Питър В. Брет – Наследството на вестоносеца ЧАСТ 4

Глава 4
Калното момче
333 СЗ Есен

Калното момче наблюдаваше как демонът на блатото обикаля по сметищата от безопасното място на една от многото си кочини.
– Боровинките растат гневно като плевели – казваше майка му. Обикновените резници отглеждаха свои собствени стъбла в почти всякаква почва. В плодородната почва на сметището те се разпространяваха като огнище на пожар, задушавайки другите растения, за да образуват острови на безопасност в голата нощ.
Коричката подуши, откривайки първия плъх, чиято кръв беше още топла по козината му. Демонът нададе развълнувано писък, хвана плъха на нокът и го хвърли в отворената си паст. Той захапа веднъж и погълна съществото цяло.
Калното момче остана неподвижно. Демонът беше само на метър от него, но не чу нищо – не видя нищо. Свинската смола и калта по дрехите му го сливаха идеално със заобикалящата го среда, а миризмата му беше достатъчна, за да обърне носа на всеки демон.
Някои ядрони се задоволяваха с това да се издигат на едно и също място всяка нощ, да ловуват в малък радиус и да потъват обратно на същото място на разсъмване. Калното момче знаеше кои са в района и къде могат да бъдат открити.
Други демони имаха склонност да се скитат, като падаха обратно в Ядрото, където ги оставяше скитането, и се издигаха на същото място през нощта. Този се бе приближавал в продължение на дни. Калното момче беше засаждал гроздове с боровинки при всяко приближаване, но сметището привличаше ядроните, както стоящата вода привлича скеерите. Ядроните жадуваха най-много за човешка плът, а сметището беше наситено с миризма на хора.
Калното момче изкопа ями, постави жици и дори изгори свинска тор по пътя му, но въпреки всички негови подбуди да ловува другаде, демонът на блатото се приближи неудобно до шипковата нива, неговото скрито леговище. Не можеше да му се позволи да остане.
Плъхът едва бе издъхнал, но на няколко метра от него ядрона намери следващия, а на няколко метра оттам – още един, като го водеше неумолимо към пропастта, където се изхвърляше каруцата с отпадъци.
Калното момче поклати глава. Вече за трети път този конкретен демон се бе запътил към сметището и бе примамен на точно същото място. Татко казваше, че ядроните имат мозък, малък колкото обелен грах. Той премести хватката си върху старата метла, на главата на бащиното му копие и вкара ръка в поправените ремъци на щита, чудейки се дали този някога ще се научи.
Блатистият демон вече започваше да се препъва. Плъховете бяха отровени със смес от небесен цвят и блатното кокиче. Един плъх нямаше голям ефект, но след пет той щеше да бъде тромав и по-бавен.
По-бавно, но не и бавно. Дори и най-бавният, най-глупавият ядрон можеше да го разкъса на парчета, ако не беше бърз и точен. Беше виждал от първа ръка какво могат да направят.
– Винаги трябва да уважаваш алагаите, сине мой – беше казал баща му – но никога не бива да се ръководиш от страха си от тях.
Калното момче прие страха си и мигом се пресегна, бърз и безшумен като птица. Демонът гледаше встрани и никога нямаше да разбере, че е там. Щеше да види само проблясъка на магията при удара в щита, а после щеше да полети през ръба.
Но когато демонът посегна към последния плъх, той се спря, сякаш си спомни. Калното момче увеличи скоростта. Беше по-умен, отколкото си мислеше. Следващия път щеше да му трябва нов трик.
Дори и дрогиран, демонът беше бърз. Главата му се завъртя, видя го да идва навреме, за да забие задните си нокти в земята и да замахне с предните си нокти.
Не успял да спре навреме, Калното момче се претърколи, избягвайки ноктите на сантиметри. Той се спря на косъм от пропастта и се обърна точно в момента, в който блатния демон изохка и се изплю.
Той се скри зад щита си, но калната храчка се разпръсна от повърхността, а капките го удариха по лицето и тялото. Усещаше как го изгаря, как разяжда плътта му.
Като държеше очите си затворени, Калното момче пусна копието си, грабна влажни буци пръст и ги втри в лицето си, докато паренето изчезне. Той държеше щита си вдигнат, но беше загубил предимството си и двамата го знаеха. Блатният демон преодоля разстоянието между тях с един голям скок, като се приземи пред него с ужасяващ крясък.
Удари бързо, но ударът се отби от защитите на щита. Със свободната си ръка Калното момче бръкна в джоба си и грабна шепа боров прах. Хвърли го в лицето на демона, когато той вдиша, за да изкрещи отново срещу него.
Демонът се задави, стиснал гърлото си, а Калното момче затанцува около него, като подпря рамо на щита, докато се втурваше напред, сваляйки го от перваза.
Той застана на ръба на скалата и гледаше как демонът изпищя и се свлече по стръмния, покрит с боклуци склон в блатото далеч долу. Калта и тинята не дадоха никаква опора на драскащите нокти на демона, докато той изчезваше в мъглата.
Падането не можеше да причини трайна вреда на демона – всъщност нищо не можеше, – но го отдалечи от дома му, а това беше всичко, което имаше значение. Да се изкачи обратно щеше да е почти невъзможно. Коритото щеше да се отърси и да се запъти към блатото. Можеше да минат месеци, преди да види отново този демон, ако изобщо го види.
Лицето му все още гореше, въпреки хладната кал, и като погледна надолу, Калното момче видя по дрехите си капки блатна слюнка, които димяха. Имаше една счупена половин бъчва, която използваше за събиране на дъждовна вода, и той се затича към нея, потапяйки главата си и отмивайки останалата кал.
Докосна лицето си и се отдръпна от ужилването.
Глупаво, помисли си той. Твоя грешка. Невнимание.
Трябваше да си направи превръзка.
Когато видя, че луната е залязла, Калното момче вдигна компреса от лицето си, като експериментално огъна челюстта си, за да издърпа кожата. Тя беше зачервена и сурова на мястото, където блатната слюнка я беше докоснала, но бързото нанасяне на кал предотврати най-лошото. Накъсаната престилка от спасена кожа, която носеше под дрехите си, беше изпъстрена с дузина малки дупчици, някои от които прогорени през дебелата кожа.
Майка му щеше да каже да държи превръзката до края на нощта, но беше Седми ден и устата му се сви при мисълта за предлагането.
Той се измъкна от шипковата горичка, като премести счупената маса, която му служеше за врата, достатъчно, за да се измъкне, после я бутна обратно на мястото ѝ, закривайки малкия вход в кътчето зад най-голямата от купчините отпадъци.
Той приклекна, докато се движеше, а кочанът беше достатъчно висок, за да го скрие напълно. Откъсна няколко листа, докато вървеше, смачка ги в ръцете си и ги разтри по дрехите си, за да освежи аромата. Дрехата беше оцветена почти в черно, вече колкото смола, толкова и конци.
Заобиколи скритата демонична яма и пъргаво прескочи трипръстника, като спря да сканира района измежду стъблата, преди да пристъпи от безопасно място.
Нямаше ядрони.
Той се спусна по пътя, минавайки покрай много тъмни и мълчаливи къщички – обитателите им отдавна спяха. В селото бродеха демони, но Калното момче познаваше навиците им и минаваше почти незабелязано.
Малкото ядрони, които подушваха въздуха, бързо се отвръщаха, често с кихане. Супата от боровинки, обичайната му вечеря, правеше дори потта и дъха му отблъскващи за ядроните. Малцината, които го забелязваха, обикновено го оставяха на мира, освен ако не беше достатъчно глупав да се приближи твърде близо.
Те бяха по-дебели от Светия дом. Дворът беше осветен с фенери, които отвличаха демоните от самото село. ядроните обикаляха край стената, като от време на време предизвикваха изблик на магия, когато я пробваха в знак на неудовлетвореност.
Самотните ядрони спазваха дистанция, но група можеше да го обгради, а на стада те бяха по-агресивни.
Но от другата страна на тези демони имаше хляб и бира.
– Трябва да бъдеш смел – каза баща му. Когато бях в Шарадж, момчето, което беше прекалено плахо, огладня.
На службата на Седмия ден Тендърът слагаше приношението на олтара – топъл хляб от фурната върху покрита чиния и все още пенлива бира в чаша с капак. Древните защитни знаци бяха гравирани върху оловото и пазеха даровете на утехата и храната за всеки, който идваше в Светия дом в търсене на помощ.
След един ден хлябът започна да се втвърдява, а бирата беше престояла, но тази първа нощ…
Устата му отново засъска. Кората на хляба щеше да е хрупкава, а месото под нея – меко и дъвчащо. Бирата гъделичкаше гърлото му с мехурчета. Вкусът им беше най-близкият до рая, който Калното момче някога е усещал.
И така той идваше в Светия дом веднъж седмично, ако не за да се моли. Баща му щеше да заплюе неуважението, но беше мъртъв и вече не можеше да се скара. Калното момче знаеше, че Създателят няма да е доволен от кражбата на даровете на поддръжката, но какво беше направил някога Еверам за него, освен че му беше отнел семейството? Хлябът и бирата бяха слаба компенсация, но в сравнение със студените зеленчуци и суровото месо, които обикновено ядеше, това беше пиршество, заради което си струваше да рискува няколко ядрона.
Калното момче приклекна ниско, заобикаляйки стената, докато не се изгуби от погледа на прозореца. Изчака да се появи пролука в обикалящите демони и се хвърли навътре. Издълбаните дълбоко в стената огради му позволиха да се хване с ръце и крака и той се прехвърли над нея за секунди, падайки надолу сред маркерите, където Тендърът погребваше праха на мъртвите. Светлината на лампата в двора хвърляше сянка върху имената, издълбани върху камъните, но Калното момче нямаше нужда от светлина, за да намери паметника на своето семейство.
Липсваш ми – помисли си той, прокарвайки пръсти по вдлъбнатините, които беше направил в камъка, по една за всяка зима, в която ги нямаше. Сега те бяха девет. Лицата на семейството му бяха замъглени в съзнанието му, но празнотата от загубата им не бе намаляла.
Докато прекосяваше двора, той се придържаше към сенките на маркировките, в случай че Тендър тайно го наблюдаваше от друг прозорец. След миг той вече беше с гръб към стената на Свещената къща и си проправяше път до мястото, където крилото се съединяваше с основната постройка, образувайки буквата Г. Ниският перваз на прозореца на първия етаж беше идеален, за да се изстреля през него и да хване перваза на този на втория. Както и при външната стена, издълбаните огради му дадоха нужната опора, за да се изкачи до покрива.
От години Тендер се опитваше да открие кой е вземал дара всяка седмица. Това се беше превърнало в нещо като игра между тях. Управителят беше поставил звънци на вратите и прозорците, но все още не беше разбрал, че седмичният му посетител използва кулата с рог в центъра на покрива.
Калното момче спря, загледан в Богтън. Многобройните къщички на града бяха тъмни, но нощта беше ясна и на лунната светлина той виждаше надалеч, чак до фермата на Масен Бейлс. Старецът все още дължеше на семейството му осем пари за Мейбъл и Калното момче ги вземаше в мляко веднъж седмично. Всъщност това не беше кражба, а и беше шанс да зърне Тами. Тя ставаше все по-красива с всяка изминала година. Момчетата вече бяха стигнали до съда, но това беше всичко засега. Все още можеше да я гледа понякога и да мечтае за това, което можеше да бъде.
С въздишка той се промъкна през вратата на кулата и тихо се спусна по стъпалата. Обувките му бяха несъвместими, но пасваха достатъчно добре, износени и омекнали от употреба. Докато минаваше през ризницата и влизаше в помещението, не се чуваше и шепот.
Лампата начело на олтара винаги светеше през нощта, като пътеводител на нуждаещите се от помощ, подобно на тези в двора. Светлината се отразяваше върху олтарната маса и амвона, хвърляйки дълги и дълбоки сенки, които Калното момче следваше, за да стигне до наградата си. Той следеше с поглед тавана за хора, където отчето обичаше да се крие, но не се чуваше нито звук, нито знак за движение. Докато чакаше, отчето пиеше бира и обикновено спеше толкова късно.
Той първо вдигна калаената чаша, отвори капака и отпи дълбоко, оставяйки мехурчетата да гъделичкат гърлото му, а алкохолът да успокоява болката от снощната среща. След това посегна към подноса с хляб.
Когато вдигна капака, се чу звън. Уредникът беше поставил звънец отдолу, където не се виждаше.
Очите на Калното момче се насочиха към тавана на църквата. Нищо. Сенките бяха само на няколко крачки от него. Ако беше бърз…
Но тогава вратата се отвори и се показа Тендър Хийт с триумфално изражение на кръглото си червено лице.
Двамата стояха замръзнали за миг, а очите на Тендър Хийт се разшириха от победа до шок.
– Брайър?

Назад към част 3                                                            Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *