Кели Фейвър – Под неговия чар – книга 19 – част 10

***

Когато се върна в офисния апартамент, Истън я чакаше. Изражението му беше мрачно, напрегнато, нетърпеливо.
– Къде, по дяволите, си ходила? – Попита той.
Тя преглътна.
– Трябваше да отида до тоалетната.
– Имаме една точно тук – каза той, като я гледаше втренчено.
Тя погледна встрани.
– Стомахът ми… беше разстроен. Не исках да повръщам в офиса – излъга тя, чувствайки се истински отпаднала.
– Погледни ме, Кенеди.
Осъществи контакт с очите му и цялото ѝ тяло се заля от желание, объркване, тревога и копнеж наведнъж.
– Коя беше тази жена и какво искаше от теб? – Поиска тя, отчасти за да избегне въпросителния му поглед, надявайки се за разнообразие да го постави в отбранителна позиция.
– Не е твоя работа.
Тя усети, че започва да се държи предизвикателно.
– Но е, ако спиш с нея.
Изражението на Истън се промени към нещо по-загадъчно – нещо средно между гняв и хумор, но тя не знаеше кое.
– Защо не се придържаш към работата си – каза той – върху която, изглежда, напоследък не се съсредоточаваш толкова добре.
– Много съм съсредоточена върху работата си.
– Тогава как така все още не си добавила в календара утрешната ми среща с Ред? В крайна сметка го направих сам.
– Казах ти, че стомахът ми е разстроен.
– Защото мислиш за неща, които не те засягат.
– Не ми казвай защо стомахът ми е неспокоен, не знаеш какво има в главата или в тялото ми.
– О, да, знам – отвърна той и пристъпи към нея. Очите му се фокусираха върху нея с пълна увереност. – Аз знам какво има в теб, Кенеди. Разбирам те повече, отколкото можеш да си представиш.
Тя се поколеба, а желанието и за него излезе на преден план.
– Моля те, само…
– Само какво? – Попита той. – Само какво?
– Просто спри да ме измъчваш. Не мога да издържа.
– Можеш и ще издържиш. Иди и седни. Изпратих ти имейл с работата, която трябва да свършиш днес. – Той се обърна и се отдалечи от нея. – И спри да се оплакваш.
Кенеди искаше да му изкрещи, искаше да го принуди да се върне и да се справи с нея, дори ако се наложи да я разтърси. Всичко, което трябваше да направи, за да го накара да я докосне физически, щеше да си струва.
В този момент осъзна, че путката ѝ е мокра, и срамът се настани още по-дълбоко. Беше мокра, пулсираше за него, а той не беше направил и казал нищо, което да показва, че дори я иска.
Всъщност той я отблъскваше.
Отиде и седна, искаше ѝ се да плаче, чувстваше, че това е най-лошото решение, което някога е взимала. Беше оставила страхотна кариера в областта на математиката, беше си тръгнала от Масачузетския технологичен институт и за какво? За да се превърне в играчка на мъж, когото почти не познаваше, мъж, който едва ли я смяташе за човек?
Сестрата, с която искаше да се свърже, нямаше никакъв интерес да изгради връзка, градът, който беше избрала, беше суров и безличен, а тя превръщаше някогашния си обещаващ професионален път само в безперспективна работа с шеф, който я унижаваше и я използваше сексуално, когато това обслужваше интересите му.
Кенеди мразеше, че понякога съзнанието ѝ се фокусира толкова много върху мрака, изключвайки доброто. Опитваше се да си припомни, че само снощи Истън я беше отвел до върховете на екстаза, показвайки ѝ удоволствие, което никога преди не беше изпитвала или подозирала, че може да съществува.
Но този връх се бе превърнал в дъно, което се чувстваше почти твърде депресиращо, за да го понесе.
Истън затвори вратата на кабинета си и я остави насаме с мислите ѝ. Тя отвори имейла, който ѝ беше изпратил – формален списък с точки, който очертаваше поредица от прости и скучни задачи, които едва ли бяха достатъчно интересни, за да задържат вниманието ѝ.
Въпреки че имаше силно желание да игнорира изцяло имейла, вместо това Кенеди реши да избере друга тактика. Съсредоточавайки се така, както го правеше в дните, когато учеше математика за напреднали в Масачузетския технологичен институт, Кенеди започна да работи върху списъка, който Истън ѝ беше изпратил по електронната поща.
Работеше с бързи темпове, подхранвана от гнева и желанието да докаже, че Истън греши, а също и да се увери в собствените си възможности. В рамките на малко повече от час Кенеди беше приключила със задачите, които Истън беше очаквал да и отнемат цял ден за довършване.
Тя обаче не му изпрати нищо от завършената си работа.
Не, тя имаше други планове – и Истън не трябваше да знае какви са тези планове. Особено защото включваха изследване на тема, за която Кенеди знаеше, че би трябвало да е забранена.
Кенеди влезе в интернет и плати малка такса на сайт, който щеше да направи справка за регистрационните номера. Ръцете ѝ леко трепереха, докато въвеждаше информацията по памет, и само след секунди услугата изплю информацията, като съобщи на Кенеди, че мерцедесът е регистриран на лице на име Шери Ратър.
Шери Ратър?
За една спираща сърцето минута Кенеди беше сигурна, че Шери е съпругата на Истън или може би наскоро бивша съпруга, която той по някакъв начин е запазил в тайна.
Но когато потърси името на Шери, Кенеди откри, че тя всъщност е снахата на Истън. Всъщност Шери беше омъжена за по-големия брат на Истън, Дийн.
Дийн живееше в Ню Джърси с Шери и имаха две деца – на осем и дванайсет години.
Това беше облекчение. Кенеди седна и се загледа в екрана на компютъра си, чудейки се дали може би не трябва да приеме намека, че наистина е превишила границите си, и да спре да рови. В края на краищата страхът ѝ, че Шери е приятелка на Истън, се оказа напълно неоснователен и сега нямаше особена причина да продължава да търси отговори.
Само че по някаква странна причина Кенеди установи, че не иска да спира.
Нещо вътре в нея настояваше, че тук има загадка, която си струва да бъде разгадана. Вътрешно спореше, като си казваше колко ще и се разсърди Истън, ако разбере, че се е ровила в личните дела на семейството му.
Но дълбоко в себе си Кенеди знаеше, че просто не може да го остави на мира. Никога не е била от хората, които спират и се отказват от мистерията. Част от това, което я беше направило толкова велик математик, беше, че тя беше като куче с кост, когато ѝ дадат да реши сложен проблем. Никога не е била склонна да оставя всичко на самотек и изглежда, че скоро нямаше да се промени.
Знаеше, че каквото и да се случва с Шери, то вероятно има нещо общо с брата на Истън – Дийн, а също така изглеждаше, че Истън се уморява да се занимава с нея. Кенеди базираше това предположение на няколко от коментарите, които Истън направи към края на разговора си с Шери, поне на частите, които Кенеди беше дочула.
Кенеди имаше непреодолимото усещане, че в тази история има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, и че Истън може да се нуждае от нейната помощ, преди всичко да е приключило.
Разбира се, бих искала да повярвам в това, защото то ми дава пълното право да се ровя в живота му, без да изпитвам вина.
Може би е така, но какво ще стане, ако не направя нищо и после се случи нещо ужасно, защото не съм се намесила?
Това не е твоя работа, Кенеди. Не си ли чувал фразата „да оставим спящите кучета да си лежат“?
Беше чувала тази фраза – проблемът беше, че никога не се бе съобразявала с нея.

Назад към част 9                                                             Напред към част 11

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!