***
Около два часа по-късно Лиъм внезапно се събуди от дрямката си на леглото ѝ и направи съобщението.
– Ще повърна.
Грейс, която беше на лаптопа си и се занимаваше с половинчато търсене на работа, посочи към коридора.
– Банята е първата врата вдясно.
Лиъм се изправи, като изглеждаше, че за миг се люлее като пиян моряк, а след това отвори вратата на спалнята, излезе в коридора и се запъти към банята. Грейс също се изправи, скръстила ръце пред себе си – чувстваше се поразена.
Чу го да повръща няколко пъти, после пусна водата в тоалетната и тя потече.
Когато след няколко минути излезе, той изглеждаше блед и не си направи труда да се усмихне, докато бавно се връщаше в спалнята ѝ и падаше тежко на матрака, въздишайки.
– По дяволите – прошепна той.
– Лиъм, добре ли си?
– Да, добре съм. Нещо просто не ми хареса – каза той и затвори очи.
– Наистина мисля, че…
– Добре съм, Грейс. Просто съм уморен. – Той въздъхна и придърпа одеялото върху себе си.
Тя отиде при него, коленичи до него и прокара пръсти през бретона му, нежно. Изведнъж се почувства нежна към него.
Лицето му изглеждаше момчешко и крехко.
– Това е хубаво – усмихна се той.
– Хубаво – успокои го тя, като продължи да гали косата му. Когато дишането му отново стана равно, Грейс се изправи на крака и извади мобилния си телефон.
Нещо не беше наред и тя просто го усещаше в корема си, като удар – болка, която не спираше.
Тя се обади на единствения човек, за когото се сети, че може да ѝ помогне в тази конкретна ситуация.
– Да? – Отговори брат ѝ грубо.
– Скот, имам нужда от услуга – каза Грейс меко, докато излизаше от спалнята си, за да не събуди Лиъм.
– Току-що ти дадох пари преди няколко седмици – каза той. – Толкова бързо ли ги изхарчи?
– Не, това не е за пари – каза тя. – Имам проблем и не съм сигурна как да се справя с него.
Тя чу приглушения глас на Скот, който казваше на някого да си държи конете.
– Добре – каза той, вече отново на линия с нея. – Какво се случва?
– Не съм сигурна как да го кажа, без да те разстроя наистина – започна тя.
– Тогава просто го кажи набързо, защото колкото повече обикаляш около храстите, толкова повече се разстройвам.
– Лиъм Хюстън е в апартамента ми и мисля, че може би има нужда от лекар.
Настъпи дълго, зашеметяващо мълчание.
– Скот? – Попита тя, мислейки си, че той вече е затворил слушалката.
– Да – каза той.
– Е? Искаш ли да знаеш повече?
– Как, по дяволите, той е в апартамента ти? – Попита Скот. Гласът му звучеше на ръба на пълна паника. – Сега хора ли отвличаш?
– Не, не отвличам хора. Успокой се.
– Няма да се успокоя, Грейс. Никога не трябваше да ти позволявам да ми помагаш с тази сватба.
– Да ти помогна? – Каза тя, ужасена от ревизията на историята. – Ти ме молеше за помощ, Скот.
– Както и да е – каза брат ѝ. – Просто обясни. Обясни какво прави Лиъм шибаният милиардер Хюстън в твоята малка порутена жилищна сграда с теб. – Той въздъхна с изобилие от агресия, дори и сега я играеше докрай.
Грейс мина малко по-надолу по коридора.
– Снощи прекарахме известно време заедно – прошепна тя.
– Добре. А сега какво?
– Днес той ме заведе в един странен подземен боен клуб – продължи тя.
– Загубила си ме, Грейс. Цялото това обяснение звучи като нещо, което си измислила, след като си взела метамфетамин.
– Аз не взимам метамфетамин. Това е истината. Лиъм се би днес в този подземен клуб, а след това искаше да дойде в апартамента ми, защото си счупи носа. Но сега си мисля, че може наистина да е пострадал, а той не иска да ходи в болницата.
– Звучиш ненормално, Грейс – знаеш ли това? – Попита Скот. Гласът му ставаше все по-висок и по-безумен. – Ебати ненормалното.
– Той има нужда от помощ. Какво да направя? – Каза тя.
– Не мога да ти повярвам – каза той. – По дяволите. – Настъпи дълга пауза. – Предполагам, че не иска да се занимава с това, че нещо ще изтече в пресата или някой ще разбере за това – промълви Скот.
– Особено не и семейството му – каза Грейс. – И след като закусвах с тях, разбирам защо.
– Закусвалa си с Хустонови. Защо да се учудвам? – Попита Скот. – В света на Грейс всичко това е напълно нормално.
– Скот, моля те, просто ми помогни.
– Дай ми няколко минути – каза той. – Ще ти се обадя или ще ти пиша, когато науча нещо.
– Благодаря…
Но той вече ѝ беше затворил.
Назад към част 12 Напред към част 14