Кели Фейвър – Под кожата му – Книга 20 – част 3

***

Минутите се превърнаха в почти час. Челюстта ѝ започваше да я боли, а вкусът на гума в устата ѝ ставаше смътно гаден. Белезниците протриваха китките ѝ и тя отчаяно искаше да се изправи и да се протегне.
Освен това зяпането в обикновената бяла стена беше скучно, а Истън не беше излязъл от спалнята нито веднъж, за да я провери.
Кенеди си каза, че наказанието наистина отговаря на престъплението. Да, беше изключително неудобно и тя се отегчаваше до полуда, но това беше най-малкото, което заслужаваше въз основа на действията си.
Разказала си личните си дела – и тези на Истън – на човек, който на практика беше непознат, а после той отишъл и разказал за това на таблоидите. След това шпионираш семейството на Истън и биваш хваната от високопоставен мафиот, преди най-накрая да разкажеш на Истън всичко, което си направила.
Това беше доста сериозно предателство, а той вече имаше основателна причина да не ти се доверява въз основа на историята ти на криене на истината.
Кенеди повяхна на стола си, като си помисли колко лошо е провалила всичко.
Сега Никол със сигурност ме мрази. Няма да има никакъв начин да поправя щетите.
Тя подсмърчаше, но не можеше да си позволи да започне да плаче с кълбовидната запушалка в устата си. Ами ако носът ѝ се запуши?
Кенеди се съсредоточи върху това да запази самообладание, въпреки че мъжът, в когото се бе влюбила, беше в другата стая и се опитваше да я игнорира, докато я държеше прикована на стол с кълбовиден език в устата, за да не му се налага да я слуша.
Тя не чуваше много шум от спалнята и започна да се чуди какво изобщо прави Истън там. Но после чу тракането на клавишите и разбра, че вероятно работи на компютъра си.
Мина още време и Кенеди започна да забелязва, че освен, че дупето ѝ започва да изтръпва, усещаше и ясно изразен натиск върху пикочния си мехур, който и подсказваше, че скоро трябва да отиде до тоалетната.
Страхотно. Просто имам късмет.
Опита се да отвлече вниманието си, като слушаше как Истън пише, чудеше се какво прави, представяше си го на лаптопа, как блясъкът от екрана осветява суровото му, красиво лице.
Но това работеше само миг, преди отново да се съсредоточи върху нуждата си да пишка.
Винаги е била от тези, които трябва да отидат внезапно. Просто за нула време се превръщаше от несериозен проблем в усещане за спешна ситуация и когато това се случваше, Кенеди обикновено се подчиняваше на желанието.
Не искаше да рискува да се намокри, освен другите унижения, които вече беше преживяла този ден.
Как щеше да привлече вниманието му? Той щеше да е ядосан, може би дори да и е бесен за това, че е проговорила, когато ѝ е казал да мълчи.
Освен това кълбовидната запушалка дори не ѝ позволяваше да говори, можеше само да хърка и да издава звуци.
Просто изчакай, каза си тя. Бъди търпелива. Той сигурно знае, че трябва да отидеш до тоалетната по някое време. Той няма да се отнася с теб по-зле от куче.
Но Кенеди не беше толкова сигурна в това и с всяка изминала минута започваше да осъзнава, че независимо дали я мрази или не – тя трябва да отиде.
Чувстваше се така, сякаш щеше да се пръсне, а Истън все още не се беше появил.
Отворила уста колкото можеше по-широко, Кенеди се опита да извика Истън. Излизаше съвсем приглушено, но беше достатъчно силно, за да се надява да привлече вниманието му.
Когато той не отговори, тя извика още по-силно. Звучеше сякаш някой крещи във възглавница.
Истън се появи от спалнята, а изражението му беше студено и твърдо отнесено.
– Нещо не е наред ли? Кимни или поклатете глава.
Тя кимна.
Това трябваше да се счита за нещо нередно, нали? Силно се надяваше да е така.
Той я погледна с изключително дълъг поглед, сякаш дори не вярваше на кимването ѝ, сякаш смяташе, че това може да е просто някаква уловка, за да привлече вниманието му. Но той се приближи и след това развърза ремъците, като измъкна запушалката от устата ѝ.
Настъпи благословено облекчение, когато тя най-сетне успя да затвори уморената си уста – дори да преглътне нормално слюнката си. Отвори и затвори челюстта си няколко пъти и забеляза, че тя е невероятно болезнено, разтегната, а устните ѝ се усещат като платно, което е било опънато твърде силно.
– Кажи ми за проблема – каза Истън рязко.
– Трябва да отида до тоалетната.
Той въздъхна.
– Можеш да го задържиш.
– Не, не мога и освен ако не ти се иска да почистиш след мен, мисля, че трябва да ме пуснеш.
– Не ми харесва тонът ти.
Тя извърна глава и се вгледа в него, а цветът на бузите ѝ се покачи.
– И не ми е до това да се отнасям с теб по-зле от животно. Дори едно куче се пуска навън, за да отиде до тоалетната.
– Кучетата са лоялни и надеждни животни.
Тя почти – почти – каза „Майната ти“. Думите стигнаха до устните ѝ и тя едва се сдържа да не ги изрече.
Истън сякаш прочете гнева ѝ и по красивото му лице се прокрадна стегната усмивка.
– Както и да е – въздъхна той – предполагам, че ще получиш почивката си в банята. Извади ключ от джоба си и отключи белезниците ѝ.
– Благодаря – каза тя тъпо, докато разтриваше китките си. По кожата ѝ имаше дълбоки линии от местата, където се бяха впили в плътта ѝ.
– Побързай – каза Истън. – Давам ти пет минути, за да отидеш до тоалетната, а след това ще излезеш тук и ще се върнеш на стола.
– За колко време още? – Попита тя. Както и да е, краката ѝ се чувстваха като желе, дупето ѝ беше изтръпнало и едва сега започваше да възвръща всякакво усещане.
– Колкото реша. Може би цяла нощ, ако продължаваш да ми задаваш въпроси и да ми даваш отношение.
Кенеди се обърна от него и се втурна в банята, като затвори вратата и я заключи след себе си.
Може би просто ще остана тук. Ще остана тук със заключена врата и няма да изляза. Той може да разбие глупавата врата, ако това иска да направи.
Но тя знаеше, че няма сили да се противопостави на Истън по този начин, особено след бъркотията, която беше забъркала във всичко. Истън имаше пълното право да ѝ се сърди, пълното право да иска да я накаже за това, което беше направила.
Най-лошото наказание от всички щеше да бъде, ако я беше изпратил да си ходи и никога повече да не говори с нея. Тя щеше да направи всичко, за да избегне тази съдба.
Кенеди отиде в банята и беше толкова релаксиращо, че най-накрая можеше да се отпусне и не трябваше да се страхува, че ще се намокри в този нелеп стол, към който беше прикована с белезници. След като приключи, тя отиде и плисна студена вода върху лицето си, като се огледа в огледалото в банята.
Очите ѝ изглеждаха кръвясали и уморени, а лицето ѝ беше доста издължено.
Косата на Кенеди беше сплескана и немощна и тя се опита да ѝ вдъхне живот, като прокара ръце през нея и я разроши малко.
Беше суетна, но Кенеди все пак искаше да изглежда добре за Истън.
В края на краищата, само преди няколко часа те бяха споделили леглото му, той беше отнел девствеността ѝ – беше правил любов с нея.
Беше толкова истинско, толкова съвършено.
Сега това беше само блед спомен.
Нямаше ли някакъв начин да върне Истън, който бе изпитвал тези чувства към нея, който бе искал да бъде с нея, да я гледа дълбоко в очите, да ѝ покаже най-дълбоката част от себе си?
Но може би – помисли си Кенеди, докато се готвеше да излезе от банята и да се изправи отново пред него – може би проблемът беше в това, което се беше случило между тях по-рано.
Да се покажеш на някого за кратък отрязък от време не е чак толкова трудно, особено в разгара на страстта и възбудата. Да бъдеш до някого, когато нищо не е наред, когато нищо не върви както трябва – да покажеш себе си, дори когато това, което си, е с недостатъци, грозно и белязано – това е трудната част.
Кенеди знаеше, че е готова да стигне дотам, но не мислеше, че Истън може да я посрещне там, където тя е готова да отиде.
Отваряйки вратата, тя се озова лице в лице с Истън, който я загледа с очи.
– Никакво протакане – каза той, като грубо я хвана за ръката.
– Пусни ме – каза тя, опитвайки се да изтръгне ръката си от хватката му.
Той я държеше здраво и се усмихваше на жалките ѝ борби.
– Вече ти казах, че не мога да те пусна, защото нямам представа в какви пакости ще се забъркаш. По-рано скочих под душа и излязох, за да те намеря да шпионираш в лаптопа ми.
– Не съм шпионирала, а съм го използвала – каза тя, докато той я водеше обратно към бюрото и ужасния дървен стол. Дори при мисълта, че ще остане там, с ръце зад гърба си, със запушен уста и вързани ръце, ѝ се искаше да избяга с викове от стаята.
Тя погледна към злокобния стол и в гърлото ѝ се образува буца.
– Моля те, не ме оковавай във вериги и не ми слагай отново топката в устата.
– Седни.
– Моля те, Истън – каза тя, опитвайки се да го моли с думи и с очи. – Ще направя всичко, което искаш. Само… само не ме карайте да седя там цяла нощ.
Той я гледа дълго време.
– Ще направиш всичко, за да се измъкнеш от това наказание? – Попита той, а гласът му придоби странен тон. Отначало тя не знаеше какво е това, което чуваше в гласа му и виждаше в очите му, а след това разбра какво точно е то.
Истън беше развълнуван.

Назад  към част 2                                                         Напред към част 4

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!