Кели Фейвър – Под негово командване – Книга 17 – част 13

***

Същата вечер Кенеди се прибра от работа и се изкъпа, преоблече се в удобни дрехи и се опита да направи апартамента си малко по-пригоден за живеене и представителен.
Беше пуснала някаква музика и си тананикаше, докато поставяше няколко пластмасови чекмеджета, в които да сложи за съхранение много от старите си училищни документи и вещи. По-голямата част от кашоните бяха разопаковани, разглобени и прибрани до хладилника.
Бяха останали само няколко кутии и като цяло тя беше доволна как изглеждат нещата.
Реши да запали няколко свещи, които беше купила на връщане от работа в кварталния магазин. Докато ги запалваше, на вратата се почука.
– Кой е? – Извика тя колебливо, чудейки се кой може да е в апартамента ѝ. Не познаваше никого в града.
– Здравей – отговори мъжки глас, който звучеше приглушено. – Аз съм съседът ти.
Тя тръгна към вратата, без да е сигурна дали да я отвори.
– Извинете, кой сте вие? – Попита тя.
Гласът се обади откъм коридора.
– Казвам се Блейк Дъглас, живея в съседния апартамент. Просто мислех да се представя – и също така се чудех дали имате някакви яйца.
Тя се засмя, като разбра, че той не е някой сериен убиец, който просто се опитва да я подмами да отвори вратата, за да я убие. Тя отключи вратата и я отвори, а там стоеше той – мъж, малко по-висок от нея, с къдрава кафява коса с дълги бакенбарди, чисто избръснат, с дънки и тениска.
– Аз съм Кенеди – каза тя и махна с ръка.
– Блейк – както казах. – Той се усмихна и огледа стаята от позицията си в коридора. – Мястото вече изглежда невероятно.
Тя извъртя очи.
– Сигурно се шегуваш с мен. Това е като територия на колежанско общежитие. Още дори нямам телевизор.
– Ще стигнеш дотам. Освен това, не е ли модерно в днешно време да не гледаш телевизия?
– Не знам. – Тя се почеса по главата. – За съжаление, освен че не притежавам телевизор, нямам и никакви яйца. Така че предполагам, че това пътуване е малко провалено за теб.
– Глупости – каза той и ѝ махна с ръка. – Трябваше да се запозная с новата си съседка и се оказа, че тя е доста готин човек.
– Благодаря – каза тя и усети, че лицето ѝ се изчервява. Блейк беше красив мъж, с печеливша усмивка и веднага я успокои.
– И така – каза той – мислех да направя пържено пиле, но без яйца за тестото не се получава – буквално.
– Това е жалко.
– Може би, а може би не. Искаш ли да дойдеш с мен и да си вземем малко тайландска храна? Само на една пресечка оттук има едно невероятно заведение с дупка в стената. С удоволствие ще те запозная с това място.
Тя се замисли, колебаеше се, но не знаеше защо. И тогава разбра, че е защото някак си чувстваше, че това би било предателство спрямо Истън. Но какво точно предателство? Попита се Кенеди. Истън я беше напляскал в кабинета си – което вероятно можеше да бъде предмет на съдебно дело, ако искаше да тръгне по този път – но освен това никога не беше казал и дума за връзка между тях двамата.
– Това звучи добре – каза Кенеди. – С удоволствие бих дошла.

***

Няколко минути по-късно двамата седяха на малка масичка до прозореца на „Тайландска градина“ – невероятно малък ресторант, покрай който лесно можеше да се мине, без да се забележи. Наистина беше дупка в стената, в която вероятно имаше място за не повече от шест или седем маси в цялото заведение.
Изглежда, че основният им бизнес беше да си вземат храна за вкъщи, като много местни жители идваха и си взимаха торбички с храна, явно редовни клиенти.
Блейк изучаваше менюто, докато възрастна тайландка им наливаше малки чаши с вода. Кенеди вече знаеше, че иска пилешки пад тай за вечеря. Може би щеше да хапне и малко пролетни рулца.
Блейк я погледна и се усмихна криво.
– Готино място, а?
– Много готино.
– Изчакай да опиташ храната. А и цялото ястие ще струва под двайсет долара. Не е лесно да се направи в Ню Йорк.
– Определено не е лесно.
Той затвори менюто си и го плъзна далеч от себе си.
– Отдавна ли живееш в града?
Тя поклати глава, чудейки се колко да му разкрие.
– Всъщност току-що се преместих тук. А ти? Нов жител на града ли си като мен?
Той поклати глава.
– Израснал съм в Бруклин. Това е моят дом, вероятно винаги ще бъде. Повечето хора издържат няколко месеца или няколко години, но накрая градът ги сдъвква и изплюва. Жителите на града са по-малко и по-рядко, отколкото си мислиш.
Кенеди се зачуди дали някога би могла да бъде жив човек. Реши, че това би било почетен знак, за да знае, че е оцеляла в трудностите на Ню Йорк и е излязла от другата страна – ветеран, закоравяла, улична, всичко, което в момента не беше.
– Винаги ли каниш непознати да ядат в „Тайландска градина“? – Попита тя след малко.
Блейк се ухили и погледна надолу, преди отново да срещне очите ѝ.
– Разкрихте ме. Не каня често непознати в Тайландската градина, но когато видях лицето ти – просто не можах да устоя.
– Кълна се, че не съм търсила комплименти- каза тя, а цветът на бузите ѝ се покачи.
– Няма страшно, ако е така – каза и той. – Хубава си, когато се изчервяваш, Кенеди.
– Уау – прошепна тя и се спаси, когато сервитьорката дойде и попита за поръчките им. След като тя ги взе и си тръгна, Кенеди изпи малко вода.
Блейк сякаш изучаваше лицето ѝ, интелигентните му очи търсеха отговори.
– Приличате ми на човек, който се е преместил тук, за да намери нещо особено – каза той след известно време.
Прозрението му я накара да се почувства неудобно, тъй като беше толкова близо до истината. Тя се премести на мястото си.
– Предполагам, че е така, но това вероятно е често срещана причина хората да идват в Ню Йорк. Опитват се да намерят кариера, опитват се да станат известни…
– Да, но каква е твоята причина? Работа?
– Да, намерих си нова работа тук.
– Но това не е истинската причина, поради която се преместихте тук, нали?
Тя сви рамене, преструвайки се, че той отново не е попаднал толкова близо до истината.
– Бях академик, прекарвах времето си в стари прашни класни стаи, четях книги, изучавах загадъчни документи. Исках нещо повече, нещо истинско.
Блейк кимна замислено.
– Значи си попаднала на правилното място.
Тя му се усмихна.
– Така ли мислиш?
– Мисля – каза той тихо, а очите му бяха непоколебими.

Назад към част 12                                                               Напред към част 14

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!