РАЙДЪР
Събудих се, сякаш стъкло се чупи на заден ход. Парчетата се назъбваха и режеха, събирайки се обратно парче по парче. Но никога не се сглобяваха по един и същи начин. Натрошен прах лежеше между тях като диаманти; части от мен, които бяха изгубени завинаги.
Кошмарите все още продължаваха и устата ми бе отчайващо пресъхнала, докато си поемах накъсано дъх.
„Можеш ли да бъдеш смел за мен днес, Райдър?“
„Винаги, татко.“
„Този път ще трябва да бъдеш по-смел, отколкото си бил досега.“
Насилих спомена да го прогоня с помощта на волята си, измъкнах се от леглото и паднах на пода, за да завърша сутрешното си занимание. Лицеви опори, докато болката не ме изгори отвътре навън. Коремни преси, докато червата ми не се стегнаха толкова, че имах чувството, че ще ми се пръсне орган. Набирания, докато ръцете ми не изтръпнаха, а болката не беше нищо друго освен стар приятел, чиято ласка ми липсваше.
Стоях гол, облян в пот, а спомените отдавна бяха изчезнали. Болката ги беше погълнала. Това беше единственото нещо, на което ме беше научила и което си струваше. Болката беше моят съюзник. Тя ми даде свобода от клетката на ума ми. Но най-вече ми даде сила.
Не беше нужно да бъда по-силен от когото и да било в Солария, просто трябваше да ги надвивам в битка. А това беше нещо, в което никой не можеше да ме победи. Това ме правеше най-страшното копеле на това място. Защото не можеш да пречупиш човек, който няма точка на пречупване.
Атласът ми иззвъня отново и отново, изисквайки да прочета хороскопа си. Изръмжах под носа си, грабнах го от леглото си и докоснах екрана. Четох проклетите неща само за да се опитам да разчета дали Данте не заговорничи срещу мен. Но звездите никога не бяха твърде ясни, така че често ме изнервяха без причина.
Добро утро, Козирог.
Звездите са се изказали за твоя ден!
Дори най-здравите стени имат пукнатини и може би ще откриете, че днес е добър ден да приемете тези слабости. Една Везна може да се промъкне под защитата ви със или без ваше позволение, така че това е идеалният момент да отворите сърцето си и да покажете романтичната си страна. С преместването на Венера в картата ви може да откриете, че тялото ви изтръпва около обекта на вашите чувства.
Пазете се да не се поддадете на упоритите пориви на Уран и да не саботирате себе си днес.
Поклатих глава в знак на пренебрежение и хвърлих Атласа обратно на леглото. Тялото ми, по дяволите, не изтръпва.
Насочих се към банята в края на коридора и всички там се разбягаха като плъхове в канализацията. Нямаше значение дали бяха по средата на срането. Ако аз бях там, те не бяха.
Изкъпах се в една от частните стаи, след което се върнах в стаята си без кърпа, без да ми пука дали някой ме е видял.
В стаята си нахлузих униформата и пъхнах Атласа в джоба си, преди да изляза през вратата.
Докато вървях из коридорите на академията, учениците се свиваха от мен, сякаш въздухът, който издишвах, беше отровен. На това място нямах приятели. Имах новобранци. Войници, които кървяха за мен по команда. Приятелството беше слабост. Хората бяха стока, която да служи на моите цели. Те или се биеха за мен, или ме улесняваха, или ме чукаха. А ако не правеха нито едно от тези неща, обикновено бяха мои врагове. Елис беше първата фея, която издържа толкова дълго, за да избере в коя от трите Г да направи лагер. Но търпението ми се изчерпваше.
Проврях се през махагоновата врата в кафенето, претърсих помещението, както винаги, като за момент проверих дали не се виждат мърши от Оскура в лунните часове. Бяха си тръгнали към седем, а ние пристигнахме в осем часа.
Погледът ми се спря на люляковия цвят и се спусна по гърба на Елис. Тя седеше до приятеля си сфинкс, а аз проверих три пъти дали няма следи от Инферно. Удовлетворен, се преместих на една празна маса в края на залата. Братството седеше в редиците си, за да им напомня къде се намират в бандата, така че като техен лидер се хранех сам.
В секундата, в която задникът ми се удари в седалката, се появиха двама първокурсници, подхвърляйки чаша черно кафе и огромна купа с бъркани яйца, в която беше забита лъжица.
Те се отдалечиха и Брайс се появи, преди да започна да се храня. Отпих от твърде горещото си кафе, а мекият, горчив вкус се търкулна по езика ми и накара устата ми да изгори. Въздъхнах, когато болката се смеси с кофеина, и направих жест на Брайс да седне.
Той се спусна до мен, за да ми даде дневния си отчет.
– Говори се, че Инферно има нови очи и уши, които работят за него.
– Несъюзени? – Потвърдих.
– Вече не. – Той ми прокара списък с имена през масата и аз ги запомних.
– Получи пълен доклад за тях. Звездни знаци, елементи, заповеди. Искам да знам на какво са способни.
– Ще го направя, шефе. – Брайс щракна с пръсти на един от първокурсниците, които ми бяха донесли закуската. – Хей, имам работа за теб.
Ръката ми се спусна върху рамото на Брайс и той трепна, обръщайки се към мен с изскочили кътници.
– Не съм го казал да го правят те. Казах ти, Корвус. Свърши си шибаната работа или се оттегли и ще ти намеря нов заместник.
Очите му ме проследиха и аз го погледнах, подготвяйки хипноза, за да го вкарам в съзнанието си, когато той не склони автоматично глава пред мен. Преди да му изпратя видение как разкъсвам крайниците му, той сведе глава. Но предизвикателството беше шибано. Не бях сляп.
– Съжалявам, шефе. Сега ще се заема с това.
Дълбок дрезгав звук се изтърколи от мен, докато той бързаше да се отдалечи, и аз си направих мислена бележка да го наблюдавам по-внимателно. Никой не се колебаеше така с мен и реших по-късно днес да му счупя няколко кости, за да му напомня за мястото му.
Вдигнах лъжицата, за да хапна яйцата си, точно когато една тънка сянка падна върху масата ми. Вдигнах поглед и видях, че Елис стои там с наведена на една страна глава, докато оглежда закуската ми.
– Това е най-тъжната закуска, която някога съм виждала.
– Е, не е проблем, ново момиче. – Натъпках лъжица яйца в устата си. Протеин за мускулите. Мускул, който ме правеше силен. А със силата си можех да унищожа Оскурите. Всяко действие, което предприемах в живота си, ме приближаваше към тази цел. Включително и храненето.
Тя изпусна дъх на смях, сякаш я забавлявах до болка, след което падна на стола срещу мен. Сфинксът се взираше в нея, сякаш току-що беше паднала във вода с гладна акула.
За една дълга секунда се вгледах в яркозелените ѝ очи, в начина, по който притискаше езика към зъбите си, в показалеца ѝ, който рисуваше кръг върху масата, след което сведох поглед към храната си и ядох дивашки, ядях храната си, сякаш исках да я унищожа.
– Какво искаш? – Попитах, когато стана ясно, че тя няма да се оттегли.
– Просто да си побъбрим. – Тя сви рамене, а очите ми се свиха до прорези.
– Аз не си бъбря, а и никоя Фея със сигурност не иска да се ебава с мен.
– Аз не съм като другите феи, мисля, че знаеш това, Райдър – каза тя ефирно и се кълна, че членът ми се удари в масата от звука на името ми в устните ѝ.
– Наистина го знам – изръмжах, като сложих лъжицата си. – Дойде тук, за да ми кажеш, че вече си моя ли? – Скрих надеждата в гласа си, но очите ѝ ми казаха, че знае колко много искам това. И, по дяволите, исках го толкова силно. Не можех да си спомня кога за последен път съм искал нещо друго освен клана Оскура, който беше мъртъв в краката ми.
– Не – каза тя просто и гневът разтърси гърдите ми.
– Ти негова ли си? – Бях видял как онзи мръсник Инферно я отнася от бойното поле. Играеше си на шибан герой, като ми открадна момичето. Всичко това бяха глупости. Това беше неговият шибан клан, който беше хвърлил огнената топка. Той беше отговорен.
– Не – каза тя също толкова просто и възел от бодлива тел се разплете в червата ми.
– Значи просто искаш да… прекараме време – заявих аз и тя кимна весело. Вдигнах лъжицата си, за да продължа да ям, а тя се стрелна около масата с вампирската си бързина и я грабна от ръката ми.
– Почакай тук – заповяда тя и се изстреля отново, преди да успея да попитам какво, по дяволите, прави и защо сега нямам никакви шибани прибори.
Загледах се в яйцата си, опитвайки се да я разбера, но не успях. Тя се върна към масата и седна на нея до мен, а дългият ѝ крак се допря до ръката ми. Сложи бутилка кетчуп, сол и пипер, а в другата си ръка си играеше с лъжицата ми.
Погледнах я, като притисках езика си, пронизвайки го между зъбите си.
– На какво си играеш?
Тя отговори, като грабна кетчупа и изстиска една лъжичка върху яйцата ми, последвана от поръсване със сол и пипер. Използваше лъжицата ми, за да разбърка всичко, след което го развя пред очите ми.
– Опитай.
– Защо добавяш тази гадост? – Намръщих се, като тихо се наслаждавах на вниманието, което ми оказваше. Можех да усетя погледите, които получавахме от всички в стаята, да чуя недоверието в гласовете, които говореха за нас. За нея. Моята малка дяволица. Но на мен не ми пукаше.
– Заради звездите, Райдър – въздъхна тя драматично. – Просто опитай. – Тя загреба една лъжица и я вдигна към устните ми.
Гледах я така, сякаш беше полудяла, и в очите ѝ се появи смелост.
Нима щях да позволя на това момиче да ме храни като шибано бебе на висок стол? Колебаех се при тази мисъл, стискайки устни.
– Побързай, Райдър, или ще започна да издавам самолетни звуци – подразни ме Елис и от мен се изтръгна един-единствен дъх на смях.
Това противоречеше на всичко, което бях. Всяко. Шибано. Нещо. До моето пикливо ДНК. Но по някаква причина, известна само на самите звезди, аз отворих проклетата си уста.
Тя вкара лъжицата с лай на смях и ебаси, ако вкусът не беше най-хубавото нещо на света. Не можех да си спомня кога за последен път бях ял храна за удоволствие. Определено не и откакто баща ми умря.
В кафенето се разнесе мърморене и аз погледнах хората си, за да се уверя, че не се смеят. Всеки, който само помръднеше усмивка, щеше да получи два счупени крака за това.
Изтръгнах лъжицата от нея, докато мърморенето на неспокойните ученици ставаше все по-силно. Бях сигурен, че някой е паднал от стола си, когато тя ме беше нахранила. Това се потвърди, когато Юджийн Дипър се изкатери на крака и се извини силно на всички около него. Пич.
– Храната е гориво – избълвах собствените си глупости по неин адрес, без да мога да призная колко много всъщност ми харесваше промяната. Продължих да ям, а тя ме гледаше с доволна усмивка.
Погълнах всяка последна умопомрачителна хапка, после тя се наведе и изтри кетчупа от ъгъла на устата ми. Изсмука го от пръста си и аз хвръкнах от желание, а замръзналата ми кръв се затопли с няколко градуса. Нещо се случи в червата ми. Беше като инстинктивно бодване, само че… по-добро. Намръщих се, чудейки се дали не ми става лошо. По-добре да си набавя витамини.
– Искаш ли да пропуснеш урока по отвари? Ще те почерпя. – Прихванах погледа ѝ, хвърляйки образ към нея с краката ѝ, увити около врата ми на същата тази маса, езикът ми се влачеше по средата ѝ, докато тя крещеше от удоволствие. Почти усещах вкуса ѝ, но това беше всичко, което бях измислил. Нямах представа какъв щеше да е вкусът ѝ в действителност, но прецених, че е дори по-добър от подобрената ми закуска.
Тя примигна силно, отхвърляйки хипнозата, а аз се усмихнах на зачервените ѝ бузи и на начина, по който се премести на масата.
– Толкова си шибано мокра за мен, Елис. Просто се откажи и обещавам, че няма да те посиня твърде силно. – Усмихнах се широко.
Тя цъкаше с език.
– Ти само говориш, змийче. – Тя скочи на пода и поклати глава към мен, докато си тръгваше.
Гневът пулсираше във вените ми, целият насочен към мен самия.
Браво, задник. Наистина умееш да боравиш с шибаните думи.
Когато ставаше дума за секс, не можех да изпитам удоволствие без болка. На някакво ниво знаех, че това е прецакано. А на друго може би ме притесняваше. Не беше като да съм избрал да бъда такъв. И колкото и всички да предполагаха, че формата ми на Орден ме е направила такава, аз знаех истината.
Да бъда василиск всъщност не означаваше, че трябва да наранявам когото и да било, включително и себе си. Можех да се храня с емоционална болка толкова лесно, колкото и с физическа. И по този начин можех да отнема болката на феите. Точно както направих с Елис.
Ако Орденът ми не беше толкова рядък, може би щяха да знаят това. Но аз бях стандартът, по който оценяваха моя вид. Затова ги оставих да мислят, че всички сме такива, оставих ги да обвиняват за психопатичната ми природа змията, която живееше под кожата ми. Но аз знаех истината; бях фундаментално счупен и много от парчетата ми напълно липсваха. Имах чувството, че Елис също започва да го разбира. Което беше първото нещо, което ме плашеше от половин шибано десетилетие насам.
Когато приключих с яденето, Елис вече излизаше с приятелката си, а аз се изправих и оставих нещата си да се чистят от други хора, докато вървях след нея.
Когато пристигнах в час по отвари, тя вече беше на съседното място и аз се отпуснах, защото знаех, че я имам за следващия час. И бях решил да се изправя срещу този страх в мен. Ако тя искаше да се откажа от глупостите, може би можех да го направя заради нея. Така или иначе сериозно щях да се опитам. Трите Е-та се превръщаха в четири. Защото имах нужда Елис да изпитва чувства към мен.
Спуснах се на мястото си, преметнах ръка през гърба на нейната облегалка и се наведох близо до нея, докато останалата част от класа продължаваше да разговаря. Професор Титан все още не беше дошъл, така че имах няколко минути, за да я накарам да се съгласи на нещо, което никога, ама никога не бях предлагал на никого. Среща.
Тя се обърна към тялото ми, а на устата ѝ играеше усмивка, която можеше да означава или че е на границата на вбесяването, или че искрено се забавлява.
Данте влезе в стаята, отпуснал рамене назад, докато се насочваше към стола си, хвърляйки ни не толкова деликатен поглед. Лед премина през вените ми, сякаш ледник беше заел мястото на сърцето ми. Така че може би не беше нужно Елис Калисто да бъде моя, просто трябваше да не бъде негова. Ебати Инферно.
– Искаш ли вечеря? – Изтърсих, а тя се намръщи, сякаш се опитваше да ме разбере.
– Кой не обича да вечеря?
Точно така. Ебати глупостта.
Придърпах ръката си по-плътно около нея, така че да я придърпам към тялото си, вдишвайки аромата на бъз от косата ѝ. Ароматът на череши подозрително липсваше.
– Какво обичаш да ядеш?
Тя се засмя и притисна ръка към гърдите ми, за да ме спре да я доближа още повече, но докосването ѝ предизвика шибан вулкан в гърдите ми – което говореше нещо за студенокръвно влечуго като мен.
– Играеш си с мен?
– Отговори и се приближаваме до мястото, където искам да бъдем – подиграх се.
Тя извъртя очи.
– Има ли смисъл от този разговор? Защото имам чувството, че се въртим около него.
– Да… – Преместих се. – Може би тази вечер ще искаш…
Данте изсвири и двамата погледнахме в неговата посока, а от гърлото ми се изтръгна ръмжене.
– Елис, сега или никога. – Той наклони глава, разкривайки шията си, и тя си пое дъх. На мига стана от мястото си, избута ръката ми настрани и се стрелна в ръцете на Данте като шибано куче, докато задникът ѝ се срещна с коляното му. Кътниците ѝ се впиха в гърлото му, а той плъзна ръка нагоре по гърба на ризата ѝ. Тя изстена достатъчно силно, за да я чуе целият клас, и нещо в мен се пречупи.
Ебати – какво?! Тя беше на Данте? Тя ме излъга в лицето?
Тя беше избрала. Беше избрала, по дяволите. И не беше избрала мен.
Тя изпусна още един стон и аз изгубих шибаната си глава. Изправих се, преобръщайки цялото бюро, докато формата на моя орден се плъзгаше под кожата ми. Челюстта ме болеше за гърлото на Данте и бях твърдо решен да го получа. Майната му на последствията. Майната му на всичко.
Свалих якето си и всички ученици в класа се отдръпнаха назад, защото разбраха, че ще се преобърна.
Елис извади кътниците си, а Данте продължаваше да се усмихва, сякаш беше спечелил от шибаната лотария. А той беше спечелил. Моята лотария. Тя беше моя победа. Ничия друга. Най-малко пък от всички онези паразити от Оскура.
Елис изведнъж се озова пред лицето ми, а по устните ѝ се появи неговата кръв. Неговата шибана кръв.
Отдръпнах се от нея, готов да си изгубя ума, но тя обви ръката си около моята, а очите ѝ умоляваха.
– Той е само моят Източник – каза тя набързо и Данте се засмя, сякаш това далеч не беше шибана истина.
Затворих очи с него и му пробутах в главата видение, което никога нямаше да забрави. Той лежеше на десет парчета на земята, докато аз удрях всяко едно от тях с чук.
Елис се изправи на пръсти, за да ми попречи и да блокира видението. Вместо това погледът ми се заби в нейния и я приковах в хипноза. Ръката ми се заключи около гърлото ѝ, краката ѝ се повдигнаха от земята, докато я притисках към стената.
– Ако си с тях, ти си мой враг. А ако си мой враг, си мъртва.
Тя драсна с нокти по ръката ми и аз я освободих от видението, като открих, че лицето ѝ е бледо, докато ме гледаше.
– Той е моят Източник! – Изкрещя тя отново и дланта ѝ се удари в бузата ми. Болката ме прониза остро, като ме върна в настоящето и най-накрая ме накара да чуя какво беше казала.
Потърсих истината в очите ѝ и открих, че тя ме гледа обратно. Умът ми работеше над тази самородна информация, докато се опитвах да разбера какво да правя с нея.
Отговорът дойде при мен като светеща крушка и тъмна усмивка дръпна устата ми.
– Тогава и аз съм твой Източник.