвид майка ѝ, че Имперската звезда е проклятие?
Видението се промени още веднъж и видях битката, която кралица Авалон водеше с Лавиния, как тя открадна сенките от нимфите, използвайки Имперската звезда, и хвърли врага си в царство с всички сенки, от които нейният вид се нуждаеше, за да оцелее. Беше брутално да го гледам отново и се разплаках от съчувствието, което изпитвах към Лавиния в този момент, когато станах свидетел как кралица Авалон я изпраща в небитието и оставя вида ѝ променен завинаги.
След това съзнанието ми се плъзна към спомен, принадлежащ на Ромина, и сърцето ми застина, когато се оказа, че тичам с пълна сила през тъмен тунел.
Хората крещяха, а мен ме поглъщаше ужас, докато тичах заедно с Фениксите, а пламъците ни се извиваха около нас в тъмнината. Зад гърба ми се чуха още писъци и аз погледнах назад – братовчедите ми паднаха на колене, а плътта се стопи от костите им, преди да се сгромолясат на земята.
Не знаех какво се случва, само че никой друг от Ордените не умираше. Проклятие, това трябваше да е проклятие, но защо?
Томас държеше ръката ми, като ме теглеше напред с бясна скорост.
– Не се променяй – подхвърли ми той и аз кимнах в знак на обещание. Всеки феникс, който бяхме видели, размахваше своите крила, веднага се разпадаше. Нямаше да позволя на нито един пламък да целуне кожата ми, докато не излезем от тези тунели, а може би дори и тогава.
– Натам! – Извика отпред Кралица Авалон и ние последвахме гласа ѝ през проходите, завивайки ту насам, ту натам, докато изведнъж с Томас не завихме в задънена улица.
Авалон стоеше пред нас, с корона на главата си, а очите ѝ светеха от огън. Беше свалила Имперската звезда от дръжката на меча си и я държеше пред себе си с маниакален поглед.
– Един пророк ми показа съдбата ни. Много феникси ще паднат в този ден и ние ще бъдем принудени да оставим скъпия си дворец зад гърба си. Но една душа трябва да остане свързана тук, защото един ден нашият вид ще се върне на това място и когато това стане, духът на наблюдателя ще се събуди и ще ги подготви за това, което предстои. Останалите ще избягат и ще си намерят бъдеще на север, докато чакат това време.
Споделих напрегнат поглед с Томас, когато в прохода зад нас се чуха още писъци.
– Какво направихте? – Поисках от тази кралица, която отдавна се бях научила да мразя.
– Ромина – изръмжа моят братовчед и годеник Висенте, приближавайки се до Авалон. Трябваше да се омъжа за него този месец, но така и не се вслушах нито в неговото, нито в предупреждението на Авалон да стоя далеч от Томас. Обичах го и никой нямаше да ме принуди да се омъжа за друг. И най-малко за мъж, който ми беше кръвнородствен и който явно е чукал Авалон от месеци. Но без значение кого водеше в леглото си, в нея не израстваше нито едно семе. Тя не можеше да създаде наследника на Феникс, за който толкова копнееше, но никога не се отказваше да опитва.
Затегнах хватката си върху ръката на Томас, заставайки пред него, когато Висенте вдигна меча си в негова посока.
– Ела тук – изръмжа Висенте. – Имаме малко време да действаме.
– Не смей да и говориш така – изръмжа Томас, в очите му блесна лилав огън, докато вдигаше меча си.
– Предател – изплю се Висенте и погледна към Авалон. – Той вдига меч срещу благородник, Ваше Височество.
– Да, виждам това – изсъска тя, очите ѝ се стрелнаха към Томас и ме накараха да изръмжа защитно.
– Тръгваме си и няма да ни спреш – казах аз, притиснах се към Томас и го накарах да се оттегли към единствения изход.
Никоя друга фея не беше стигнала дотук и макар да се страхувах от това, което ме очакваше в тунелите, по-лоша съдба беше да остана тук с тези чудовища.
Авалон вдигна отвара в ръката си, а стъклената бутилка съдържаше черна течност, която блестеше с магия.
– Хвани я, Висенте.
Висенте се насочи към мен, а аз извадих меча си, вместо да използвам дарбите си, хвърлих се напред и замахнах към него, преди да посмее да ме докосне. Разрязах ръката му и кръвта се разля, като го накара да ругае, докато отстъпваше назад.
– Ти беше безполезна в този живот, но може би ще бъдеш полезна в следващия. – Той отново се хвърли към мен и аз замахнах с меча си с вик на ярост, като този път острието му пресече гърдите му. В отговор по кожата му избухнаха пламъци и Авалон изкрещя:
– Не! – Но вече беше твърде късно.
Висенте стана жертва на каквато и да е ужасна магия, която действаше в тези тунели, кожата му се разтопи, а пискливите му викове изпълниха въздуха, преди да се срине на земята, само купчина кости, а кинжалът му се сгромоляса край него.
Авалон се завъртя върху мен, вдигна Имперската звезда към устните си и изрече една-единствена дума срещу камъка, която не успях да доловя. Но в следващата секунда крайниците ми се сковаха и мечът се изплъзна от пръстите ми, силата ми бе обездвижена от някаква неземна магия.
Томас изрева от гняв и от тялото му се изтръгна изблик на огън от Хидра, който се заби в Авалон и я събори от краката ѝ. Императорската звезда се изтръгна от ръцете ѝ и падна на земята, като при това шепнеше гневни думи. От този ден нататък всички феникси ще бъдат мои противници и аз ще преобръщам съдбите им така, че да се провалят във всички начинания, а животът им ще бъде изпълнен с мъка и няма да има изход, докато не бъде изпълнено обещанието. Или това, или орденът им ще падне и повече няма да ходят по тази земя.
Томас вдигна меча си, устните му се отлепиха назад, докато се втурваше да отсече главата на кралицата, но крилете ѝ се пръснаха от лопатките ѝ, изгориха ръцете му и стопиха меча в хватката му. Той извика, докато се запъваше, а Авалон изкрещя, когато кожата ѝ започна да се топи.
Тя вдигна отварата към устните си с плач и я погълна на дълбоки глътки, преди проклятието да я погълне изцяло. То все пак се случи, кожата ѝ се втечни, а бялото на очите ѝ пламна ярко, преди и то да се изгуби и тя да се превърне в кости, а огънят ѝ да умре заедно с нея.
Кристалът на Мемория се удари в земята заедно с меча ѝ, а магията на Имперската звезда внезапно ме освободи и ме накара да се препъна напред.
Затичах се към Томас, лекувах раните по ръцете му и проверявах дали е добре.
– Трябва да вървим – призова той. – Трябва да стигнем колкото се може по-далеч оттук и никога повече да не се връщаме.
Кимнах и го целунах бързо, след което изтичах да събера Имперската звезда, кристала и меча на Авалон. После се обърнахме и побягнахме обратно в тъмните тунели, минавайки покрай костите на падналите феникси.
Когато заобиколихме ъгъла, погледът ми откри майка ми и баща ми, вкопчени един в друг в една ниша, докато крилата им горяха ярко на гърбовете им. Вече беше твърде късно, въпреки че им крещях да отхвърлят фениксите си. Но магията ги завладя и те паднаха като кости на пода в купчина от съкровищата, които носеха, а ръцете им все още се държаха в смъртта.
Шум от мъка ме напусна и можех да продължа да се движа само защото Томас ме повлече напред, зрението ми се замъгли от сълзи, докато ме водеше в тъмнината, и аз му се доверих да ни изведе.
Някак си успяхме да се изкачим над земята и избягахме далеч в джунглата само с една мисъл в главите си. Север. Докъдето можехме да стигнем, докато се почувстваме отново в безопасност. И докато бягахме, последните от нашите хора бягаха с нас, нареждайки се в редица зад мен, като сред тях бяха и последните Вега и Феникс. С тежест в гърдите си осъзнах, че ако това е вярно, току-що съм станала тяхна кралица.

Бях изхвърлена от спомена и открих ръката на Орион, здраво обвита около ръката ми, а в очите му се четеше притеснение.
– Какво видя? – Попита той и аз му предадох всичко, опитвайки се да не забравя нито една подробност, докато той попиваше всичко, а аз го изричах в поток от трескави думи.
– Ебаси – издиша той, когато приключих.
Вдигнах ръка, за да погаля мястото, където Имперската звезда висеше на гърлото ми, а тревогата разкъсваше гърдите ми.
– Имперската звезда ги прокле. Ето защо всички феникси умряха. И затова Тори и аз се проваляхме отново и отново в тази война. Това старо проклятие все още е в сила. Прецакани сме, Ланс. Освен ако не успеем да разберем какво е нарушеното обещание, никога няма да се освободим от гнева на звездата.
Прокарах ръка през косата си, опитвайки се да преработя всичко това, а сърцето ми се блъскаше като животно в клетка.
– Това обяснява… всичко – каза той шокиран и аз се откъснах от него, започвайки да крача безспирно, докато умът ми обработваше всичко, което бяхме видели.
– Ромина също не знаеше какво е нарушено обещание – казах, а веждите ми се сплетоха от бръчка. – Какво, по дяволите, може да е това?
– Не знам – въздъхна Орион.
– Мислиш ли, че Имперската звезда все още е на бойното поле? – Попитах, а внезапният страх проряза дупка в сърцето ми.
– Ако е така, то поне знаем къде да я търсим – каза Орион, макар че изражението му беше мрачно.
– А как ще го направим, когато сме затворени тук? – Казах с раздразнение. – Трябва да предадем съобщение на останалите, за да могат да я издирят, преди някой друг да я намери. И ние трябва да кажем на Тори да разбере какво е нарушеното обещание, за да можем да го спазим.
Мълчанието на Орион ми подсказа, че той няма представа как да го направи, а аз бях също толкова безпомощна.
– Когато бях горе в планината след битката, видях една паднала звезда, точно като тази в онези спомени. Разговарях с нея и видях как тя освобождава силата си в света. Ако знаех за всичко това, можех да я помоля за отговори. Може би тя знаеше какво представлява нарушеното обещание.
– Защо не ми каза това? – Изстреля се пред мен с размазана скорост Орион.
– Това беше последното нещо, което ми хрумна след всичко – казах, свивайки рамене, но той ме хвана за раменете, а чертите му бяха напрегнати.
– Имаш ли представа колко рядко събитие е това, Блу? В света има само шепа феи, които са го виждали. Повечето от нашия вид биха дали всичко, за да станат свидетели на Donum Magicae. Самият аз съм го изучавал в безброй книги, но никога не съм си представял какво е да стоиш във властта на един от небесните създатели. Какво беше то?
– Беше… блестящо – промълвих аз, а умът ми все още беше разсеян от спомените.
– Блестящо – отвърна той, очите му се присвиха, а аз изхлипах и раменете ми се отпуснаха, докато се освобождавах от напрежението в крайниците си.
– Предполагам, че беше доста готино.
– Доста готино. Предполагам – повтори той категорично и аз се разсмях леко.
– Ще помоля Вард да изтръгне спомена от главата ми, за да можеш да го гледаш – казах, отвърнах се от него към редицата книжни рафтове и прокарах пръсти по древните гръбчета, чудейки се дали някое от тях може да съдържа отговора, който търсехме.
– Това не е смешно – изръмжа той, докато ме следваше.
– Трябва да се смееш, за да спреш сълзите – казах аз и мислите ми се върнаха към всичко, което бяхме видели. – Мислиш ли, че Ромина е мой прародител?
– Да. Кралица Ромина е първата кралица, управлявала от Двореца на душите. Тя е построила това място – каза той и устните ми се разтвориха, докато гледах към него.
– Какво друго знаеш?
Той поклати глава.
– Значи искаш моите знания, но не искаш да ми опишеш „Donum Magicae“.
– Добре, ще опитам. – Усмихнах се. – Представи си един наистина, наистина, наистина блестящ камък.
Орион ме погледна втренчено.
– Нима някога не си ходил с Дариус да разтопяваш паднала звезда за звезден прах и да имаш възможност да видиш как тя блести по пътя на съществуването си? – Попитах.
– Метеоритите създават звезден прах, а не истински паднали звезди – каза той.
– Това е объркващо – отбелязах аз. – Защо тогава не се нарича метеоритен прах?
Вниманието му се изплъзна покрай мен, преди да отговори, и той се стрелна напред, грабвайки от рафта инкрустирана с диаманти кутия.
– А сега кой се докосва до древни артефакти? – Подиграх се.
Устните му се присвиха, докато разглеждаше кръглата кутия и двойката везни, отбелязани на повърхността ѝ.
– Ако не можеш да ги победиш…
Той отвори капака и върху малка сребърна платформа, която приличаше на миниатюрна бална зала, се издигна миниатюрен, механичен комплект везни. От едната страна на везните стоеше мъничко момиченце, направено от дърво, което се движеше с деликатна магия, прескачаше, за да се приземи в другото блюдо, после напред-назад от едното към другото, карайки везните да се люлеят нагоре-надолу, докато тя танцуваше. Беше хипнотизиращо и когато музиката започна да звучи в кутията, изгубих всякакъв фокус върху всичко, освен върху дървеното момиче.
От дълбините ѝ се изви песен, гласът беше мек и женствен, разнасяше успокояваща приспивна песен.

„Време е да танцуваме, да играем на зарове със случайността, везните те издигат, а сега падат. Ела при мен, играй с мен, тук, в моята самотна бална зала…“

 

Назад към част 47                                                                 Напред към част 49

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!