***
Ден и половина по-късно Никол беше на първия си урок по йога. Беше решила, че трябва да излиза повече от апартамента. По-малко гледане на телевизия и ядене на сладолед с Даниела, повече мотивация и раздвижване на кръвта отново.
Имаше едно малко йога студио, наречено „Нирвана“, точно на улицата от апартамента им, и имаше занимания в сряда вечер в 19:00 ч., което и допадаше идеално.
Единственият проблем с класа беше, че тя се беше амбицирала и се беше записала за сесия за средно напреднали. Основната причина, поради която беше избрала точно този клас, беше, че той най-добре пасваше на работния ѝ график. Освен това беше предположила, че след като е тренирала йога с приятели в колежа (и се смяташе за млада и в добра форма), няма да има големи проблеми да се приспособи към средно напредналите пози.
Много, много се е объркала.
Още от самото начало на урока Никол разбра, че няма да се справи. Инструкторката беше дребна жена със строго изражение на лицето и поведение на сержант. Казваше се Лили и крещеше много за учител по йога.
– Мариана, изправи левия си крак. Не, изправи го. Добре, аз ще дойда и ще го направя вместо теб!
Това беше типична реплика. Лили нагласяше ръцете и краката и през цялото време правеше коментари, обикновено за това колко мързеливи или лоши са всички в изпълнението на позите.
Никол се потеше и трепереше още от първата асана. Когато стигнаха до кучето надолу, тя си помисли, че може да не издържи първите петнайсет минути. Краката ѝ трепереха. Ръцете ѝ трепереха.
– Хайде, Никол – каза Лили и се приближи до нея, докато говореше. – Изправи лакти. Изправени. Дупето нагоре. Представете си, че въже дърпа задните ви части към небето. – Тя мина зад Никол и издърпа бедрата ѝ към небето. Облекчението върху напрегнатите предмишници на Никол беше незабавно и тя пожела Лили да остане там.
Но учителката бързо премина към следващия тъжен чувал.
Защо го правя? Попита се тя. Когато се записа преди седмица, това ѝ се стори добра идея – начин да се откъсне от празното пространство в живота си. Но да се напъва, да се поти и да трепери, само няколко минути след като е слязла от влака след дълъг работен ден – сега си мислеше, че това е едно от най-глупавите решения, които е взимала.
– И да преминем към Саламба Сарвангасана, известна още като стойка за рамене – извика Лили.
– Сигурно се шегуваш с мен – промълви Никол, докато всички останали мигновено се завъртяха в почти перфектна стойка за рамене.
Тя седеше там и се чудеше дали просто да стане и да излезе, когато го видя на вратата. Първоначално той беше само сянка, но още преди да види лицето му, Никол знаеше. Знаеше, че Ред е дошъл да я намери.
Той влезе целенасочено в студиото на жените с изпънати във въздуха пръсти и малката стръвна инструкторка се обърна да го погледне.
– Извинете, господине, имаме занятие.
Ред пренебрегна инструктора.
Беше облечен в дънки и бяло-синя риза „Армани“, която успяваше да покаже невероятно широките му рамене и гърди. Тъмната му коса и тъмните му очи бяха по-тъмни и по-наситено красиви от всякога, помисли си тя.
– Никол, трябва да поговорим – каза той.
Инструкторката поклати глава.
– Съжалявам, сър – наистина трябва да ви помоля да си тръгнете. Сега.
– Никол. – Ред я погледна непоколебимо.
Жените бяха отпаднали от стойките на раменете си и сега наблюдаваха сцената.
Никол се опита да диша. Опита се да мисли.
Искаше ли да води този разговор точно сега? Какво щеше да ѝ каже?
– Не е задължително да тръгва с теб – каза учителката закрилнически.
Никол трябваше да признае на госпожата, че беше истинска палавница.
– Няма страшно – каза Никол на Лили, изправи се и взе постелката си за йога. – Така или иначе трябваше да се запиша в класа за начинаещи. – Усмихвайки се с известно смущение, но най-вече с облекчение, Никол последва Ред на улицата.
Навън беше приятно хладно и потта започна да изсъхва по възпаленото ѝ тяло.
Ред я погледна с болезнени очи.
– Защо? – Бе единственото, което попита.
Тя разбра какво има предвид и без повече обяснения.
– Защото – каза тя. – Не смятах, че е правилно да запазя пръстена ти. И не беше здравословно за мен да го задържам.
Ред прекъсна да я гледа в очите, като вместо това предпочете да погледне към земята.
– Когато се прибрах вкъщи и намерих плика с твоя адрес за минута си помислих, че си ми написала писмо и сърцето ми запя.
– Не съм се опитвала да те заблуждавам или да те разстройвам – каза му тя. Никога не беше виждала Ред да изглежда по този начин. Дори когато хвърляше чинии и чаши, той изглеждаше страшно. Но сега беше просто… изцеден. Почти като победен боец, който се клатушка по ринга и няма какво да даде.
– Знам, че не си се опитвала да ме нараниш – каза тихо Ред. Сега той отново я погледна и когато очите им се срещнаха, старият шок я връхлетя с пълна сила – чувството, че си познат и познаваш някого напълно.
– Не исках да свършим така – каза му тя. Тя държеше постелката си за йога, сякаш се хващаше за спасителен сал, сякаш той щеше да я спаси от океана от болка и отчаяние, който изпитваше.
– Отворих плика и видях годежния пръстен да седи там, увит в хартия, и нищо с него. Дори бележка. По-скоро бих предпочел да си го хвърлила в канализацията.
– Никога не бих изхвърлила нещо, което си ми дал.
– Ти все пак изхвърли нещо, което ти дадох – отвърна той. Челюстта му леко потрепери.
– Това не е вярно – прошепна тя.
– Не е ли? Аз ти дадох всичко. Щях да ти дам половината от всичко, което съм създал, състоянието си, бизнеса си – всичко това.
– Не съм искала нищо.
Той махна извинението ѝ, сякаш беше зашлевил муха.
– Дори не ми пука за парите. Но аз ти дадох доверието си, Никол.
Тя поклати глава.
– Не мога да направя това, Ред. Не можеш просто да се върнеш в живота ми и да захвърлиш всичко върху мен. – Тя започна да се отдалечава от него.
За момент той не я последва, а после се затича и я хвана за ръката, завъртайки я към себе си. Сега лицето му беше по-близо до нейното и тя можеше да прочете всяка противоречива емоция в изражението му.
– Съжалявам, че я изгубих онази нощ в дома ми – каза той. – Исках да ти кажа…- Гласът му избледня.
– Защо не можеш да го обясниш?
– Защото е твърде болезнено.
– Не можеш ли поне да опиташ? – Каза тя.
Той се засмя и сложи ръце на хълбоците си, огледа хората, които минаваха забравени покрай тях по улицата.
– Просто още един ден в града – засмя се той. – Този град е виждал всичко.
– Не избягвай въпроса ми, Ред.
– Не го правя. – Той издиша дълбоко. – Това е нещо, за което се опитвам да се преструвам, че го няма. Нещо, което никога няма да изчезне, колкото и да ми се иска.
– Какво няма да изчезне?
– Кой съм аз. Склонността ми да отблъсквам хората, които се доближават до мен. – Той се усмихна горчиво. – Добре осъзнавам склонността си, но това не ме улеснява.
– Ти искаше да ме отблъснеш онази нощ – каза тя. Той кимна.
– Да.
– Започна, когато ми каза, че съм непослушна.
Ред леко помръдна.
– Да, вероятно е така. Присъствието ти в дома ми беше нещо, което предизвика нещо… нещо тъмно.
– Защо?
Той се засмя.
– Имам чувството, че няма да спреш да питаш „защо“, докато не ти разкажа всичко. – Ред пъхна ръце в джобовете си.
– Позволи ми да ви заведа навън да хапнете нещо.
– Не знам – каза тя, като се прехвърли от единия на другия крак.
– Нека тогава да вземем по една бира. Твърде трудно е да се говори по този начин.
Никога досега не беше виждала Ред Джеймисън да моли и това я изнервяше. Той се правеше уязвим за нея – тя имаше представа колко трудно е това за него.
Накрая тя се съгласи.
– Разбира се, една бира.
Той се усмихна и почти заприлича на старото си аз.
– Какво ще кажете за онази малка кръчма на ъгъла? – Попита той.
Наричаше се „The Cask’n Flagon“ и Никол никога преди не беше ходила там. Вътре беше мрачно и предимно празно, което беше странно за това време на нощта. Но после седнаха в едно сепаре и сервитьорът дойде до масата им и Никол веднага разбра защо няма никой.
Сервитьорът, млада жена с лоша кожа и лошо отношение, едва ги погледна. Свали две менюта и си тръгна, без дори да ги попита дали искат питие или да ги поздрави.
– Някой има лош ден – промърмори Никол, докато сервитьорката си тръгна.
Ред се ухили.
– Не сме ли всички така?
Никол почука нервно с пръсти по плота на масата. Ред сякаш се отпусна на стола си, удобно сега, когато двамата имаха време да говорят.
Намусената сервитьорка се върна и взе поръчката им. Няколко бири и нищо друго; тя не беше впечатлена и си тръгна набързо.
– Каза, че присъствието ми в къщата е задействало нещо – напомни му Никол.
Усмивката изчезна от устните му и очите му станаха студени.
– Да.
– Не разбирам защо.
Той се премести на мястото си. Тя можеше да разбере, че той наистина не иска да говори за това, разговорът го караше да се тревожи – а нищо не караше Ред да се тревожи.
– Звучи глупаво – започна той колебливо. – Но когато бях малък…
Сервитьорката се върна на масата им и постави двете чаши с бира.
– Трябва ли да започна сметка?
Ред погледна към Никол, което тя никога не го беше виждала да прави. Тя поклати глава.
– Мисля, че само тези.
Сервитьорката извъртя очи.
– Това ще бъде десет долара и петдесет цента.
Ред веднага плати с двайсет.
– Остави рестото.
Тя дори не му благодари, а само взе банкнотата и отново се запъти нанякъде.
– Какво се случи, когато беше дете?
Той държеше бирата си и я разглеждаше, въртеше чашата насам-натам, накланяше я, накрая отпи дълбоко, облиза устни.
– Детството ми не беше толкова лесно – каза той накрая. – Не искам обаче да го драматизирам прекалено много. Много хора са имали и по-лоши неща.
– Защо беше трудно? – Попита тя. Видя как езикът на тялото му се променя драстично.
Той се затваряше в себе си, изключваше се. Очите му се взираха в далечината – поглед от хиляда метра. Ръцете му бяха кръстосани, той се обърна леко встрани от нея.
– Баща ми и майка ми се разведоха, когато бях на три години, а по-малкият ми брат беше на малко по-малко от година. Татко се премести на около 60 мили от нас и го виждахме рядко. Отначало през уикендите, после веднъж месечно, а скоро стана по-рядко от веднъж годишно.
Тя се опита да си представи Ред като дете, което се нуждае от грижите и напътствията на родител. Някак си не можеше да си го представи, сякаш той винаги е бил способен възрастен.
– Значи си живял с майка си и брат си?
– Да. И майка ми беше…- той направи пауза и потърси подходящи думи. – Беше много странна.
– Странна – повтори Никол. Стомахът ѝ се напрегна, раменете ѝ се стегнаха от нервност, докато той продължаваше. Вдигна бирата си и изпи голяма глътка, усещайки, че предстои някакво ужасно разкритие.
– Не знаех като малко момче какво не е наред. Едва когато станах по-голям, много по-голям – започнах да осъзнавам, че тя не е нормална. И когато най-накрая се изнесох и отидох в колеж, наистина излязох навън, започнах да виждам колко объркано е било детството ми.
Никол отново отпи от бирата си.
– Тя злоупотребяваше ли с теб? – Попита тя внезапно. Той сви рамене.
– Предполагам. Не мисля за това в този смисъл.
– Удряше ли те… или… нещо друго?
– Много от нещата бяха емоционални. По-голямата част – каза той. – Имаше настроения. Понякога беше в добро настроение, но много често беше в лошо. И те можеха да продължат седмици, дори месеци. Когато беше в някой от лошите си периоди, всеки ден ми казваше, че съм неблагодарен, глупав, грозен, чудовище, което и съсипва живота.
Никол сложи ръка на устата си.
– Не, Ред.
Той сви рамене.
– Беше доста лошо. Месеци наред беше ужасно, а после тя се отърсваше от това. Успокоявах се, че имам малко спокойствие, докато траеха хубавите моменти, но никога не знаех какво щеше да я подпали. Един ден, от нищото, това се случваше. Тя отново се ядосваше, нещо я разгневяваше и аз отново се сблъсквах с обидите и крясъците в продължение на седмици и месеци, докато тя не излезе от това състояние.
– А какво става с брат ти? – Попита Никол.
Ред се усмихна тъжно.
– Джеб е хубав човек. Ако го срещнеш, ще си помислиш, че е наистина почтен човек, лекар по семейни грижи, много умен, логичен и учтив. Но се страхувам, че е дълбоко сломен. Никога не се е женил, едва ли някога е имал дори връзка. Единствената сериозна приятелка, която е имал, когато е бил в началото на двайсетте си години – майка ми му е наредила да скъса. Джеб каза, че ще се ожени за това момиче, но в крайна сметка отстъпи пред исканията на майка ми. Те са много близки, Джеб и мама.
Никол го наблюдаваше внимателно, докато той предаваше тази информация. Ако не го познаваше, можеше да си помисли, че просто говори за семейството си по някакъв случаен начин, както хората понякога правят.
Но това не беше така.
Нещо в поведението на Ред ѝ подсказваше, че той е дълбоко притеснен от всичко това – и че да ѝ каже тези неща му е невероятно трудно, но все пак той го прави. Правеше го заради нея.
Тя знаеше, че трябва да действа внимателно. Не беше терапевт, но Никол усещаше, че ако каже нещо погрешно, той може да се озове в мрачна спирала.
– Онази нощ, когато бяхме заедно в дома ти, напомних ли ти за нея?
– За майка ми? – Никол кимна мълчаливо.
За момент той просто я гледаше, сякаш беше в пълен шок. А после избухна в смях.
– Не – каза той, като все още се смееше. – Не, ти си много различна. Слава Богу.
Един или двама от редовните посетители на бара се обърнаха да видят каква е цялата суматоха. Те бавно се върнаха към телевизора и разговорите си.
– Е, не разбирам защо си реагирал така на мен – каза му Никол.
Той вдигна ръце.
– Опитвам се да обясня по най-добрия начин, по който мога. Не го разбирам напълно. Ако го разбирах, нямаше да се държа по този начин.
– Но мислиш, че е заради детството ти?
– Майка ми беше непредсказуема и жестока. Но най-лошото започна едва когато навлязох в тийнейджърските си години. Пубертета. Това е труден период за всяко дете, но тя го превърна в нещо адско. – Лицето на Ред потъмня, а изражението му се изкриви, тъй като той сякаш изпадна в спомените за миналото си. – Спомням си, че един ден тя намери някакви стари кърпички в кошчето за боклук в стаята ми. Знаеш ли, бях започнал да мастурбирам като всеки тийнейджър. Гледах списания, фантазирах за момичетата от моя клас. И един ден майка ми намери тези кърпички и дойде в кухнята, където се хранех. Тя изхвърли кошчето върху мен отзад.
– О, Боже мой – изрече Никол.
Ръцете на Ред се свиха в юмруци.
– Тя започна да ми казва, че съм отвратителен и извратен. Каза, че трябва да бъда затворен за това, че съм направил това в апартамента, а тя е точно в съседната стая.
– Това е толкова погрешно. Толкова, толкова погрешно. И унизително.
– Може да се каже и така. И стана още по-лошо, когато най-накрая започнах да се срещам с момичета. Опитах се да го скрия от нея, но тя имаше нюх за такива неща. Тя се досещаше кога правя определени неща. А понякога, ако беше в някое от своите настроения, ме следваше из апартамента и ми разказваше всички извратени неща, които съм правил с тези „курви“, както ги наричаше.
– Това е отвратително.
– Разбира се, всъщност не правех нещата, в които ме обвиняваше. Целувах момичетата, държах ги за ръце, може би тук-там посягах към тях. Но тя ми внуши други идеи – изръмжа той.
Никол преглътна, едва успявайки да сдържи шока и ужаса от лицето си. Не беше очаквала това излияние от него, дори не си беше представяла, че той крие такава история под излъсканата си, нахакана външност.
– Много съжалявам – каза тя. – Това, което майка ти е направила с теб, е било грешно.
– Благодаря, че го каза – каза той с пресечен глас. После изпи остатъка от бирата си. Очите му бяха сълзящи, но сега изглеждаше по-спокоен, не толкова напрегнат.
– Затова ли… правиш това, което правиш? С жените?
Той отдръпна празната чаша от себе си.
– Сигурен съм, че не е съвпадение. Но е това, което е. Отдавна спрях да се опитвам да се боря с особените си нагони.
Никол не знаеше какво мисли или чувства по отношение на признанието на Ред. Тя съчувстваше на това, което беше преживял, но част от нея се питаше и какъв съпруг може да стане Ред, като се има предвид травматичното му възпитание.
– Преди съм живял с жена и беше доста ужасно – каза той. – Бях студен, пренебрежителен човек към нея. И предполагам, че си видяла частица от това, когато дойде с мен в къщата. Не мислех, че ще постъпя така с теб – каза той и поклати глава в недоумение. – Мислех, че нещата ще бъдат различни.
– Може би аз не съм тази, от която имаш нужда да бъда – каза Никол.
– Не – каза той, наведе се напред и посегна през масата, за да сложи ръката си върху нейната. – Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш. Просто нямах смелостта да ти кажа с какво съм живял. Срамувам се от нуждите си – срамувам се от начина, по който се отнасям към теб. След като бяхме заедно в дома ми онази вечер, се отвратих от себе си. Седях в кабинета и единственото, което чувах, беше нейният глас, който ми казваше колко съм извратен, гнусен и болен.
Никол постави двете си ръце върху неговите и го масажира утешително. Той наистина беше просто едно наранено момче в сърцето си и ѝ позволяваше да го види. Правеше се напълно уязвим пред нея – тя си представяше, че това трябва да е ужасяващо за човек, който е преживял такова предателство от най-важната жена в живота си.
– Ти не си болен, гнусен или извратен – каза тя тихо. Той я погледна.
– Кажи ми истината. Отвращавам те.
Тя се засмя и поклати глава.
– Харесва ми това, което правим заедно, Ред. Просто искам да ме обичаш след това. И по време на това искам да знам, че ме обичаш под всичко това.
– Разбира се, че те обичам, повече от всичко на този свят – каза и той.
– Откъде да знам, че няма да ме отпратиш отново? – Попита тя.
– Никога – каза той, като обърна изцяло погледа си към нея и го задържа. – Аз направих най-голямата грешка в живота си, когато се отнесох зле с теб.
– Не искам да се ядосваш и да трошиш, да хвърляш неща – каза тя. – Не мога да бъда наоколо. Това ме изнервя.
Той се съгласи.
– Никога повече няма да те накарам да се чувстваш несигурна. – Ред започна да гали нежно китката ѝ и се почувства толкова добре, толкова невероятно да усети отново докосването му след толкова време.
– Дай ми още един шанс, Никол, и обещавам, че няма да те разочаровам.
Тя го погледна и бавно се усмихна.
– Ако се съглася, ще ми позволиш ли да карам колата ти?
Ред се засмя.
– Ако ми дадеш още един шанс, ще ти позволя да управляваш компанията ми, ако искаш.
– Само колата – каза Никол. – Това ще ме направи щастлива. Това и да прекарам нощта с теб тази вечер.
– Мисля, че можем да организираме това – каза и той.
Назад към част 13 Напред към част 15