***
Минаха седмици.
Някак си времето минаваше. Никол не можеше да проумее как минутите се превръщат в часове, а после в дни, но това се случи и следващото нещо, което знаеше, беше, че е минал почти месец, откакто не беше виждала или разговаряла с Ред Джеймисън.
Животът ѝ се беше нормализирал. Работата вървеше добре и тя се бе върнала към това да помага на Реми в по-голямата си част, въпреки че Едуард я ценеше толкова много, че все още принуждаваше Реми да позволява на Никол да изпълнява задачи за него от време на време.
За пръв път получаваше постоянна заплата, което беше прекрасно, макар че всяка от тях ѝ напомняше за Ред – той подписваше всички. Когато за първи път погледна подписа му, почти се разплака, което щеше да е много неловко за колегите ѝ.
От време на време тя проверяваше „The Rag“ и гугълваше името на Ред, за да види дали има някакви истории за разваления им годеж, но никой досега не беше разбрал за това.
Накрая мина достатъчно време и тя разбра, че трябва да го направи.
– Ще кажа на родителите си – каза Никол на Даниела една неделна сутрин на багети и кафе, седнали на малка масичка пред любимото им кафене. Чадърът над главата им хвърляше сянка, докато седяха заедно и разговаряха.
Даниела разшири очи.
– Наистина ли ще им кажеш, че си скъсала с Ред?
– Да. – Никол отхапа от багетата. Беше вкусна и добра, а когато отпи глътка кафе, за да я преглътне, почти можеше да се убеди, че се чувства добре от това, което трябваше да направи.
– Не знам, Никол – каза несигурно съквартирантка ѝ, откъсна парче от шоколадовия кроасан и го сдъвка бавно.
– Ами ако ти и Ред се съберете отново?
– Мина един месец, а дори не сме си говорили.
– Вярно. – Даниела се взира в чинията си.
– Мислех си, че ще ме подтикваш да им кажа – каза Никол. – Защото се обадих на родителите ти?
– Ум… да. – Усмихна и се Никол.
Даниела въздъхна.
– Предполагам, че просто виждам колко си тъжна, откакто двамата се разделихте.
Никол беше изненадана.
– Наистина? – Тя разсеяно се заигра с чашата си с кафе. – Не мислех, че излъчвам супер мрачно настроение или нещо подобно.
– Не го показваш толкова явно, но аз мога да го разбера. Не си същата. – Даниела откъсна още едно парче от кроасана си и се замисли. – Мисля, че наистина си нещастна.
Сега беше ред на Никол да спре и да обмисли какво ѝ казва Даниела. Тя беше заета и всячески се опитваше да не мисли за живота си или за по-дълбоките си емоции. Но когато от време на време спираше и се замисляше, в стомаха ѝ веднага се появяваше буца, прилив на тъга, наистина на скръб, която я завладяваше и не искаше да я пусне.
– Добре, може би съм тъжна. Но е естествено да си тъжен, когато скъсваш с някого, нали?
Даниела кимна.
– Да, разбира се, че е. – Тя примижа малко, когато слънцето се приближи към гледката. – Просто се чудя дали двамата нямате недовършени дела.
Никол поклати окончателно глава.
– Нямаме.
– Добре, щом казваш така.
– Даниела! – Никол разроши косата си в знак на неудовлетвореност. – Ти трябваше да си приятелката, която постоянно ми казва да забравя за бившия си и да продължа напред.
– Знам, знам.
– Както и да е, аз продължавам напред. Имам нужда от приключване и да кажа на родителите ми е част от това.
Даниела само повдигна вежди и напъха още едно парче кроасан в устата си без повече коментари.
След закуската Никол се обади вкъщи и каза на родителите си, че иска да ги посети. Щеше да вземе влака до Сиракуза от гара Пенсилвания и да се върне обратно в Ню Йорк на следващия ден. Баща ѝ прозвуча изненадано.
– Какъв е поводът? – Попита той.
– О, просто ми липсвате.
Тя реши, че е важно да направи това лично, а не по телефона. Щеше да е трудно, но тогава наистина можеше да започне да събира парчетата и да се върне към живота си. Точно сега се чувстваше заседнала на място, сякаш пъпната връв между нея и Ред все още не беше истински прекъсната.
Щеше да се наложи да пропусне работа в понеделник, но тя никога не се беше обаждала, че е болна или нещо подобно. Утре щеше да се обади и да каже на Реми, че трябва да се прибере у дома, за да се справи със семеен проблем, и че ще се върне във вторник.
Малко по-късно тази сутрин тя взе метрото до гара Пенсилвания, а след това влака на „Амтрак“ чак до Сиракуза, където баща ѝ я чакаше в синия си пикап. Влизайки в камиона му, тя усети познатите миризми на грес и моторно масло, на ръждясал метал. Като механик, ръцете на баща ѝ бяха груби и обикновено имаше черни петна около ноктите си.
Той запали цигара и свали прозореца, докато пътуваха.
– Мислех, че си ги отказал – каза тя, докато той размахваше дима към прозореца.
– Да.
– И какво стана после? – Попита тя.
– Отказах се за почти осем месеца, а после гледах как „Метс“ провалиха осемте точки в деветия ининг срещу „Ориолс“. Той направи физиономия, сякаш и до днес го боли. – След това имах чувството, че ми дължат цигара.
– О, татко. – Никол мразеше, че той пуши. Откакто тя си спомняше, той пушеше по две-три кутии на ден, но едва през последните няколко години наистина беше намалил цигарите, а след това дори беше отказал веднъж или два пъти.
– Това е ужасна зависимост. – Той я погледна и се усмихна. – Достатъчно за мен. Как си? – Тя сви рамене.
– О-о-о – беше всичко, което каза. Последва дълга пауза, докато караха през познати райони на града. Костко, в който беше ходила милион пъти, когато порасна. Ресторантът, който сменяше собствениците си и имената си на всеки няколко години и изглежда никой не успяваше да се задържи там. В момента той се наричаше Fiore’s.
– Как е мама? – Попита Никол, опитвайки се да бъде непринудена.
Баща ѝ дръпна от цигарата си, когато спряха на светофара. Един възрастен, стар мъж разхождаше бавно през улицата куче, което изглеждаше също толкова старо като него.
– Майка ти – каза баща ѝ, – няма търпение да чуе новини за предстоящия годеж.
Думите му я удариха като удар в стомаха. Подобно на вълна, която я удари, тя бе залята от удара на това как бе приключило всичко. Между тях наистина беше свършило. Не изглеждаше възможно – беше се случило твърде бързо.
– Е, трябва да поговорим за това – каза Никол, като следеше за реакцията му.
Той нямаше особена реакция. Цигарата висеше от устните му и димът се стелеше през прозореца.
– Този старец има нужда от някой, който да разхожда него и кучето му – каза той, когато старецът и старото му куче най-накрая стигнаха до другата страна на пътя. По това време светлината вече беше преминала в зелено и отново в червено.
Няколко минути по-късно те пристигнаха у дома.
– Майка ти е в безпомощно състояние – предупреди той, когато влязоха през входната врата.
– О, не. В какво състояние? – Попита го Никол, но той не си направи труда да отговори.
Гласът на майка ѝ се обади от нещо, което звучеше като старата спалня на Никол в дъното на коридора.
– Алоооо?
– Здравей, мамо – отвърна Никол.
Намериха майка ѝ в старата спалня на Никол. Навсякъде имаше вещи – дрехи, списания, книги, тетрадки, обувки, всичко това на купчини. Майка ѝ беше коленичила и подреждаше нещата. Беше облечена с червена кърпа на главата, тениска и дънки. Това беше типичното ѝ облекло за „пролетно почистване“.
– Никол, искаш ли тези обувки? – Попита майка ѝ, като вдигна чифт изтъркани зелено-бели „Найкове“.
– Те са от младшата година в гимназията. Мисля, че тичах с тях, докато подметките не се разпаднаха.
– А ти?
– Не. Благодаря. – Тя отиде до бюрото си и погледна различните стикери и блестящи, искрящи химикалки и моливи, които бяха събрани до старите ѝ тетрадки.
– Отдавна искам да превърна тази стая в кабинет, – каза майка ѝ. – А сега, когато вече си възрастна и се омъжваш, си помислих, че е крайно време.
Никол се опита да се усмихне и да отмине неловкостта, която знаеше, че предстои.
– Това звучи като фантастична идея.
– Ами тези анцузи? – Попита майка ѝ, като вдигна грозните сини долнища високо във въздуха, за да ги види.
– Не. Определено не.
Майка ѝ направи физиономия.
– Толкова много хубави дрехи отиват напразно. А по онова време сигурно си ми плакала и си се оплаквала колко е готино всичко това и колко много ти трябва.
– За цялото това нещо с женитбата – започна Никол. Баща ѝ я погледна, очаквайки какво ще последва.
Междувременно майка ѝ беше заета със сортиране и сгъване.
– Дори не е нужно да минаваме през това отново – каза тя. – Знаеш как се чувстваме, но те подкрепяме напълно. Сега просто искаме да знаем на коя дата и къде. – Тя погледна към Никол. – И ако е възможно, бих искала да имаме някакъв принос за поканите и местата за сядане.
Никол обърна поглед към пода.
– Не мисля, че това ще е необходимо.
– Ами защо не? Толкова ли ти е писнало от мен, че не ми позволяваш дори да направя едно-две предложения?
– Не става дума за това. – Тя се опита да измисли как да го формулира, но изведнъж се уплаши да го каже на глас.
– Е, тогава…- Майка ѝ стисна устни и погледна купчините на пода. – О, знам какво исках да ти покажа. – Тя се наведе и грабна годишника на Никол от гимназията. – Какво ще кажеш за това?
Никол го прие, прелисти го и се усмихна леко на спомените. Била е тихо дете, така че нямаше тонове нейни снимки навсякъде. Но хората бяха написали някои мили и забавни коментари на предните и задните страници.
– Не знам… може би ще го запазя – каза Никол тихо и затвори годишника.
– Ще искаш да го покажеш на децата си някой ден – каза майка ѝ.
– И така, трябва да ти обясня за сватбата.
Майка ѝ моментално направи физиономия.
– Не е нужно да обясняваш заради мен.
– Няма да има такава.
– Каква?
– Сватба. Ние се разделихме. – Тя усети как челюстта ѝ трепери и моментално си каза да престане.
Не плачи пред майка си – всичко друго, но не и това.
Майка ѝ се опитваше да не показва облекчението си, но Никол го виждаше изписано на лицето ѝ, ясно като бял ден.
– Това е много лошо – каза тя, като се опита да звучи подкрепящо. – Какво се случи? Скарахте ли се?
– Просто не се получи – каза Никол.
Баща ѝ я прегърна и тя сложи лицето си в гърдите му. Той миришеше на цигари, както винаги, и това я успокои.
– Мисля, че това е за добро, скъпа – каза майка ѝ. Тя не отговори.
След като прекараха още известно време в почистване на старата ѝ стая и прибиране на дрехи и вещи в найлонови торбички, отидоха в кухнята и тя помогна на майка си да приготви пилешки гърди и ориз за вечеря. Това беше като връщане назад във времето – същите модели, навици и рутина, които винаги бяха имали.
Познатият шаблон помежду им беше удобен, макар и малко депресиращ на моменти. Майка ѝ правеше коментари и „предложения“, които Никол неизменно пренебрегваше. Но имаше един съвет, който тя не можеше просто да игнорира.
– Ами пръстенът? – Попита майка ѝ, докато втриваше с пръсти чесън на прах в пилешките гърди.
– Годежният ми пръстен?
– Предполагам, че си го върнала.
– Не. Още не.
Майка ѝ спря да меси месото и се обърна към нея.
– Защо не?
– Не знам. – Никол режеше зеленчуците за салатата, но ножът ѝ бе спрян за момент. – Предполагам, че все още не се е появила подходящата възможност.
– Няма подходяща възможност да върнеш годежен пръстен, Никол.
– Вярно.
– Трябва да му го изпратиш обратно веднага щом се прибереш у дома. Вкарай го в пощата и да приключиш с него.
Никол мразеше да го признае, но майка ѝ имаше право. Да държи пръстена в обувката си беше просто задържане на миналото. Няколко сълзи се търкулнаха по бузата ѝ, докато мислеше за акта на поставяне на годежния ѝ пръстен в плик.
Плачеше, докато режеше зеленчуците, но това беше нормално. Имаше достатъчно суров лук, за да има оправдание.
***
Върна се в града на следващия следобед и побърза да се прибере вкъщи, искайки – имайки нужда – да изпрати пръстена по пощата още същия ден преди последното вземане.
Той все още беше там, напъхан в пръста на обувката ѝ. Тя го изрови и го разгъна от заобикалящата го хартия. Беше там, блестящ на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца на спалнята ѝ. Никол седна на леглото си и се загледа в него, като въртеше пръстена в ръцете си.
Да се сбогува с него беше все едно да му каже окончателно сбогом. Бяха заедно само за кратко време, наистина незначително време. Всички и го бяха изтъквали, сякаш сърцето не се интересуваше от времето.
Що се отнася до сърцето ѝ, Никол и Ред се бяха обичали цяла вечност и още малко. И все пак интелектуално тя можеше да си обясни колко фалшиво е това усещане. Любовта изискваше време, търпение и внимание, бяха нужни години, за да се изгради истинска, трайна връзка.
Тогава защо това усещане беше като агония? Ако краткото им време заедно беше толкова безсмислено и глупаво, защо имаше чувството, че това ще убие духа ѝ?
Никол не можеше да обясни емоциите си. Отново се разплака, докато увиваше пръстена във вестник, докато не се различаваше от всичко друго, което можеше да попадне в плик. Последното нещо, което искаше, беше някой любопитен пощенски раздавач да разбере какво има в този обикновен на вид плик, който се доставяше в луксозната къща в Кънектикът.
Около четири часа Никол отиде до най-близката пощенска кутия и без да се колебае, пъхна плика си в тъмната дупка, където той се присъедини към стотици, ако не и хиляди други подобни пощенски пратки.
Сега с нея наистина беше свършено.