Кели Фейвър – За неговото удоволствие – Заради неговото богатство – Книга 25 – Част 5

***

И така, двамата излязоха заедно от апартамента, качиха се на задната седалка на лимузината и потеглиха.
По пътя, за да я закара на работа, Лиъм говореше по телефона с човек, за когото Грейс можеше само да предполага, че е някой от фитнеса му. Лиъм казваше на когото и да е, че ще бъде там само след няколко минути и че е готов да тренира.
– Знам – каза Лиъм в слушалката, докато гледаше през прозореца. – Знам, всички казват, че трябва да отделя време, за да бъда със семейството си. Но истината е, че в момента трябва да съм зает. Ако не тренирам и не тренирам, ще се побъркам… добре, пич. Ще се видим след малко.
Той свали телефона и се върна към писането на съобщения.
Грейс сгъна ръце и въздъхна тежко, въртейки очи.
Лиъм най-накрая я погледна.
– Нещо не е наред ли?
– Не – излъга тя, усещайки как цялото ѝ тяло се напряга като змия, която се готви да удари.
– Добре – каза той и се върна към проклетия си телефон.
– Знаеш ли, невероятно груб е начинът, по който постоянно говориш на телефона си пред мен. Какво съм аз, невидима ли? – Каза тя накрая.
Лиъм прокара ръка през косата си, изглеждайки разочарован.
– Ти буквално току-що ми каза, че всичко е наред, Грейс.
– Е, излъгах.
– И това е моя грешка? Аз съм виновен, че си лъжкиня?
Тя го погледна невярващо.
– Държиш се като задник, Лиъм.
Изражението му стана каменно.
– А ти се държиш като много егоцентричен човек – изстреля той. – Майка ми току-що почина преди няма и двайсет и четири часа. Тялото ѝ едва ли е изстинало, а ти не можеш да разбереш защо може би съм малко разсеян?
– Мога да разбера, че си разсеян – каза тя и усети как тялото ѝ започва да трепери. – Но ти беше жесток към мен, Лиъм. Наистина, наистина жесток. – От очите ѝ се отрониха сълзи и се стичаха по бузите ѝ.
Лиъм изглеждаше невъзмутим от тази нейна проява на емоции. Той я гледаше неубедено, студено.
– Не виждам как съм бил жесток към теб. Справял съм се с нещо, което ти дори не можеш да си представиш. Докато не ти се случи. Бог да пази – не ми казвай как трябва да се държа.
Грейс си пое дълбоко дъх и потисна едно ридание. Тя поклати глава.
– Забрави за това. Просто го забрави. Извинете! – Извика тя на шофьора, който я погледна през рамо.
– Да? – Каза шофьорът.
– Моля, спрете – слизам – каза му Грейс.
– Грейс, хайде сега – каза Лиъм, като изведнъж прозвуча простодушно и малко съжалително. Той протегна ръка и тя бързо се отдалечи от него.
– Казах, спрете сега!
Шофьорът направи каквото му беше казано и колата спря рязко край пътя. Грейс отвори вратата, като в бързината си едва не я блъсна в една паркирана кола.
– Ей, почакай малко, Грейс. Не си тръгвай просто така – каза Лиъм.
Но тя излизаше, влачейки чантата си със себе си, все още усещаше сълзите на повърхността, готови да се изсипят, а не искаше Лиъм да я види да плаче неудържимо.
– Никога повече не се появявай в дома ми без предупреждение! – Изкрещя тя, докато се навеждаше през отворената врата.
Ушите ѝ звъняха от ярост, страх и тъга, докато затръшваше вратата върху бледото, донякъде шокирано лице на Лиъм.
Тя започна да бяга от лимузината, без да иска да му дава шанс да я преследва, особено защото голяма част от нея се надяваше, че ще го направи, но в крайна сметка знаеше, че няма да го направи.
По-лесно беше да се справя с нещата при свои собствени условия.
В крайна сметка беше по-лесно да скъса с Лиъм и да си каже, че това е за добро, че наистина иска да спре да се вижда с него, отколкото да признае, че може би Лиъм не се интересува толкова много от нея.
Грейс не беше много далеч от офиса, затова ускори темпото си на ходене и се отправи към мястото пеша. Отне ѝ около двайсет минути, но това ѝ помогна да изгори неспокойната, тревожна енергия, а и ѝ позволи да се съсредоточи извън себе си.
Тя наблюдаваше как собствениците на магазини отварят магазините си, как хората влизат и излизат от кафенетата, пекарните и как други хора се отправят на работа в костюми и поли и говорят по мобилните си телефони.
Навсякъде около нея кипеше истински живот – той не спираше. Не се беше размил дори малко и някак си Грейс се успокои, когато видя това. Усещаше миризмата на изгорелите газове от автобусите, камионите и колите, чуваше клаксоните, четеше билбордовете и усещаше типичния нюйоркски въздух.
Когато най-сетне стигна до сградата си и отиде в офиса, където работеше с Истън, Грейс се почувства малко по-контролирана над способностите си.
Всъщност тя изобщо не закъсня – беше по-рано, отколкото трябваше.
Влезе вътре и сложи чантата си на бюрото, огледа девствения модерен офис и почувства гордост.
Някак си бе стигнала дотук и не се бе отказала от предизвикателството, независимо колко силно Истън я бе подтиквал да се провали. И не възнамеряваше никога да му даде удовлетворението да се откаже.
Когато зае мястото си, Истън излезе от банята и я видя, а веждите му се смръщиха.
– Мислех, че ще дойдеш по-късно – каза той. Неговата червена вратовръзка се открояваше в ярък контраст с тъмния му безупречен костюм, в който буквално не се виждаше нито една бръчка.
Тя се чувстваше овехтяла в сравнение с шефа си, с панталона си, който вероятно струваше по-малко от лявото му копче за ръкавели.
– Бяхте прав, че трябва да се съвзема и да подредя по-добре приоритетите си – каза тя, вдигна брадичката си и го погледна право в очите.
Той кимна признателно.
– Знам – каза той, на лицето му се появи призрак на усмивка и мина покрай нея. – Между другото, добра работа с файловете, които въведохте вчера. Проверих ги на място и почти нямаше грешки.
– Благодаря – отвърна тя и се усмихна леко в отговор.
Истън спря и я погледна.
– Изпратих ти няколко аудиофайла от срещи, които имах през последните няколко седмици, които трябва да бъдат преведени в протоколи.
След като свършите, изпратете ми протоколите, а аз ще ги прегледам и ще ви върна всички редакции, преди да ги архивирате.
– Добре – каза тя и гърдите ѝ се издухаха от първото чувство на гордост, което изпитваше от известно време насам.
Най-накрая, сякаш в най-ниския си момент, тя бе получила малко добри новини. Истън се беше доверил на работата ѝ, поне малко. Достатъчно, за да ѝ даде още работа.
Може би нещата се обръщаха.
Грейс се обърна към работата си и не допускаше Лиъм Хюстън до себе си, макар че се оказа, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Непрекъснато си спомняше за него снощи, когато беше пиян, плачеше и потъваше на пода, и как се бяха сгушили един в друг като двама бежанци в изгоряло бомбоубежище, опитвайки се да оцелеят през нощта. А по-късно, в леглото, тя бе притиснала Лиъм и го утешаваше, докато той не заспа.
Мислеше, че това е повратна точка за тях, но се оказа, че тя не означава нищо за Лиъм.
А сега трябва да се опита да го остави да си отиде.
Той не иска да бъдеш част от живота му и е време да приемеш намека.
Грейс извади един от аудиозаписите, които Истън ѝ беше изпратил по електронната поща. Бяха около десет, а първият беше с продължителност два часа.
Тя сложи слушалките си и извади документ в Word. Срещата беше между Истън и ръководителя на отдел „Връзки с обществеността“ и някой от отдел „Съответствие“.
Половината от темите, които обсъждаха, тя дори не можеше да разбере, защото всяка втора дума беше някаква абревиатура. Имаше толкова много жаргон и за тези хора той беше без усилие, но Грейс не знаеше какво казват. Те се отнасят до различни проекти, клиенти и други срещи от миналото.
Трудно беше да се опита да създаде протоколи от срещи, които да имат смисъл за някого, когато не беше сигурна, че самата тя може да ги осмисли.
Настроението ѝ започна да се влошава, когато осъзна, че вероятно ще трябва да помоли Истън за помощ по задачата.
Потта започна да се стича по челото ѝ и тя я избърса с обратната страна на ръката си. Щеше да изслуша няколко секунди от записа, да превърти назад, да изслуша отново и после да види дали ще успее да разбере за какво си говорят, поне толкова, че да напише нещо в документа с протокола от срещата, който създаваше.
Имаше моменти, в които почти си мислеше, че може да каже какво се обсъжда.
В повечето случаи обаче не беше сигурна. Напредъкът беше болезнено бавен.
И все пак тя напредваше – дори и да беше като вода, която капе върху скала и бавно я разрушава. Изречение по изречение тя се опитваше да премине през първия си запис, наведена към екрана и съсредоточена като куче, което се взира в особено сочна кост.
– Чук, чук, чук! – Извика някой и Грейс се стресна, поглеждайки нагоре, за да види брат си Скот, който влизаше през вратата на офиса с широка усмивка на лицето.
Тя извади слушалките от ушите си и седна объркана.
– Какво става? – Каза тя. – Какво правиш тук?

Назад към част 4                                                                   Напред към част 6