ГЕЙБРИЪЛ
Стоях и се взирах в Рустиянското море със сърце, тежко като буца желязо в гърдите ми. Това място се намираше на петдесет мили от Алестрия, просто един стар град, кацнал на изветряла скала. Плажът представляваше безкраен участък от остри скали, а морето – тъмносив звяр, който се пенеше на устата.
Елис беше някъде там, може би скрита в контрабандните пещери, които се намираха под скалите от времето, когато херметическите пирати владееха океаните. Бяха останали само няколко огнища от техния вид, но това място отдавна беше изоставено от тях. Веднъж в първи курс на Академията „Аврора“ ме бяха довели тук на екскурзия, за да науча за това историческо място, така че имах известна представа къде може да е скрита Елис. Но не можех да прибързвам, трябваше да се придържам към плана. Звездите не ми предлагаха повече информация за местонахождението ѝ, но интуицията ми подсказваше, че тя е тук, бях сигурен в това. А това означаваше, че с всяка изминала секунда се приближавам до нея, докато чакам да бъда призован от Черната карта.
Леон излезе навън, за да се присъедини към мен на балкона на малката крайбрежна къща на скалите, която бяхме наели. Никой от нас не искаше да чака повече, за да дойде тук, надявайки се, че може да получа друго видение, което да ни отведе при Елис по-рано от очакваното. Но досега нямаше никакви признаци това да се случи.
Леон притисна ръка към рамото ми и аз го погледнах с напрегната усмивка на признание. Златните му очи блестяха със сребърните пръстени на звездната му връзка и се оказа, че ги изучавам прекалено дълго, напомняйки си за Елис, открадвайки мъничък миг с нея в очите му. После откъснах поглед от него и се загледах в развълнуваното море, в което вълните избухваха в пяна срещу една назъбена скала във водата.
– Мразя цялото това чакане – промълви Леон, опрял предмишници на парапета на балкона, докато следваше линията на погледа ми към тази скала. Сърцето ми се чувстваше като тези вълни, разкъсано на парчета върху назъбения камък.
– Да – въздъхнах аз. – Аз също. Но това ще е днес, усещам го. – Трябва да е така. Не мога да понеса още един ден без нея.
– Странно ли е да знаеш всичко, пич? – Попита той любопитно. – Виждаш ли всички възможни съдби в съзнанието си като коли, които се движат по магистралата?
– Не е така. – Веждите ми се свъсиха, докато мислех за това. – Аз трябва да се съсредоточа, за да видя нещо, освен ако звездите не решат да ми покажат нещо. В противен случай усещането е по-скоро като интуиция, само че е по-силно от нея, по-осезаемо. Само благодарение на нея знам най-добрите пътища за себе си. Но за другите е по-сложно. А и нещата се променят толкова често. Като теб например.
– А какво ще кажеш за мен? – Попита той, като ме погледна с обнадеждаващо бръмчене на енергия около себе си. Днес той наистина ми се доверяваше напълно и аз наистина исках да изпълня това, което очакваше от мен.
– Съдбата ти прескача от едно нещо на друго, понякога в рамките на милисекунди. Особено когато си развълнуван.
Той изпусна ниско хъркане.
– Това лошо ли е?
– Не, просто живееш в момента, предполагам. Виждаш нещо блестящо и се стремиш към него. Мисля, че ако по-често живеех така, сигурно щях да съм по-щастлив човек.
Леон побутна рамото си към моето.
– Все още има време, братко. След като си върнем Елис, светът ще е твоя сочна стрида.
Направих физиономия.
– Яденето на морска храна би трябвало да е престъпление.
Той се засмя.
– С това съм съгласен. Кой е първият човек, който някога е погледнал стрида и си е помислил, че ооо, това изглежда като вкусно лакомство, след което я е счупил и е изсмукал сополивата слуз вътре? – Той имитира отхрачване. – Трябва да са гладували, човече, няма друго обяснение.
– Съгласен съм – казах на един дъх от забавление, след което настроението ми отново се понижи, умът ми се закачи за малкото ми ангелче и страха от това, което може да му се случи.
Не можех да издържам така още дълго. Трябваше да я видя и трябваше да видя как Кинг кърви за това, че се е осмелил да я вземе.
Аурата на Леон беше толкова тежка, че знаех, че това се отразява и на него. Никога не го бях виждал такъв, какъвто беше през последните няколко седмици, като обладан, докато ловуваше за своята половинка. Болеше ме да го гледам. И не само заради Елис. Търсенето ѝ беше сближило всички ни по начин, който не си бях представял, че ще се случи. Сега, когато я нямаше, времето да спорим и да се караме за нея изглеждаше толкова безсмислено. Бих дал всичко, за да си я върна в каквото и да е качество. Ако тя искаше и четиримата да сме в харема ѝ плюс цяла дивизия яркорозови шибани пиксита в него, щях да съм дяволски щастлив от тази съдба. Всъщност, не. Ще трябва да убия пикситата. Но щях да се примиря с тях за известно време.
Не че все още не я исках за себе си, предполагам, че просто виждах колко много се нуждаят от нея и другите момчета. Те я обичаха също толкова яростно, колкото и аз. Колкото и да ми се искаше да отричам това някога, сега то беше ясно видимо.
А и „Прозрението“ промени нещата. Можех да видя как се развива животът ни, в който това се получава. Това бяха само проблясъци. Но възможността беше налице. И всеки път, когато се опирах на нея, се чувствах шибано невероятно. Най-трудно беше да приспособя към ситуацията притежателската си същност, нуждата да защитавам близките си на всяка цена. Доскоро това включваше общо Бил и Елис. Сега този кръг се разширяваше, а аз не го мразех точно. Но дали наистина щеше да включва лъв, василиск и буреносен дракон?
– Каква е съдбата на Елис? – Попита ме Леон и аз усетих очите му върху себе си. – Знае ли тя какво иска? Винаги ли ще бъде щастлива?
Въпросът беше толкова откровен и изпълнен с надежда, че заради него трябваше да харесам Лъва малко повече.
– Не виждам „винаги“ – отвърнах аз. – Съдбата се променя постоянно, но Елис иска това, което аз винаги съм отказвал да приема, че иска.
– Какво е това? – Издиша той, като се наведе точно срещу мен, а топлината на тялото му се притисна в една равнина с моето. Той буквално нямаше граници, но аз не го отблъснах. Не бях съвсем сигурен защо, но ако бях напълно честен със себе си, то беше, защото се чувствах някак приятно.
– Свобода. Никога да не бъде обвързана или управлявана от друг, включително от звездите. Това кара съдбата ѝ да се чувства като вечно духащ вятър, който се опитва да я приклещи в себе си, но никога не я хваща, освен ако тя не го избере. Затова и не и пасвам така, както на теб и на останалите. Тя избра да бъде хваната от всеки от вас. Аз съм тук, защото не можах да пусна това, което никога не е трябвало да бъде мое. И все още не възнамерявам да го направя, независимо че знам това. Но докато тя също ме иска, аз ще бъда тук. – Сърцето ми се сви при тези думи, най-тъмната ми истина се изля от устните ми. Нещо в Леон беше просто надеждно и въпреки че исках да го намразя заради звездната му връзка с Елис, той го правеше толкова шибано трудно.
– Гейбриъл – изръмжа Леон, сграбчи лицето ми и ме принуди да го погледна. – Тя избра теб. Ти заслужаваш да си тук, както и всеки друг. Ти си нейният защитник. Ти буквално можеш да видиш всяка вреда, която идва по пътя ѝ. Аз никога няма да мога да направя това за нея. Ако можех, щях да накарам звездите да те свържат с нея. – Взирах се в тези сребърни пръстени в очите му, като на практика чувах как звездите ми се смеят.
Каква шибана шега трябва да съм бил за тях. След цялата лудост, на която подложих Елис, за да повярва, че тя е моята половинка, те през цялото време си играеха с мен.
Отблъснах ръката му, когато той неволно разкри най-големия ми провал.
– Но аз не я защитих, нали? – Изръмжах. – Тя беше отвлечена от единствения майкопродавец в Солария, когото не мога да видя, и той я погреба от мен. Така че каква полза има от мен?
Погледнах настрани към стъклените балконски врати и забелязах Данте и Райдър на пода вътре да правят лицеви опори един срещу друг. Бяха тренирали с часове, като и двамата отказваха да спрат, докато другият не го направи. Потта, която покриваше кожата им, и хъркането и проклятията, които напускаха устните им, показваха колко изтощени са. Беше шибано нелепо.
Леон се притисна към мен, но аз го отблъснах.
– Единствената причина, поради която имаме шанс да си я върнем, е заради теб. Дори нямаше да имаме следа, ако ти не беше видял това място.
Гърлото ми беше стегнато, пълно с несигурност, която сдържах. Не се нуждаех от ободряваща реч. Знаех мястото си в това споразумение. И бях приел това. Данте и Райдър също не бяха сродни на Елис. Винаги щяхме да бъдем парчетата от пъзела, които не и пасваха съвсем добре, но какво значение имаше това, стига да я обичахме с цялото си сърце?
Силно стягащо усещане в гърдите ми ме накара да прокълна, тъй като магическата ми връзка с Кинг ме завладя, но в същото време в мен се вля надежда.
– Кинг ме призовава – изпъшках и погледнах към Леон с пълна надежда, разкъсваща вените ми.
– Да! – Извика той, като се провикна достатъчно силно, за да изплаши чайка от балкона с яростно крякане.
Райдър и Данте изхвръкнаха навън, задъхани и бутайки се един друг, за да стигнат отпред. Качих се на парапета на балкона, свалих пуловера си и го завързах около кръста си.
– Той е призован – информира ги Леон и аз измъкнах от джоба си гладките черни камъни, които прикриваха книгата Магията на мъртвите и шпионката, като ги подхвърлих на Леон.
– Ще се върна веднага щом срещата приключи – казах им, като оставих тъмните си криле да се разтворят от лопатките ми.
– Намери я, Голяма птица – изръмжа Райдър и аз кимнах, преди да се пусна от балкона, крилете ми се огънаха и уловиха въздушния поток, докато се носех над скалата, следвайки линията на каменистия плаж долу.
Заклинанието за призоваване, което ме привличаше към Кинг, пламтеше под кожата ми и изискваше да му отговоря, но усещах как целувката на силата от пръстена, който бях намерил в онези далечни пещери, се разпалва все повече в мен. Той не позволяваше на тъмното притегляне на заклинанията на Кинг да ме обсеби и предлагаше да изгори и през заклинанието за призоваване, но аз не му позволих, нуждаех се от тази връзка, за да може да ме отведе право при моето момиче.
Следвах плажа в продължение на почти две мили, като се спусках все по-ниско, докато небето потъмняваше и слънчевата светлина се процеждаше отвъд хоризонта.
Усетих четката на магията по върховете на крилата си и тя ме прие в себе си като прегръдка, но имах чувството, че това нямаше да е така, ако не бях член на Черната карта. Когато преминах през воала на магията, под мен се разкриха членовете на Картата, които вървяха право в морето, а бурните вълни се разбиваха в тях, което ме накара да се намръщя объркано. Когато навлязоха на петдесетина метра навътре във водата, огромна вълна ги погълна и те изчезнаха под нея. Още от членовете с качулки вървяха уверено към нея и вълната ги повлече под нея, като всички следи от тях изчезнаха, когато навлязоха в дълбините ѝ. Какво става?
Заобиколих надолу и се приземих на мястото, където върху скалите бяха останали купчини черни одежди, взех една и я навлякох, докато прогонвах крилата си. Останалите членове сякаш бяха в транс, мълчаливо вървяха право във водата с безизразно изражение и празни очи. Усетих как силата на Кинг се завихря около мен, опитвайки се да ме завлече в същата стъклена пустота, но огненият дар от пръстена я изгори отново.
Оставих чертите на лицето си да паднат, докато се подавах след тях във водата и се гмурнах право към огромните вълни, които се насочваха насам. Елементът на водата беше в кръвта ми, но все пак беше леко изнервящо да вляза в прегръдката на бурно море като това. Усещах силата му, която ме дърпаше навътре, и се борех да запазя неутрално лице, докато стигах до кръста във водата. Огромна вълна се издигаше над мен, извиваше се и ме хвърляше в сянката си като грамаден гигант. Тя се разби над мен, повличайки ме под себе си, но изведнъж краката ми се удариха в твърда земя и аз се препънах крачка напред, някак си напълно сух.
Намирах се в дълъг тунел с аплици по стените, в които трептяха зелени вечни пламъци. Шибано зловещо, ако питате мен, но това не беше точно изненадващо. Все пак се намирах в леговището на маниак.
Погледнах назад и открих въртяща се издутина от вода, която сякаш се въртеше, докато членовете на Черната карта пристъпваха през нея и тръгваха по тунела.
Магията беше една от най-мощните, които някога бях виждал, и пръстите ме сърбяха, докато извеждах елементите си на повърхността на кожата, искайки да съм подготвен, в случай че това отиде по дяволите.
Последвах останалите членове, докато тунелът се извиваше все по-дълбоко под морето и стигнахме до огромна камера с куполообразен стъклен покрив, който гледаше нагоре към океана. Трябваше ми всичко, за да не се задъхам от това място, а в главата ми се блъскаше осъзнаване. Ето защо не можех да намеря Елис.
Това беше усилвателна камера, предназначена да увеличава небесните сигнали от звездите. Тя щеше да блокира Зрението. Лесно щеше да попречи на мен или на който и да е друг да открие Елис или Кинг, или който и да е шпионин на плановете му. Светая светих, този задник е едно умно парче лайно.
Тунелите, водещи от това основно помещение, даваха възможност да се надникне в допълнителни усилващи камери и сърцебиенето ми се ускори при мисълта, че Елис е толкова близо. Тя беше тук, душата ѝ на практика ме зовеше, но въпреки колко силно беше желанието да се опитам да я намеря, не можех да го направя. Не и докато толкова много членове на Черната карта бяха тук. Нямаше да успея да изляза и на две крачки от тази пещера, без да бъда хванат, убит. Тогава каква полза щеше да има от мен?
Не, трябваше да следвам плана. Да разгледам всяка подробност от цялото това място и да докладвам на чудовищата, които ме чакат да се върна. След това можех да ги пусна тук, когато дойде време да спася нашето момиче.
Камерата, в която се намирах, беше пълна с пеещи задници в роби. Имаше толкова много от тях, че трябваше да предположа, че това продължава вече известно време. Кралят сигурно бе призовавал последователите си цял ден и аз донякъде се радвах, че явно бях сред последните пристигнали, за да не се налага да чакам с тези гадове по-дълго от необходимото.
Последните членове се вмъкнаха зад мен, а сенчестата фигура на Кинг излезе на сцената в далечния край на залата и вдигна ръце във въздуха. Всичко в него се промени от мъжко в женско, от старо в младо за миг. Опитах се да видя отвъд мъглата на прикритието, зад която се криеше, но това беше невъзможно.
Някой ден скоро ще те разоблича и ще ти изрежа сърцето, защото ми взе момичето.
Ръцете ми се свиха в юмруци, когато магията по кожата ми каза да коленича, и когато останалите от Черната карта се спуснаха около мен, последвах примера им, благодарен, че наистина не съм под контрола на Кинг, както бяха те.
Песнопенията притихнаха и погледът ми се премести към двайсетте души, коленичили в краката на Краля, никой от тях не беше в одежди, а звукът от мърморенето им на глупости достигаше до мен. Блейзърите погледнаха към Краля, докато изкарваше сребърно острие от одеждата си, и младото му в момента мъжко лице погледна към тълпата.
– Тази вечер бележи началото на новото бъдеще – призова Кинг. – Кръвта на онези, които вече не желаят да живеят, ще проправи пътя към един по-добър, по-безопасен свят. Време е да издигнем нашето движение на нови висоти. Трябва да привлечем възможно най-много от тези, които искат да умрат, към нас, за да сме сигурни, че ще мога да ви защитя от бандите, които са пролели кръвта на семейството ви, на приятелите ви, и от владетелите, които са смазали по-слабите феи под себе си, за да се издигнат на власт и да вземат всичко, което могат, от вас и вашия вид. Ние ще си върнем това, което ни се полага. Ще ви предложа кралството, скъпи приятели, ако вие ми предложите силата да го завладея!
Той подаде острието на Блейзъра в далечния край на редицата и гаденето изпълни червата ми, докато се държах неподвижно, желанието да унищожа този задник завладя почти всяка частица от мен. Но тук Зрението блестеше по-ясно от всякога и аз виждах смъртта си от всеки ъгъл. Единственият ми шанс да спася Елис беше да запазя тишина и да се върна при останалите. И когато първият Блейзър заби острието в собственото си черво, ме обзе хлад и знаех, че ще позволя в тази стая да потече река от кръв, стига нито една капка от нея да не е нейна.
Назад към част 8 Напред към част 10