***
До края на деня Кенеди знаеше по-голямата част от важната информация за Дийн Ратър и Шери Ратър. Знаеше, че живеят в малка къща в Ню Джърси, и дори знаеше домашния им адрес. Знаеше също, че Дийн притежава и управлява местен спортен бар, наречен „Half-Time Johnny’s“.
Беше направила проучване на миналото и научи, че преди около четиринайсет години Дийн е бил арестуван за издаване на непокрити чекове. Тогава той не е излежал присъда, но няколко години по-късно е бил арестуван отново за участие в незаконна игра на карти, която се е провеждала в нюйоркски нощен клуб.
След този арест той очевидно е отказал да свидетелства срещу партньорите си в нелегалната игра на карти и затова е бил осъден на пет години затвор. Преди да бъде освободен, той излежава общо девет месеца в затвора.
След последния арест вече нямаше данни за престъпна дейност, но това не облекчи усещането на Кенеди, че нещо не е наред с Дийн Ратър.
Кредитното му досие беше объркано. Той имаше нисък рейтинг и в момента имаше редица кредитори, на които дължеше пари – всичко от заем за малък бизнес за 25 000 долара до неизплатени задължения към Nordstrom’s за 9 000 долара и неплатени кредитни карти, които възлизаха на още 47 000 долара.
Между големите и малките дългове Кенеди изчисли, че Дийн Ратър дължи на различни кредитори близо сто хиляди долара.
Той беше в голяма беда, а и тя усещаше, че това е само върхът на айсберга.
Точно когато приключи с кредитния отчет на Дийн, Истън излезе от кабинета си.
– Свърши ли за деня? – Каза той, като я стресна толкова силно, че тя подскочи на стола си.
– Изплаши ме – каза тя, като се засмя малко, но все още се притесняваше, че може би той е зърнал това, което се беше появило на монитора ѝ преди малко.
– Ужасно нервна си – каза той и очите му се присвиха.
Кенеди поклати глава, опитвайки се да отхвърли подозренията му.
– Просто бях много съсредоточена – каза тя. – Или ти не каза, че трябва да съм по-съсредоточена?
– Не хвърляй думите ми обратно в лицето ми – каза и той.
– Не мога да спечеля.
– Дори не трябва да се опитваш да спечелиш.
Тя въздъхна.
– Добре. Отказвам се.
– Всъщност не мисля, че си се отказала. И това е проблем.
Кенеди изключи компютъра си, благодарна за възможността да го направи. Беше доста след шест часа вечерта и явно Истън си беше тръгнал за деня. Тя се изправи.
– Свърших всичко от списъка, който ми направи – каза тя, като все още не срещаше проницателния му поглед.
– Това е добре – каза Истън. – Заслужила си почивен ден.
– Какво означава това? – Сега тя го погледна, търсейки обяснение в лицето му.
Той се усмихна, наслаждавайки се на объркването ѝ.
– След срещата ми с Ред утре имам още няколко неща, които трябва да свърша извън офиса.
– В календара ти няма нищо такова.
Усмивката му избледня.
– Не всичко, което трябва да направя в живота си, подлежи на твоето одобрение. Всъщност нищо от това, което правя в живота си, не зависи от твоето одобрение.
Тя погледна надолу.
– Знам това. Просто исках да дойда на работа утре. Дори и да не си тук, сигурна съм, че има какво да правя.
– Не, няма. Както и да е, предполагах, че ще ти трябват няколко дни, за да довършиш това, което ти дадох по-рано.
Кенеди трябваше да потисне смеха си, като си помисли как всъщност беше свършила задачите му за по-малко от два часа, а той и казваше, че е смятал, че ще и трябват два дни, за да ги изпълни.
Още ли не е разбрал с кого си има работа?
– И така, сега ме наказват за това, че съм си свършила работата навреме.
Усмивката му се върна.
– Кенеди, повечето хора не смятат почивния ден за наказание.
– Е, аз не съм от повечето хора.
– Очевидно. Но както и да е, утре ще си вземеш отпуск.
– Добре. – Усещаше как сълзите горят и бодат очите ѝ, но не искаше да ги остави да паднат, не искаше да му даде удовлетворението да види колко много я е засегнал.
Взимайки на раменете си чантата, тя се обърна встрани от него и тръгна да излиза от апартамента, като искаше да се махне оттам, преди да започне да плаче като бебе пред него. Кенеди знаеше, че реагира прекалено остро, но някак си отхвърлянето ѝ, начинът, по който се държеше така, сякаш предишната нощ дори не се беше случила – всичко това беше прекалено.
– Кенеди – извика Истън след нея.
– Разбирам – отвърна тя, като отвори вратата на апартамента и излезе в коридора.
– Върни се тук веднага – заповяда той, а тонът му беше толкова строг и убедителен, че тя наистина направи каквото каза, без дори да се усъмни или да се поколебае.
Върна се в кабинета, леко разтреперана, с кървясали от непролети сълзи очи.
– Добре – въздъхна тя. – Какво?
Той я погледна равномерно.
– Не бягай оттук като раздразнително дете. Работиш за мен, помниш ли?
– Да, помня. – Тя се опита, но не успя да задържи обидата в гласа си.
– Казах ти да си вземеш утре почивка, но не бях приключил с теб.
– О. – Тя установи контакт с очите му и сърцето ѝ се разтуптя от тръпката, която ѝ донесе – дори при всички противоречиви емоции, които изпитваше.
На лицето му започна да се появява малка трепкаща усмивка.
– За утре вечер съм направил резервация в хотел „Афиния Дюмон“.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Добре. Има ли нещо, което ти е нужно от мен?
– Да, трябва да се срещнеш с мен там утре точно в осем часа.
Тя видя глада в очите му и изведнъж краката ѝ се подкосиха, спомняйки си отново докосването му, спомняйки си какво можеше да направи с нея.
– Разбира се, ще бъда там, ако ме искаш.
– Искам – каза той и кимна. – Само че този път трябва да разбереш какво искам от теб, без да се налага да го казвам. Ще ме обслужваш и ще ми даваш това, което искам, но няма да ти казвам конкретно какво е то. Вярвам, че си достатъчно умна, за да решиш проблема, Кенеди. Но предполагам, че ще разберем със сигурност утре в осем.
Тя беше зашеметена.
– Не разбирам.
– Е, имаш ден, за да стигнеш до някакво разбиране. Ще се видим в хотела, Кенеди. – И тогава той мина покрай нея, докато тя стоеше като статуя, зашеметена и объркана, а сърцето ѝ отново биеше. Докато минаваше покрай нея, Истън протегна ръка и я погали по бузата.
А после той си тръгна и тя остана сама.
Назад към част 10 Напред към част 12