***
Тя излезе от спалнята и влезе в големия хол, като се насочи към изхода. Но тъкмо когато завъртя дръжката на вратата на хотелската стая, чу как вратата на банята се отваря.
– Кенеди? -Извика гласът на Истън.
Тя се спря, гласът му все още можеше да я командва по желание.
– Махам се оттук – отвърна му тя.
Истън излезе от спалнята и я видя. Беше облечен с дънки и бял потник, който показваше огромните му бицепси и гръдни мускули.
– Ти си тръгваш? – Каза той.
– Явно не ме искаш наоколо. – Гласът ѝ се забави и тя сви рамене, чувствайки се примирена.
Истън се вгледа в нея. Очите му я гледаха внимателно, изучавайки я.
– Никога не съм ти казвал да ходиш някъде – каза той грубо. – Защо си мислиш, че можеш просто да си тръгнеш, без да кажеш нито дума?
– Аз… не съм го направила – ти отиде в банята, изглеждаше невероятно ядосан.
– Аз съм ядосан. И какво от това?
– И така, мислех, че това е, което искаш.
Истън поклати глава.
– Може би следващия път трябва да ме попиташ какво искам, вместо да предполагаш.
Кенеди кимна.
– Съжалявам. Трябваше да попитам какво искаш да направя.
Тялото на Истън беше напрегнато, а очите му бяха предпазливи.
– Ти наистина обърка всичко, Кенеди.
– Знам. Не съм сигурна какво мога да направя, за да го компенсирам. Ето защо вероятно трябва просто да си тръгна. Дори не можеш да издържиш да ме погледнеш.
– Истината е, че не мога да ти се доверя дотолкова, че да те изпусна от поглед. – Отговори Истън. Той поклати глава с отвращение. – Значи не можеш да си тръгнеш.
Кенеди не можеше да не почувства облекчение по някакъв странен начин, че Истън не искаше тя да си тръгне. Макар че причината да иска да я държи наблизо беше, че не може да ѝ се довери, тя все пак беше благодарна, че ще има повече време с него.
Всяко време, прекарано с Истън, беше като злато за нея.
Отговорът му беше такова облекчение за нея, че тя почти се задави и се разплака. Някак си се сдържа, но ѝ беше трудно да не покаже емоциите си.
– Ще направя всичко, което искаш – каза му тя.
– Очевидно това не е вярно – каза Истън. – Знаеш, че не искам да се забъркваш с моята снаха или да знаеш причините да се свържеш с мен, затова никога не ти казах името ѝ или каква е връзката ѝ с мен. И въпреки това ти все още настояваше да шпионираш, да ровиш и да копаеш, докато не намериш това, което искаше да намериш.
– Имах чувството, че тя има проблеми, и си помислих, че това може да те засегне. Исках да помогна – каза Кенеди и се опита да обясни. Но щом думите напуснаха устните ѝ, тя осъзна, че е направила грешка.
– Спести ми помощта си – каза Истън, а изражението му бе изпълнено с презрение.
– На практика съсипа кариерата ми, а сега работиш върху това да провалиш остатъка от живота ми. Може би всички бихме могли да се възползваме от малко по-малко щедрост от твоя страна, Кенеди. Престани да разпространяваш богатството, защото всичко, до което се докоснеш, се превръща в лайна.
Начинът, по който я гледаше с такава омраза, беше почти прекалено силен.
Но тя знаеше, че заслужава гнева му. Затова запази болката и тъгата в себе си, въпреки че тялото ѝ трепереше.
– Оценявам търпението ти – каза тя, – като се има предвид какво ужасно бреме съм била за теб.
– Не ме покровителствай.
– Не се опитвам да те покровителствам, кълна се.
Той посочи към нея.
– Не мога да понасям да слушам как хленчиш и не мога да ти се доверя, че ще се измъкнеш от погледа ми дори за секунда. Затова сега ме принуди да предприема драстични действия. – Истън се протегна и я хвана за ръката, като ръката му се уви около бицепса ѝ. – Ела с мен.
Той я поведе към голямото махагоново бюро и отмести стола от него.
– Седни – заповяда той.
Тя седна веднага, гледайки право пред себе си, знаейки, че един грешен коментар или дори движение в този момент може да го накара да избухне и да я изхвърли от живота си завинаги.
– Ще седиш тук и няма да издадеш нито един проклет звук.
Тя кимна с глава, че разбира.
Истън дълго я гледаше.
– Всъщност аз ще се погрижа за това. Ще се погрижа да не мърдаш от това място и ще гарантирам, че ще си държиш устата затворена, Кенеди. Защото съм сигурен, че не мога да ти се доверя да се сдържаш.
Той влезе в спалнята и след това Кенеди чу само шумолене, сякаш търсеше нещо там.
Истън се върна от спалнята и носеше нещо, но Кенеди продължаваше да държи главата си изправена, вперила очи в стената пред себе си.
Улавяше го само с размазан поглед от периферното си зрение и затова беше напълно в недоумение какво смята да прави по-нататък.
Не искаше да рискува да го разгневи още повече, затова не посмя да помръдне и мускул.
– Това ще те накара да си затвориш голямата уста – каза той с дрезгав глас. А след това пъхна в устата ѝ гумена топка и я завърза около тила ѝ. Имаше голям кожен ремък, който притискаше бузите ѝ и държеше топката заключена на място.
Тя вдиша през ноздрите си и почувства смътна паника, сякаш кислородът ѝ беше отрязан, въпреки че можеше да диша прекрасно.
– А сега сложи ръцете си зад гърба – мрачно каза Истън.
Кенеди направи каквото ѝ беше казано, а после усети как студени, твърди окови се стягат върху китките ѝ.
Белезници.
И той беше успял да промуши белезниците през облегалката на стола, така че на практика тя беше заключена на място.
Тя го погледна уплашено, а той и отвърна със заплашителен поглед.
– Не ме гледай така – каза той. – Не съм ти направил аз това – ти си го направи.
Тя продължаваше да го гледа с надеждата за някакъв знак на милост, за някакъв проблясък на надежда в очите му, че не я мрази истински.
– Продължавай да ме гледаш и ще завържа и очите ти. Тогава наистина няма да имаш какво да правиш и няма да имаш възможност да си навлечеш повече неприятности.
Тя извърна глава и се увери, че отново гледа само в стената.
– Сега най-накрая разбираш – подигра се той. Започна да се отдалечава от нея, после се обърна и спря. – Знаеш ли, за едно уж умно момиче, получило образование в едно от най-добрите учебни заведения в света, ти не се учиш много бързо, нали?
После отново се обърна и излезе от стаята, а Кенеди седеше и гледаше, и чакаше.