***
Ред Ейджънси се разрасна толкова бързо от първоначално малкия си старт, че вече заемаше цял етаж в кулите „Грейстоун“ на Пето авеню. Тя бързо се превръщаше в една от водещите рекламни агенции в цял Ню Йорк, а за Ред Джеймисън отново се говори в града.
Кенеди се отправи към десетия етаж на кулите, където я посрещна млад мъж на главното гише. Той я попита за името ѝ, след което дискретно се свърза с телефона и заговори по него за момент.
Тя седна на едно от плюшените кресла за чакащи и се размърда, когато хладният въздух от вентилационните отвори над главата и разхлади кожата и. Беше облечена с дрехи, които не чувстваше съвсем добре.
Къса, разкриваща (но не прекалено) пола, бяла блуза без ръкави с елегантно, но секси сребърно колие. Прическата и гримът ѝ бяха отнели толкова много време, много повече, отколкото очакваше, и ѝ се наложи да гледа урока в YouTube около половин дузина пъти, за да се справи с всичко.
Обувките ѝ бяха прекалено високи и ѝ беше трудно да ходи на тях.
За щастие щеше да седи през по-голямата част от интервюто, защото ако я накараха да ходи прекалено много, без съмнение щеше да падне по задник и да се изложи пред Ред и целия офис.
Ред Джеймисън.
Тя почти изрече името на глас, като песен. Напев. Заклинание.
Колко пъти през последните една-две седмици си беше представяла Ред и Никол заедно, как вечерят, смеят се, играят си с бебето, дори – не искаше да признае – правят любов?
Искаше да знае всяка подробност от живота им.
Е, беше научила ужасно много. А сега, ако всичко вървеше по план, щеше да научи още повече, защото щеше да работи с Ред като негов личен асистент, ръка за ръка.
А после, кой знае колко близо можеше да стигне?
Кенеди се опитваше да сдържи нервите си, докато държеше собственото си CV, препрочиташе го, но вече почти не виждаше думите. Автобиографията беше изискана, полирана и елегантна. Тя се гордееше с него, гордееше се с това, че всичките ѝ постижения са изложени по такъв ясен и кратък начин.
Но дали щеше да се хареса на Ред? Дали щеше да успее да го убеди, че талантите ѝ ще се пренесат в тежкия и мръсен свят на корпоративната реклама?
Тя затвори очи за кратко и си каза, че наистина ще успее. Трябваше да го убеди, че тя е единствената. Вече беше изминала почти целия път. Не беше случайно, че беше попаднала на тази обява за работа точно в момента, в който кризата на вярата ѝ беше достигнала своя връх.
Трябваше да работи с Ред Джеймисън – трябваше да бъде близо до него и до Никол.
Колкото и налудничаво да беше, Кенеди просто знаеше, че това е съдба.
– Мис Сондърс? – Извика тихо рецепционистът, момчешкото му лице очакваше, когато тя срещна погледа му.
– Да? – Облиза устни, а сърдечният ѝ ритъм се ускори до галоп.
– Господин Ратър е на път, скоро ще излезе да ви посрещне.
– Съжалявам – каза тя, а лицето ѝ почервеня. – Господин Ратър?
Тя не разпозна името. А Кенеди знаеше името на всеки един човек, който работеше в агенцията, освен ако наскоро не бяха наели някой друг.
Челото на рецепциониста леко се смръщи.
– Да, господин Ратър. Той ще се срещне с вас за позицията изпълнителен асистент.
Сърцето ѝ се сви. Но после си помисли, че вероятно просто ще се срещне с някого от отдел „Човешки ресурси“, преди да бъде представена на Ред или на други членове на фирмата.
Не се плаши само защото не разпознаваш едно-единствено име.
Кенеди си пое дълбоко дъх и го освободи.
Рецепционистът я стрелна с поглед, а после повдигна вежди, като се върна към екрана на компютъра си и започна да пише бързо на клавиатурата си.
След като минаха сякаш часове, по непрозрачното стъкло на вратата към чакалнята се полюшна сянка, а после тя се отвори и разкри висок, шокиращо красив мъж в тъмен панталон и бяла риза, с ръкави, навити до лактите. Имаше мръсно руса коса, която беше малко вълниста и дълга, и набола брада, която някак си допринасяше за и без това младия му вид.
Не приличаше на нито едно момче от отдел „Човешки ресурси“, което тя можеше да си представи – всъщност изобщо не изглеждаше, че му е мястото там. Изглеждаше като човек, който би могъл да възстановява лодки или стари коли, а може би дори да бъде изпратен в Афганистан.
Докато се изправяше и стискаше силната му, голяма ръка, Кенеди срещна зелените му очи и изпита още един шок от това колко горещ е той.
– Аз съм Истън Ратър – каза той с приятелски, но суров глас – нещо в тона му ѝ напомняше за смешен пират, човек, който те очарова и разказва една-две шеги, но може би скоро след това те кара да ходиш по дъската.
– Здравей – прошепна тя, опитвайки се да намери гласа си.
– А вие трябва да сте Кенеди Сондърс?
Тя кимна, но вече не можеше да срещне погледа му. Очите му бяха стоманени и напрегнати и тя почувства, че той веднага може да разбере колко смутена и объркана е всъщност. Макар да беше млад, Истън Ратър изглеждаше, че е водил срещи повече от няколко пъти.
– Радвам се да се запознаем – каза тя накрая, но гласът ѝ все още беше твърде тих, за да бъде полезен.
Той кимна енергично.
– Последвайте ме в конферентната зала, Кенеди. Имаме много да обсъждаме, ти и аз. – Той се обърна и тя видя как ризата му се разтяга по дължината на широките му рамене и мускулестия му гръб. Истън Ратър приличаше повече на линеен бейкър, отколкото на ръководител на рекламна компания.
Тя нямаше много възможност да види останалата част от офиса, тъй като конферентната зала, към която я поведе, не беше далеч от входа. Самата стая беше голяма, плашеща, с абаносова маса, която беше полирана до стъклено съвършенство, и седалки, които изглеждаха така, сякаш могат да я погълнат цялата.
Тя седна, като се опита да запази уверена стойка.
Истън седна недалеч от нея и направи жест към потната кана с ледена вода наблизо.
– Мога ли да ви налея едно питие? – Попита той.
– Не, благодаря – каза тя, въпреки че беше жадна. Устните ѝ бяха сухи и трябваше насила да си напомни да не ги облизва.
– Сигурна ли си?
– Да, добре съм. Но ти благодаря.
Истън беше взел със себе си химикалка и нещо, което приличаше на копие от автобиографията ѝ. Той въздъхна и поклати глава.
– Когато автобиографията ти за първи път попадна на бюрото ми, честно казано, си помислих, че е шега.
– Шега? – Каза Кенеди.
Истън я погледна, а после се върна към листа хартия пред себе си.
– Ами, вие не сте типичният кандидат, който съм свикнал да виждам за този вид позиция.
Не забравяй, че си очаквала този вид въпрос. Подготвила си се за него.
– Знам, че по-голямата част от образованието ми е академично – каза тя – но мисля, че уменията ми ще се пренесат много добре в корпоративната среда.
Истън се почеса по брадата и кимна.
– Честно казано, дори не исках да ви интервюирам – каза той.
Тя усети как сърцето ѝ спира. Нима той и казваше, че това вече е загубена кауза?
Беше се преместила на друго място с убеждението, че може да получи тази работа, а сега този човек – човек, за когото дори не беше чувала – ѝ казваше, че няма шанс.
Кенеди почти го попита къде е Ред Джеймисън. Тя трябваше да се срещне с Ред, а не с този футболен играч с чип на рамото. Ред щеше да разбере, че тя не е някаква шега.
– Е, радвам се, че все пак решихте да ме интервюирате – каза тя. – Защото знам, че мога да се справя с тази работа.
Вдигна автобиографията и я потупа с химикалката си.
– Причината, поради която се съгласих, след известно обмисляне, беше, че видях, че сте казали, че можете да пишете с над сто и двадесет думи в минута. Точно ли е това?
– Да, така е.
– За колко време?
– Не съм сигурна, че разбирам въпроса.
– Колко дълго можеш да пишеш толкова бързо? – Предизвика я той. – Искам да кажа, че не ме впечатлява, ако можеш да пишеш с такава скорост само по десет секунди. Колко дълго можеш да я поддържаш?
Тя се изправи на стола, свивайки рамене.
– Това е средната ми скорост. Мога да пиша толкова бързо, колкото е необходимо. С удоволствие ще се подложа на тест, ако не ми вярвате.
Той се ухили.
– Имам своите съмнения, Кенеди. Мога ли да ви наричам Кенеди?
– Разбира се. – Искаше ѝ се да му каже да я нарича мис Сондърс. Откри, че е едновременно привлечена и отблъсната от него. Беше арогантен и голословен и сякаш изпитваше удоволствие да се опитва да пробие дупки в това, което му казваше. В същото време не можеше да отрече, че притежава магнетизъм, който я завладяваше – имаше увереност, която просто крещеше, че е добър в леглото.
Разбира се, тя не знаеше какво всъщност означава това – липсата на опит я правеше невежа. И все пак някак си Истън Ратър я накара да разбере, на първично ниво, че може да прави неща с нея и да я кара да прави неща с него, а тя ще обича всяка секунда от това.
– Е, Кенеди – каза той, като се протегна назад и изпъна краката си така, че те почти докоснаха нейните – имам съмнения относно твърденията, които сте направили в автобиографията си. Искам да кажа, че това се пише като за човек, който е на път да спечели Нобелова награда или нещо подобно.
– Мисля, че имате предвид медал „Фийлдс“ – отвърна тя. – Няма Нобелова награда за математика.
Дясната му вежда се повдигна, сякаш намираше отговора ѝ за хумористичен.
– Както и да е, автобиографията ти прилича на списък с неща, които някой е измислил от въздуха или е изтръгнал от интернет.
– Това е моята автобиография. Не лъжа, г-н Ратър. И съм възмутена, че намеквате, че може да съм си измислила квалификациите, за които съм работила години наред.
– Просто е малко странно. – Веселото му изражение избледня и той я погледна, а очите му внезапно станаха хищни. – Защо напълно сменихте посоката по този начин? Защо изостави всичко, което се случваше в Масачузетския технологичен институт, за да дойдеш в Ню Йорк и да се занимаваш с диктовките на някакъв титулуван главен оперативен директор?
– Не мисля, че Ред Джеймисън е някакъв „титулуван“ главен изпълнителен директор, както се изрази ти. И не съм сигурна, че той ще оцени, ако се отнасяш към него по този начин.
Истън сгъна ръце и ѝ се усмихна, но очите му бяха някак студени.
– Трябва да слушате по-добре, мис Сондърс. Казах главен оперативен директор, а не изпълнителен директор.
Сега, когато той се обръщаше към нея с фамилията, тя установи, че това не ѝ харесва много. Кенеди знаеше, че проваля интервюто, че се държи прекалено отбранително, но въпреки това някак си не успяваше да го спре.
Той я подтикваше, подпитваше, откриваше слабостите и несигурността ѝ с безпроблемна точност. Тя искаше да поправи кораба, но не се чувстваше способна да го направи.
– Съжалявам, че не те чух добре – каза му тя, като се премести на мястото си. – Но разбрах, че ще се явя на интервю за работа като асистент на изпълнителния директор.
– Първоначално Ред си представяше точно това. Но – каза Истън, усмихвайки се – той промени решението си и вместо това реши да вземе мен на работа. Не си единственната, която е изненадана. Деветдесет и девет процента от компанията ще разберат, че аз съм привлечен да ръководя ежедневните операции на Ред Ейджънси, докато самият Ред се оттегля и се занимава повече със стратегическо планиране и големи въпроси.
Кенеди се опита да запази неутрално изражение, но новината я смаза. Смисълът на това да дойде в Ню Йорк и да остави стария си живот зад гърба си беше да работи с Ред Джеймисън, да намери начин да се сближи с него, а след това и с Никол.
Но планът ѝ, колкото и нелеп да беше преди, сега изглеждаше напълно безполезен.
– Това е голяма промяна – каза Кенеди, а фалшивата усмивка, която беше сложила, временно изчезна от лицето ѝ.
Истън я наблюдаваше.
– Не изглежда да си доволна от идеята. Вижте, разбирам, че главният оперативен директор изглежда като малко по-ниско стъпало…
– Не е това – каза Кенеди и поклати глава. – Просто бях останала с впечатлението, че ще работя за Ред Джеймисън.
Челюстта на Истън трепна.
– Разбирам. Той на практика е филмова звезда. Но се съмнявам, че иска да има някакво току-що завършило колежа дете, което да го следва по цял ден с кучешки очи.
– Аз не бих го направила. Никога не бих го направила. Аз съм професионалист, повярвай ми.
– Вярвам ти. – Той се усмихна, но сега усмивката му не беше толкова приятелска. – Във всеки случай съм сигурен, че ще има голямо разочарование от много хора, когато съобщим новината, че Ред прави крачка назад. Той е много харизматичен, успял човек и хората се вълнуват да работят с него. За съжаление, аз съм си аз – каза Истън, като в гласа му отново се прокрадна следа от хумор. – И така съм заклещен да се опитвам да обясня на всички защо ще бъда също толкова добър, ако не и по-добър в това нещо с управлението на бизнеса, колкото и самият Ред.
Кенеди знаеше, че се е объркала. Умът ѝ се състезаваше. Освен това беше разбрала, че единственият ѝ шанс да се сближи с Ред и Никол все още е чрез работа с Истън. Ясно беше, че Истън щеше да се среща често с Ред. Тя на свой ред щеше да има някакъв контакт с него. И все пак нещо беше по-добре от нищо.
– Мога да кажа, че си много умен и способен лидер – каза Кенеди, опитвайки се да се изкопчи от много дълбоката дупка, в която изглеждаше, че е попаднала.
– Е, благодаря за гласуваното доверие. Но това интервю не е за мен, госпожо Сондърс. Аз вече съм получил работата, за добро или лошо. – Очите му отново се втренчиха в нея, без да проявяват съжаление или състрадание. Беше като нещо от кошмарите ѝ. – Доколкото мога да преценя, все още не съм разбрал защо смятате, че мястото ви е тук.
По челото ѝ започна да се стича пот и сега устата ѝ наистина беше пресъхнала.
Тя облиза устни, въпреки че знаеше, че не е добре. Нервите ѝ си личаха и всичко се объркваше наведнъж.
– Може би все още не съм го разбрала – каза тя – но мога да ви уверя, че именно уменията, които ми позволяват да успея в Масачузетския технологичен институт, ще ми послужат и тук. Имам фотографска памет, например.
– Това със сигурност е уникално. Как ще ви помогне като мой асистент?
– Ще се науча бързо. Ще помня дати и часове, нещата, които ми кажете да направя, ще бъдат запомнени и изпълнени докрай.
– Това е много хубаво. – Той скръсти ръце. – Какво ще кажете да проверя тази теория точно сега?
– Разбира се. – Тя седна по-изправена. Да бъдеш тестван звучеше добре – звучеше доста по-добре от начина, по който нещата се развиваха до този момент.
Той поклати глава и леко се почеса по брадичката, сякаш все още решаваше какво да прави с нея. Тя видя силата в раменете му, дебелината на шията му, изваяните му скули. Имаше очите и чертите на лошо момче, но беше полиран и владееше себе си, което Кенеди приравняваше към много по-възрастен мъж. Тя не искаше да признае, че част от проблема, който имаше, беше силната физическа реакция към него.
Не можеше да спре да го гледа и да се влияе от него, макар да се опитваше да си внуши, че изобщо не се интересува от него.
– Добре, тогава – каза Истън. – Искам да ми кажеш защо наистина си напуснала МТИ, за да дойдеш в Ню Йорк и да работиш в тази компания.
Тя отвори уста да говори, но нищо не излезе.
Истън седна на стола си и скръсти ръце.
– Чакам.
– Защото не исках да бъда учителка по математика, дори и да беше учителка по математика в Масачузетския технологичен институт – каза тя внезапно. Отговорът я изненада, най-вече защото осъзна, че всъщност е верен, но едва след като вече го беше казала.
Истън кимна.
– Защо си посветила толкова много години от живота си на нещо, което намираш за толкова незадоволително?
– Предполагам, че го направих, защото мислех, че това е нещото, в което съм добра.
– И очевидно си била добра в него. Нямаме представа дали можеш да бъдеш добра в това.
– Знам, че мога да бъда добър в това.
– Може да изглежда, че рекламата ще бъде лесна работа в сравнение със сложните курсове по математика, които сте следвали в МТИ, но това не би могло да бъде по-далеч от истината.
Истън се усмихна, но тя някак си усети, че с отговора си той я покровителства.
– Мисля, че като асистент уменията ми ще се пренесат доста добре.
– Грешиш. – Усмивката му избледня. – Знаеш ли, аз учих в Йейл и първите две години изучавах физика. Бях най-добрият в класа си, също като теб. Дори публикувах, също като теб. Направих този коментар за Нобеловата награда по-рано, за да видя дали ще ме поправиш, или ще си замълчиш. Фактът, че трябваше да ме поправяш, показва колко много трябва да научиш за света на големия бизнес.
– Не исках да си мислиш, че лъжа за квалификацията си.
– На кого му пука? Тук не получаваш точки за това, че си прав. Целият този свят, в който съществуваме, се състои в това да удовлетворяваме хората.
Зърната ѝ се втвърдиха и тя изведнъж се подмокри, когато той каза последното изречение. Гласът му дори се беше променил. Беше с по-нисък регистър, гърлен, а очите му бяха приковали вниманието ѝ напълно.
– Съжалявам – каза тя. – Имам много да уча.
– Имаш.
– Но аз съм много бърза и нетърпелива ученичка.
Очите му блеснаха.
– Не ми е интересно да бъда твой професор. Имам нужда от някой, който познава този свят, разбира хората и как да им угоди, как да каже правилните неща в правилния момент. И ми трябва някой, който може да води протоколи от срещи, да прави кафе и да върши всички нормални асистентски неща по правилния начин.
– Аз мога да правя всичко това. Всичко в мен ми казва, че това е правилното нещо. Толкова съм запалена…
Истън вдигна ръка.
– Задръж тази мисъл за момент. Всъщност току-що си спомних, че трябва да се обадя по телефона. – Той се плъзна назад и извади лъскавия си черен кожен портфейл, а после извади от него нещо, което приличаше на кредитна карта. Но това не беше никаква кредитна карта, която Кенеди някога беше виждал.
Картата беше напълно черна, като обсидиан, и на лицевата ѝ страна нямаше име на банка или на някоя компания за кредитни карти. Вместо това имаше поредица от цифри – по-точно четиринадесет от тях. Бяха сребристи, проблясваха за миг в очите ѝ, но достатъчно дълго, за да запомни всяка една от тях по ред.
Под числата имаше двойка символи:
∞ >
А под тези символи – уличен адрес без пощенски код, град или щат.
Образът от картата се беше врязал в съзнанието ѝ, докато се преструваше, че не го гледа и не го слуша.
Истън се изправи и набра номера на мобилния си телефон, оставяйки Кенеди да седи и да се чуди защо е решил да се обади точно пред нея. – Здравей – каза той в слушалката.
– Да, имам. – И продължи да чете номера от картата си. – Благодаря. Мина миг и той и обърна гръб. – Да, в осем часа е добре. Още веднъж благодаря.
Той затвори мобилния си телефон и го прибра, прибра картата обратно в портфейла си и отново седна до нея. По някаква причина тя се чувстваше така, сякаш е имала привилегията да види нещо невероятно лично, нещо, за което наистина не би трябвало дори да знае.
Но от друга страна, може би тя се вглеждаше прекалено много в това. Истън Ратър беше богат бизнесмен с някакво членство в изключителна организация. В него нямаше нищо толкова необичайно.
Истън нави още повече единия ръкав на ризата си, показвайки добре мускулестата си предмишница, преди отново да насочи вниманието си към нея.
– Да се върнем към нашата дискусия – каза той хладнокръвно. – Бяхме прекъснати тъкмо когато се канехте да кажете колко страстно се интересувате от тази позиция.
Тя кимна, след като си беше възвърнала известно спокойствие.
– Точно така, аз съм страстна.
Невероятно страстна съм да върша тази работа.
– Да бъдеш прославена секретарка? – Каза Истън. – Или пък страстно се интересуваш от Ред Джеймисън? – Ухили се той. – Съжалявам, Кенеди, но в момента, в който ти казах, че ще работиш с мен вместо с Ред, беше очевидно какво наистина те е довело тук. А аз не мога да имам такъв човек, който да работи в тясно сътрудничество с мен. Имам нужда от друг вид асистент и просто не мисля, че това е подходящото поле за теб.
– Не съм съгласна.
– Аз съм честен с вас, защото искам да ви помогна. Така че просто приемете няколко приятелски съвета. Върнете се в Кеймбридж, върнете си старата работа. И забрави за рекламата и за Ню Йорк. Животът ти ще бъде много по-лесен.
– Не съм дошла тук за лесен живот. Дойдох тук, за да създам нов живот.
Истън се изправи и протегна ръка.
– Успех в новия ти живот. Може би пътищата ни ще се пресекат отново някой ден.