Кели Фейвър – Под негов контрол – Книга 18 – част 6

***

Докато слязат от метрото и тръгнат към дома, тя вече почти завърши разказа си. Излишно е да казвам, че хуморът беше изчезнал от очите на Блейк, щом тя започна да му разказва за връзката си с Истън.
Разбира се, беше омаловажила сексуалните моменти, но не ги беше скрила напълно. Просто ги беше подминала, но Блейк беше прочел между редовете.
Когато излязоха от подземието и навлязоха в хладния въздух на ранната вечер, Блейк изглеждаше потиснат.
– Това в общи линии обобщава живота ми – каза Кенеди, след като беше минало известно време и бяха вървели, без изобщо да говорят. – Сега доста ли се отвращаваш от мен? – Попита го тя.
Блейк спря и се обърна с лице към нея.
– Съвсем не – каза той накрая. – Но ми се иска да убия този мръсник, твоя шеф. Как се казва той – Итън?
– Истън – засмя се тя.
– Той е гадняр.
Тя въздъхна.
– Не съм очаквала да се чувстваш различно.
– А ти? – Попита Блейк, а тонът му беше недоверчив.
– Ами при мен е по-сложно.
– Можеш да съдиш тази гад за сексуален тормоз.
– Блейк… – започна тя.
Точно когато се канеше да се опита да го успокои, тя беше прекъсната от малка група млади мъже, които се промушиха покрай тях, и докато вървяха, Блейк се обърна, като случайно се сблъска с рамото на един от хората.
– Гледай къде отиваш, задник – каза младият мъж, гласът му беше рязък, тонът – предизвикателен. Всъщност той забави ход и спря, докато чакаше отговора на Блейк.
Блейк се обърна и го погледна.
– Добре, както искаш, приятелю.
Младият мъж не можеше да е на повече от двайсет години, но беше висок и имаше зъл поглед в очите. Шапката му беше обърната настрани, дрехите му бяха торбести.
– Добре, както искаш, приятелю – имитира той Блейк, а изражението му изведнъж стана глупаво, а гласът му придоби преувеличено звучене. – Разбира се, приятелю. Добре, приятелю. – Той продължи да се превъплъщава в Блейк и сега приятелите му се бяха събрали наблизо и се смееха, сочейки Блейк.
Блейк се скова.
– Разбирам. Много смешно. Вече можеш да се движиш.
– О, можем ли, копеле? – Каза по-младият мъж, като внезапно пристъпи напред и впи гърдите си в тези на Блейк. Поведението му се бе превърнало в заплашително, агресивно и граничещо с лудост.
Приятелите му се смееха истерично, макар и плашещо – те също я зяпаха.
Тя се огледа за помощ, но сега някога претъпканите и приветливи улици изглеждаха определено неприветливи и почти безлюдни.
Небето вече не беше много светло, тъй като следобедното слънце беше започнало да се скрива зад сградите и се събираха облаци.
– Моля ви, просто ни оставете на мира – каза тя.
– Ей, кучката му става нервна – каза един зрител.
– Коя е кучката? Той или тя? – Попита някой друг.
Блейк се изплаши.
– Слушай, съжалявам, че се блъснах в теб – каза той, опитвайки се да се отдалечи от по-младия си противник. – Извинявам се, добре?
Младият мъж сви юмрук и се дръпна назад, което накара Блейк да трепне и да се скрие от предстоящия удар, който така и не дойде.
Това накара екипа от момчета да се разсмее истерично.
Нападателят на Блейк пусна ръцете си.
– Човече, ти наистина си шибан слабак, знаеш ли това? Ако не можех да се застъпя за моето момиче, щях да се самоубия.
Блейк просто замълча.
Кенеди не смееше да каже и дума повече. Усещаше, че те губят интерес към измъчването на Блейк, а тя не искаше да подклажда огъня, като им каже да спрат да го дразнят.
Буйните момчета направиха още няколко забележки, но без да получат особен отговор от Блейк или Кенеди, групата сякаш изгуби интерес. Накрая те си тръгнаха, като се смееха и викаха обиди, докато си тръгваха.
Кенеди се приближи до Блейк, който стоеше напълно неподвижен, докато мъчителите му си тръгваха. Тя видя, че ръцете му треперят силно.
– Добре ли си? – Попита тя, дълбоко натъжена и почти виновна, сякаш всичко беше по нейна вина.
– Добре – каза той кратко и започна да върви бързо към дома.
Тя тръгна след него, едва успявайки да го настигне.
– Блейк, моля те, забави темпото. Ядосан ли си ми?
Той я погледна, но не влезе в контакт с нея.
– Защо да ти се ядосвам, Кенеди?
– Не знам. Но изглеждаш наистина ядосана, така че…
– Да, ама може би не всичко е само заради теб. Спирала ли си някога да се замислиш за това? – Каза той, като направи пауза само колкото да изрече думите, преди да продължи да върви още по-бързо.
Кенеди беше толкова зашеметена, че той я изпревари с метри, преди да се е съвзела. Тя започна да върви, но този път не си направи труда да се опитва да не изостава от Блейк. Той беше ядосан и изглежда беше толкова ядосан на нея, колкото и на момчетата, които го бяха изплашили на улицата.
Не смяташе, че е справедливо той да си го изкарва на нея. Не беше направила нищо лошо, а освен това и тя се беше уплашила.
В крайна сметка се върнаха в жилищната сграда. Кенеди изпита облекчение, че е там, и очакваше с нетърпение да се скрие в апартамента си и да бъде в безопасност, далеч от всички вълнения и опасности, които градът предоставяше.
За първи път сега тя започна да оценява безопасното пространство на стария си живот и това, което родителите ѝ се бяха опитали да ѝ осигурят.
Сигурно точно това са се опитвали да ми попречат да изпитам, помисли си язвително Кенеди.
Блейк бъркаше в ключовете си, но накрая ги подреди и завъртя ключалката на главната врата на сградата. Той я отвори и я задържа отворена за Кенеди.
Тя мина покрай него, опитвайки се сега просто да се откъсне от Блейк и неговата странна личност на Джекил и Хайд. Наистина си мислеше, че и той е различен, че може да ѝ бъде приятел, но сега и тези надежди бяха попарени.
– Кенеди, можеш ли да почакаш малко? – Попита той, докато отиваше да извади ключовете си от ключалката на входната врата.
– Беше дълъг ден – каза тя. – Изживях цялата драма, която мога да понеса.
– Никакви драми, обещавам – каза той и вдигна ръка, сякаш се кълнеше в Библията.
Тя спря на стълбището.
– Добре.
Той се приближи до нея и се усмихна неловко.
– Съжалявам, че се разстроих там – каза той.
– Всичко е наред.
– Не, наистина не е. – Въздъхна той и погледна надолу. – Просто… се почувствах толкова проклето безпомощен и исках да се изправя срещу онези момчета заради теб.
– Ти се изправи срещу тях – каза тя, знаейки, че това не е съвсем вярно.
– Ами, опитах се – каза той и ръката му трепна, сякаш искаше да махне с ръка на всичко това.
– Опитал си и си успял. Те ни оставиха на мира, нали?
Той се проясни малко.
– Оставиха. Искам да кажа, че можеше да се окаже много по-зле, нали?
– Точно така. – Тя му се усмихна нежно.
Той и отвърна с усмивка.
– Искам да поговорим повече за това, което ти се случи с Никол и Ред, и за работата… и за всичко това. Наистина искам, Кенеди. Много те харесвам. Харесва ми да прекарваме време заедно.
– На мен също – каза тя, но трябваше да признае, че част от блясъка в отношенията им е спаднал, когато Блейк е реагирал толкова зле на събитията с онези млади мъже. Кенеди не искаше да намира Блейк за страхливец, но истината беше, че почти се чувстваше така, сякаш трябваше да го защити по някакъв начин.
А с Истън винаги е било точно обратното. Не можеше да не се запита как ли щяха да се развият нещата, ако онези младежи бяха опитали тази глупост с Истън.
Е, Истън беше професионален кикбоксьор, за Бога. Как мислиш, че щеше да се получи, Кенеди? Не е нужно да си точно медиум, за да знаеш отговора.
Блейк сякаш се успокои от отговора на Кенеди.
– Ще се отбия пак утре – каза той – ако нямаш нищо против.
Тя искаше да откаже, но не можеше да понесе да нарани още повече достойнството му.
– Разбира се, звучи добре – каза му тя.
След хубава и дълга прегръдка те се прибраха в отделните си апартаменти, а после Кенеди затвори вратата на апартамента си зад себе си и въздъхна с облекчение.

Назад към част 5                                                     Напред към част 7

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!