КЕЛИ ФЕЙВЪР – Всяка негова защита – книга 10- част 15

***

Брайсън ги чакаше пред по-бялата от бялото, блестяща офис сграда, в която се помещаваше „Вайсман продакшънс“.
Когато се представиха, тя се зачуди колко висок е Брайсън. Навярно близо метър и половина, той беше физически внушителен. Имаше широки рамене, а на живо рошавата му руса коса и приветливото му поведение ѝ напомняха малко на Оуен Уилсън.
Облечен в небрежен костюм и жълта вратовръзка, той изглеждаше холивудски по начин, който дори Хънтър не беше успял да постигне.
Хънтър все още приличаше повече на нюйоркски мениджър на хедж фонд в тъмния си сериозен костюм. Двамата бяха доста контрастни в стила като се оглеждаха един друг на тротоара.
След като се ръкуваха, Хънтър пое контрола. Да отидем зад ъгъла в „Старбъкс“ и да направим бърза стратегическа среща – каза той.
– Това е добре – отвърна Брайсън и се усмихна. – Имам няколко неща, които искам да повдигна, преди да влезем там.
Хънтър го погледна.
– Е, тогава сега е твоят шанс. Хайде. – Той тръгна към „Старбъкс“ на ъгъла.
– Не върви толкова бързо – каза Кали, докато Хънтър се отдалечаваше от тях в пълната си лудост на алфа мъжкар.
Брайсън я погледна и се ухили.
– Винаги ли е толкова напрегнат?
– Да – призна тя и бузите ѝ внезапно пламнаха, когато си представи интензивността, с която Хънтър я беше чукал на хотелското легло преди малко.
Зърната ѝ се втвърдиха под роклята и тя се опита да върне съзнанието си в настоящето.
Влязоха в кафенето и след като поръчаха и оправиха напитките си, тримата седнаха отвън на малка масичка със зелен чадър.
Кали си сложи слънчеви очила, както и Хънтър.
Брайсън, единственият жител на Лос Анджелис, примижаваше, докато отпиваше от леденото си кафе.
– И така, какво искаше да ми споделиш преди срещата с Макс Вайсман? – Каза Хънтър, като духаше върху чашата си с кафе.
Брайсън погледна Кали и се усмихна, като бързо отвърна поглед. Изглеждаше внезапно смутен.
– Работата е там, че ти знаеш, че това е сбъдната мечта за мен.
– Бих казал така. Това е огромен момент и в моята кариера, а аз съм правил доста яки неща в тази индустрия – каза Хънтър, сякаш искаше сериозността на момента да потъне в сценариста срещу него.
– Знам. Искам да кажа, че само възможността да работя с теб е невероятна, да не говорим за шанса Макс Вайсман да участва.
– Достатъчно прелюдия, Брайсън. Какво искаш да ни кажеш?
Брайсън въздъхна, бъркайки с върха на пластмасовата си бъркалка.
– Замислих се защо написах този сценарий – защо изобщо започнах да искам да правя филми.
Кали и Хънтър си размениха погледи. Тя имаше непреодолимото усещане, че Брайсън ще каже нещо неприятно.
– И какво разбра? – Попита тя.
Той вдигна очи и срещна погледа ѝ.
– Осъзнах, че искам да режисирам този филм.
Хънтър прокле.
– Сигурно се шегуваш, човече. Пускаш това в скута ми сега, петнайсет минути преди да влезем в бърлогата на лъва?
Брайсън протегна ръце в успокояващ жест.
– Опитах се да ти кажа снощи по телефона, а ти ме прекъсна…
– Ами трябваше да настояваш да те изслушам снощи. Ако знаех, никога нямаше да летя за тази забравена от Бога среща.
Очите на Брайсън се свиха.
– Разбирам, че смятате, че се държа като арогантен нахалник, господин Риърдън. Но аз знам, че мога да се справя с работата. Какво щеше да стане, ако Силвестър Сталоун не беше настоял да играе Роки Балбоа или Тарантино не беше режисирал „Кучетата от резервата“?
Хънтър седна на седалката си и извъртя очи.
– Сигурно се шегуваш, Брайсън. Моля, моля, моля, моля – кажи ми, че всичко това е шега, за да можем да преминем към работа.
– Не се шегувам – отвърна той и приветливото му поведение се промени. Лицето му беше хладно и спокойно, а очите му – стабилни. – Аз написах сценария и винаги съм възнамерявал да го режисирам.
– Е, това няма да се случи, така че се примири.
Кали изтръпна, докато наблюдаваше как Брайсън леко се отдръпва от думите на Хънтър.
– Защо не? – Попита Брайсън.
– Защото не се прави по този начин. Ако влезем там и настояваме за неизвестен сценарист и режисьор, на практика ще обявим, че се опитваме да потопим кораба още преди да е напуснал пристанището.
– Все още можем да привлечем известни актьори за филма – каза Брайсън. – О, можем ли? Това факт ли е?
– Хънтър, моля те – каза Кали.
– Моля те за какво? – Попита той, взирайки се в нея. – Осъзнаваш ли какво прави това момче в момента?
– Знам, че това е разочароващо за теб…
– Би трябвало да разочарова и теб. Имаме голям шанс тук, хора. – Хънтър погледна и двамата. – Шанс, който никой никога не получава в този бизнес. Човек като Макс Вайсман има влияние и дълбоки джобове, за да проследи бързо този сценарий и да го направи както трябва. А той трябва да бъде направен правилно. Не мога да го направя само с моята продуцентска компания – не разполагаме с такъв бюджет. Аз правя малки филми. Не се занимавам с романтични филми. Но ако Вайсман е на борда, тогава можем да направим този филм и той може да ти даде възможност един ден да пишеш и режисираш, да играеш и дори да пееш, ако това е, по дяволите, което искаш – каза Хънтър и погледна Брайсън.
Брайсън кимна.
– Да.
Хънтър посочи към него и след това удари категорично с пръст по масата, докато говореше.
– Приемаш сделката сега. Играеш играта – просто играй шибаната игра. А после, когато филмът ти направи над сто милиона в боксофиса и спечелиш три златни глобуса и награда на Академията – тогава можеш да си напишеш билета за следващия филм.
Брайсън облиза устни, а лицето му бе изпепелено.
– Добре. Разбирам.
– Разбираш ли? Защото аз бих си тръгнал и бих се качил на самолета обратно в Ню Йорк, а не да влизам в тази стая и да се правя на глупак.
– Няма да те направя на глупак – каза Брайсън. – Обещавам ти го.
Кали се почувства ужасно. Знаеше, че Хънтър вероятно е прав, но да го види как толкова бързо и ефикасно разрушава мечтата на Брайсън беше тъжно. Сякаш току-що беше казал на Брайсън, че са приспали вярното му куче.
Главата на Брайсън беше увиснала и той изглеждаше обезсърчен от разговора.
– Позволете ми да вляза там и да сключа тази сделка – каза им Хънтър. – Знам как да го направя. И тогава ще можем да отпразнуваме успеха си, а не да се тревожим за компромисите, които трябваше да направим, за да стигнем дотук. Добре?
Те се съгласиха и единственото, което оставаше да направят, беше да отидат на среща със самия Макс Вайсман.
Отивайки на последния етаж на блестящата бяла сграда, Кали беше обзета от чувство на тревога и почти ужас. Тя дори не се беше уплашила точно по този начин, когато онзи ден ги преследваше онази кола и Хънтър беше извадил пистолета си.
Това беше страх, че не само може да провали всичко за себе си, но ако каже нещо погрешно на тази среща, може да провали всичко и за Брайсън. А той беше чакал този шанс с години.
Когато стигнаха до външния офис на Макс Вайсман, младият мъж-рецепционист записа имената им и ги помоли да седнат. Той носеше слушалки и вършеше десет различни задачи едновременно. Телефонът звънеше приблизително веднъж на всеки пет или десет секунди и като че ли единственото, което рецепционистът правеше, беше да казва на хората, че „господин Вайсман сега е зает – ще му съобщя, че сте се обадили“.
Седяха на бели мебели и гледаха през затъмнените прозорци, които гледаха към улицата, докато колите и хората минаваха покрай сградата, без да подозират, че много етажи по-нагоре няколко много нервни хора гледаха надолу към тях.
Накрая рецепциониста ги извика.
– Господин Вайсман ще ви приеме сега.
Всички станаха едновременно и се усмихнаха един на друг, а очите им издаваха собствената им несигурност, съмнения и, разбира се, вълнение и надежда.
Дори Хънтър, колкото и да беше изморен, сякаш усещаше тежестта на този момент. В края на краищата, докато вървяха по краткия коридор към офиса на Макс, стените бяха окичени с многобройните хитови филми, които компанията му беше произвела.
Това бяха някои от най-емблематичните, най-известните комедии и драми през последните десет или петнадесет години. Кали знаеше, че колкото и успешен да е Хънтър, все още не беше достигнал такова ниво на богатство и известност.
Но изненадващо, това, което почувства най-много, докато приближаваха отворената врата на офиса, най-голямата емоция, която Кали изпита, беше тъгата.
Хънтър я погледна преди да влязат и я видя.
– Какво? – Прошепна той, докато Брайсън си проправяше път и поздравяваше шумния, нахакан продуцент.
Кали вдигна рамене и се усмихна.
– Нищо.
– Кажи ми – каза той и отказа да влезе, докато тя не го направи.
– Просто – стана ми тъжно, че Брайсън дори няма да има възможност да заложи на себе си. Мога да кажа колко силно искаше да режисира.
Хънтър чу какво казва, но не отговори.
– Трябва да влезем, преди Макс да си помисли, че сме замислили нещо.
Той сложи ръка на рамото ѝ, усмихна се и след това влезе вътре. Тя го последва по петите.

Назад към част 14                                                        Напред към част 16

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!