***
Кали слушаше многобройните си телефонни съобщения, докато двамата с детектив Филипс се връщаха към болницата. Имаше няколко стари съобщения от майка ѝ баща ѝ и братя, които звучаха тревожно – казваха и, че я обичат и искаха да им се обади възможно най-скоро.
Имаше и съобщение от Макс Вайсман, продуцента на техния филм – изненадващо любезения Макс Вайсман. Той и каза, че току-що е получил новината и че ще направи всичко възможно, за да помогне.
– Просто ми се обади, ако имаш нужда от нещо, от каквото и да било – каза той с гърления си глас. Думите му се разминаваха с крещящия, пламенен характер, с който се беше запознала в офиса му вчера. Но тя си помисли, че усилието му да се обади и да предложи помощ е било невероятно любезно. – Не се притеснявай за бизнеса – каза той в края на съобщението си. – Бизнесът никога не е толкова важен, колкото здравето. Така че се излекувайте и си починете, а филмът ще ви чака.
След това имаше няколко съобщения от репортери – само Бог знаеше как са се сдобили с номера ѝ толкова бързо. Бяха тактични и учтиви, казваха ѝ, че правят репортажи за нападението и се интересуват от коментара на Кали, ако тя се чувства готова за това.
Съобщението на Брайсън беше последното и тя го изслуша точно когато влезе в болницата.
– Здравей, Кали, това е Брайсън – каза той, а гласът му звучеше несигурно в съобщението. – Боже, дори не знам какво да кажа. Абсолютно съм съсипан. Моля те, знай, че можеш да ми се обадиш денем или нощем, ако имаш нужда от нещо. Мисля за вас, хора. – Гласът му малко се пречупи в края на изречението. Настъпи дълга пауза. – Ами… чух и Макс Вайсман. – По някаква причина той се засмя, след като произнесе името на продуцента. – Може би, когато се почувстваш по-добре, можеш да ми се обадиш и за това. – Още една дълга пауза. – Боже, просто съм напълно безсилен тук. Не мога да спра да мисля за това, което се е случило. Моля те, обади ми се, когато имаш възможност, Кали.
Кали прибра телефона си и се опита да се отърси от усещането, че пропуска нещата, че ги оставя да и се изплъзнат. Имаше твърде много отговорности – твърде много неща за вършене и хора, които трябваше да вземе предвид. Единственото, което искаше да прави, беше да мисли за здравето на Хънтър, но това беше единственото нещо, върху което имаше най-малък контрол.
Детектив Филипс видя полицая да седи пред стаята на Хънтър на евтин пластмасов стол.
– Пристигнаха подкрепления – каза той.
– Ти ли направи това? – Попита го тя.
– Ей, не съм напълно безполезен.
Тя изведнъж се изпълни с благодарност и обич към него.
– Благодаря ви, детектив.
Той се усмихна.
– Това беше най-малкото, което можех да направя, след като провалих случая ти толкова лошо, колкото го направих.
Офицерът, който охраняваше стаята, ги погледна.
– Тук сте, за да посетите г-н Риърдън ли?
– Това е така – отговори Филипс. Той показа значката си. – Аз съм детектив Филипс. Това е Кали Йънг, приятелката на господин Риърдън.
Полицаят се усмихна. Беше латиноамериканец – по-млад, с мили кафяви очи.
– Тогава влезте.
Тя тръгна към стаята на Хънтър, а детективът се отдръпна, като завърза разговор с офицера. Не се познаваха лично, но полицаите си бяха полицаи и веднага попаднаха в лесен патерн.
Кали влезе и затвори вратата след себе си.
Хънтър спеше, очите му бяха затворени, а устата отворена. Изглеждаше невъзможно крехък, докато лежеше в болничното легло, и тя наново бе поразена от това колко тежко е положението му.
Зад главата ѝ, в горната част на гръбначния ѝ стълб, избухна светкавичен страх, който предизвика вълна от паника в цялото ѝ тяло, докато стоеше и гледаше мъжа, когото обичаше.
Изглежда така, сякаш може да е мъртъв.
Веднага се затича към леглото му, проверявайки сърдечния монитор, който сякаш показваше, че той е добре.
Той просто спи, това е всичко. Той е болен, ранен е, преживял е травма. Но той не умира.
Тя придърпа един стол до него и седна, като хвана ръката му и леко я целуна. Хънтър дори не помръдна, докато тя правеше това, може би защото беше упоен.
Нещо не е наред с него, помисли си Кали. Той не се подобрява.
Яснотата и интензивността на мислите ѝ я изплашиха дълбоко. Как можеше да е толкова сигурна, че Хънтър не се подобрява? Нямаше никакви доказателства, че нещо не е наред.
Но сега тревогата я разяждаше. Тя си помисли за хирурга на Хънтър, доктор Форест. Възможно ли беше той наистина да не е добър лекар?
Искаше ѝ се да вярва, че Хънтър е в способни ръце – имаше нужда да вярва в това. Тъй като нямаше какво друго да направи, тя извади телефона си и пусна интернет, като включи името на доктор Форест и потърси пълномощията му.
Автобиографията и биографията му излязоха на първата страница на търсачката и нямаше съмнение, че биографията му е безупречна. Тя прочете с голям интерес:
БИОГРАФИЯ
През 1982 г. д-р Форест поема ролята на професор и началник на отделението по гръдна хирургия. Преди 1982 г. Форест работи като професор по гръдна хирургия в „Джонс Хопкинс“ в продължение на почти десетилетие. Той получава медицинската си диплома в Харвард, обучава се по хирургия в Пенсилвания и завършва обучението си по гръдна хирургия в болница „Бригам и жени“.
Д-р Форест многократно е включван в списъка на най-добрите лекари в списание „Бостън“, както и в класацията на „Ню Йорк Таймс“. През 1998 г. е удостоен с наградата за изключителни заслуги на Дружеството на гръдните хирурзи. Доказателство за експертния му статус сред колегите му е членството в редакционната колегия на Annals of Thoracic Surgery.
Тя четеше и препрочиташе биографията на д-р Форест, като при това изпита облекчение. Нямаше как човек с неговия изтъкнат опит да е некомпетентен. Той беше един от най-добрите в цялата област, и то от известно време.
Тогава защо беше толкова подозрителна към него?
Кали знаеше отговора. Защото д-р Форест беше стар. Мразеше, че е толкова повърхностна, но като го виждаше как куца из кабинета си и го чуваше да коментира, че не умее да използва електронна поща, в съзнанието ѝ се зародиха семена на съмнение.
Но имаше много блестящи хора, които избягваха съвременните удобства като електронна поща, фейсбук и т.н. – нали?
Тя знаеше, че има такива хора. Очевидно д-р Форест беше един от тях. Той беше един от най-добрите гръдни хирурзи в света и тя трябваше да се довери на неговия опит.
Хънтър изглеждаше слаб и болен заради това, което беше преживял – не заради нещо, което д-р Форест или болничният персонал бяха направили погрешно.
Кали си каза да спре да бъде параноична. Хънтър явно беше в добри ръце. Но като го гледаше, като виждаше восъчната му бледност, като усещаше лепкавостта на ръката му, тя изобщо не се чувстваше по-добре.
Въпреки това, около петнайсет-двайсет минути след като пристигна в стаята, Хънтър се размърда. Той отвори очи и ѝ се усмихна, а тя видя в изражението му малко от „стария“ Хънтър.
– Не можеше да стоиш далеч от мен, нали? – Засмя се той.
Сърцето ѝ се развълнува, като го видя събуден и чу живота в гласа му.
– Никога повече не мога да бъда далеч от теб – каза тя.
– Е, това може да се уреди.
– Как се чувстваш?
Той прочисти гърлото си.
– Не е зле. Сънувах сън, в който бях заровен до шия на плажа и имаше куп омари, които идваха да се нахвърлят върху лицето ми. Мислиш ли, че това е някакво предчувствие?
– Може и да е – отвърна тя и се опита да се засмее.
Нещо в този сън наистина я плашеше. Може би идеята, че той е погребан жив.
Чувстваше се нервна, превъзбудена и разтреперана – на ръба на някакъв вид паническа атака. Тя седна напред и му наля чаша вода.
– Какво става? – Попита я той.
– Нищо.
– Кали, мога да те чета като книга, както винаги. – Очите му бяха бдителни и тъмни, гледаха я внимателно.
– Мисля, че е от храната, която току-що изядох със семейството си. Родителите ми, Шон и Лидия. Беше нещо като катастрофа. – Тя се засмя слабо. – О, и детектив Филипс също яде с нас.
Хънтър вдигна глава и се усмихна.
– Шегуваш се.
– Не, за съжаление. Той наистина обядваше с мен и семейството ми. Да се каже, че беше неловко, е меко казано. Майка ми прекара половината от времето в плач. Всички се притесняват за мен.
Хънтър кимна.
– Не ги виня.
– Аз също не ги обвинявам. Но точно сега съм съсредоточена върху теб.
– Кали, добре съм. Трябва да продължиш да живееш живота си. За мен се грижат тук и ти не можеш да направиш нищо за мен.
– И какво искаш да направя? Да се върна в Охайо?
– Разбира се, че не. Искам да продължиш да развиваш нещата. Ръководиш продуцентска компания – компания за няколко милиона долара с горещ нов филм, който ще бъде ускорено пуснат в продажба. Имам нужда от теб тук, да работиш, докато аз не съм на работа.
– Хънтър, не мога просто да правя служебни разговори и срещи и да те оставям сам в тази тъмна стаичка.
– Бих могъл да отпия глътка от тази вода сега – изръмжа той, а Кали стана и послушно му подаде хартиената чаша.
Той я взе и отпи бавно. Тя забеляза, че устните му са силно напукани, а скулите му се открояват на фона на кожата, сякаш е била прекалено силно опъната по лицето му.
Хънтър вече беше отслабнал. Само това ли е било необходимо? Няколко дни без твърда храна?
Тя не можеше да повярва колко различен изглеждаше след нападението. Ядосваше се, че го вижда да преминава през това – ядосана, безпомощна и уплашена едновременно.
След като пи бавно и продължително време, той въздъхна и ѝ върна чашата.
– Виждаш ли? – Каза тя. – Имаш нужда от мен тук, при теб.
– Мисля, че мога да намеря някой, който да ми подава вода на всеки няколко часа. Това, от което наистина имам нужда, е да се увериш, че бизнесът ми не се разпада. Това би ме успокоило.
– Добре – съгласи се тя, знаейки, че той е прав. – Какво трябва да направя първо?
– Говорила ли си с Брайсън или Макс Вайсман?
Тя му разказа за телефонните им съобщения.
– Все още не съм се свързала с никой от тях.
– Добре, свържи се с тях. Обади се и разбери какви са следващите стъпки.
– Но аз не знам нищо. Не знам какво да правя.
– Ще разбереш, а и винаги можеш да ме попиташ. Мисля, че знаеш къде да ме намериш.
– Ще ме изгониш ли? – Каза тя.
– Още не. – Той отново се усмихна и потупа празната част на болничното легло, долу до краката си. – Ела и седни с мен за минута.
Тогава Кали отиде при него и седна на ръба на леглото му, като внимаваше да не пречи на нищо, докато бавно се спускаше върху матрака. Усещаше краката му през чаршафа и топлината, която се излъчваше от тялото му. Обърна се и го погледна надолу, а той ѝ се усмихна в отговор.
Очите ѝ се напълниха със сълзи за милионен път.
– Напоследък само плача – каза му тя.
– Няма от какво да се срамуваш.
– Иска ми се да бях по-силна, да приличах повече на теб. – Кали, ти си най-силният човек, когото познавам.
Тя се засмя на тези дум.
– Не можеш да говориш сериозно.
– Напълно сериозен съм. – Сега изражението му се беше променило. Не се усмихваше и в очите му нямаше хумор. – Аз не съм силен човек, Кали. И не съм много добър човек.
– Не казвай това. Не говори така за себе си.
Той и махна с ръка.
– Аз просто съм честен. Трябва да ти кажа истината за себе си. Това е важно. – Очите му изведнъж пламнаха с интензивност и огън, каквито тя никога не беше виждала преди.
– Какво трябва да ми кажеш? – Попита тя, изпитвайки дълбоко предчувствие, че предстои нещо ужасно.
– Трябва да ти кажа всичко – каза Хънтър. – Бог да ми помогне, трябва да ти кажа всичко. – И тогава той започна да говори.
Назад към част 12 Напред към част 14