УЧИЛИЩЕ ЗА ВАМПИРИ – Клетвата на Дракон – Новела 8,5 – Част 2

Глава 1

Днешната Оклахома

В Дракон Ланкфорд се раздвижиха гняв и объркване. Дали Неферет наистина си е позволила да ги напусне толкова скоро след смъртта на момчето и катаклизмичното посещение на богинята?
– Неферет, а какво ще стане с тялото на младежа? Не трябва ли да продължим да бдим?- С усилие Дракон Ланкфорд запази спокойствие и равен тон, докато се обръщаше към върховната си жрица.
Неферет обърна красивите си изумрудени очи към него. Тя се усмихна леко.
– Имате право да ми напомняте, майсторе на меча. Тези от вас, които почетоха Джак с лилави духовни свещи, да ги хвърлят на кладата, когато си тръгват. Воините на Синовете на Еребус ще бдят над тялото на бедния беглец до края на нощта.
– Както желаеш, жрице.- Дракон и се поклони дълбоко и се зачуди защо кожата го сърби толкова много – сякаш е покрита с мръсотия. Изведнъж изпита необяснимо желание да се изкъпе в много, много гореща вода. Това е Неферет – тихо му заговори съвестта. Тя не е била в ред, откакто Калона се е освободил от земята. Чувствал си, че…
Дракон поклати глава и подпря челюстта си. Периферните събития нямаха значение. Чувствата вече не бяха важни. Дългът беше всеобхватен – отмъщението беше от първостепенна важност. Съсредоточи се! Трябва да се съсредоточа върху задачата! заповяда си той, след което бързо кимна на няколко война.
– Разпръснете тълпата!
Неферет направи пауза, за да поговори с Ленобия, преди да се отдалечи от центъра на кампуса и да се насочи към жилищните помещения на професорите. Дракон едва и хвърли поглед. Вместо това вниманието му бе привлечено отново от огнената клада и пламтящото тяло на момчето.
– Тълпата се разпръсква, майсторе на меча. Колко от нас ще останат да наблюдават заедно с вас край кладата?- Попита Кристоф, един от старшите му офицери.
Дракон се поколеба, преди да отговори, като отдели малко време, за да се съсредоточи, както и за да възприеме факта, че младежите и професорите, които се въртяха несигурно около ярко горящата клада, очевидно бяха развълнувани и напълно разстроени. Дълг. Когато всичко друго се провали, обърни се към дълга!
– Нека двама от стражите да придружат професорите до покоите им. Останалите трябва да отидат с младежите. Бъдете напълно сигурни, че всички се връщат в стаите си. След това останете близо до спалните помещения до края на тази ужасна нощ.- Гласът на Дракон беше груб от емоции.- Учениците трябва да усетят защитното присъствие на своите воини от Синовете на Еребус, за да могат поне да са сигурни в своята безопасност, дори ако изглежда, че не могат да бъдат сигурни в почти нищо друго.
– Но погребалната клада…
– Аз ще остана с Джак.- Заговори Дракон с тон, който не позволяваше възражение.- Няма да напусна момчето, докато червеното сияние на въглените му не се превърне в ръжда. Изпълнявай дълга си, Кристоф; Домът на нощта има нужда от теб. Аз ще се погрижа за тъгата, която остава тук.
Кристоф се поклони и започна да изрича заповеди, като изпълняваше нарежданията на Майстора на меча със студена ефективност.
Сякаш бяха минали само няколко секунди, когато Дракон осъзна, че е сам. Чуваше се звукът от горящата клада – измамно успокояващото пукане и пращене на огъня. Освен това имаше само нощта и огромната празнота в сърцето на Дракон.
Майсторът на меча се взираше в пламъците, сякаш можеше да открие в тях балсама, който щеше да успокои болката му. Огънят трептеше в кехлибар и злато, ръжда и червено, напомняйки на Дракон за деликатно бижу – уникално, изящно, завързано за кадифена панделка с цвят на прясна кръв…
Сякаш от само себе си, ръката му бръкна в джоба. Пръстите му обхванаха овалния диск, който намери там. Беше тънък и гладък. Усещаше само най-слабия намек за синята птица, която някога е била изписана толкова ясно и красиво върху лицето му. Златното парче лежеше плътно в ръката му. Той го притисна, защити го, задържа го, преди бавно да издърпа ръката си с медальона в нея. Дракон преплете кадифената панделка през пръстите си, като я разтриваше с палец с познато, разсеяно движение, което говореше повече за навик, отколкото за мисъл. Изпусна дълбоко дъх, който звучеше по-скоро като ридание, отколкото като въздишка, отвори дланта си и погледна надолу.
Светлината от кладата на Джак премина през златната повърхност на медальона. Тя улови дизайна на синята птица.
– Птицата на щата Мисури.- Заговори на глас Дракон. Гласът му беше лишен от емоции, въпреки че ръката, която държеше медальона, трепереше.- Чудя се дали все още можеш да бъдеш открита в дивата природа, кацнала в слънчогледите, които гледат към реката. Или и твоята красота, както и тази на цветята, е изчезнала заедно с всичко друго прекрасно и магическо на този свят?- Ръката му се сключи върху медальона и го стисна толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.
А после, също толкова бързо, колкото го стисна в юмрук, Дракон освободи медальона, отвори ръка и завъртя с благоговение златния овал.
– Глупак!- Гласът му беше дрезгав.- Можеше да го счупиш!- Треперещите му пръсти се забъркаха в закопчалката, но когато най-сетне я откопча, златното колие се отвори лесно, невредимо, за да покаже малката гравюра, която, макар и избледняла от времето, все още показваше усмихнатото лице на дребната вампирка, чийто поглед сякаш улавяше и задържаше неговия.
– Как може да те няма?- Промърмори Дракон. Единият му пръст проследи стария портрет от дясната страна на медальона, а после се премести в лявата половина на бижуто, за да погали кичура руса къдрица, която се бе сгушила там, над празното място, където някога се бе намирала младежката му снимка. Погледът му се обърна от медальона нагоре към нощното небе и той повтори въпроса по-силно, от душата си, викайки за отговор.- Как може да те няма?
Сякаш в отговор Дракон чу как в нощния въздух отеква характерното крякане на гарван.
В Дракон нахлу гняв, толкова силен и горещ, че ръцете му отново затрепериха – само че този път не от болка и загуба, а от едва овладяната нужда да нанесе удар, да осакати, да отмъсти.
– Аз ще отмъстя за теб.- Гласът на Дракон беше като смърт. Той отново погледна медальона и заговори на блестящата руса къдрица, която се намираше в него.- Твоят дракон ще отмъсти. Ще поправя това, което позволих да се обърка. Няма да допусна същата грешка отново, любов моя, моя единственна. Съществото няма да остане ненаказано. За това ти давам клетвата си.
Поривът на вятъра, горещ от огнището, изведнъж задуха силно. Той вдигна кичура коса и докато Дракон безуспешно се мъчеше да го спре, къдрицата се носеше извън обсега му нагоре, нагоре, нагоре по нагорещеното течение, почти като перо. Тя увисна там, а после със звук, подобен на изненадано женско дишане, горещият вятър се смени, вдиша, завлече кичура коса надолу в огнената клада, където той се превърна в дим и спомен.
– Не!- Извика Дракон, падайки на колене с ридание.- А сега загубих и последното от теб. По моя вина…- каза той съкрушено.- Моя вина, както и твоята смърт беше по моя вина.
През сълзите, които пълнеха очите му, Драконът наблюдаваше как димът от кичура коса на любимата му половинка се върти и танцува пред него – и после започна да блести магически, превръщайки се от дим в прашинка от зелени, жълти и кафяви искри, които продължаваха да се въртят наоколо, докато не започнаха да се отделят и да образуват отделни части на образа: зелените искрици се превърнаха в дълго, дебело стъбло – жълтите в нежни листенца на цвете, а кафявите обикаляха в тях, за да се превърнат в негов център.
Дракон избърса очите си от сълзите, едва успявайки да повярва на това, което виждаше.
– Слънчоглед?- Устните му изтръпнаха от шока, както и мозъкът му. „Това е нейното цвете!“ изкрещя умът му. Това трябва да е знак от нея!- Анастасия!- Извика Дракон, когато изтръпването отстъпи място на ужасна, прекрасна вълна от надежда.- Тук ли си, любов моя?
Образът на блестящия слънчоглед започна да се колебае и променя. Жълтото се стече в каскада, която се превърна в златисто русо. Кафявото изсветля до цвета на целуната от слънцето кожа, а зеленото се стопи в кожата, завихри се и се превърна в блестящи кълба, които се превърнаха в тюркоазени, познати и скъпи очи.
– О, богиньо, Анастасия! Това си ти!- Гласът на Дракона се пречупи, докато протягаше ръка към нея. Но образът се вдигна – светеща закачка точно отвъд върховете на пръстите му. Той извика от неудовлетвореност, а след това заглуши звука на страданието си, когато гласът на неговата половинка започна да се разлива около него като музикален поток по изтерзани от водата камъчета. Дракон затаи дъх и се вслуша в призрачното послание.

Облепих този медальон, заради теб: мой единствен, мой приятел.
Дойде денят, в който смъртта ни принуди да се разделим.
Трябва да знаеш, че завинаги, аз ще чакам, само теб.
Затова, докато се срещнем отново, пазя любовта ти на сигурно място в сърцето си.
Помни, че клетвата ти беше да смекчаваш силата с милосърдието.
Без значение колко дълго ще бъдем разделени, аз държа на тази клетва.
Вечно… Вечно…

Образът и се усмихна веднъж, преди да изгуби формата си и да се превърне в дим, а след това в небитие.
– Моята клетва!- Дракон изкрещя и се изправи на крака.- Първо Никс, а сега и ти ми я напомняш. Не разбираш ли, че заради тази проклета клетва си мъртва? Ако бях избрал друго преди много години, може би щях да предотвратя всичко това. Силата, смекчена от милосърдието, беше грешка. Не си ли спомняш, моя любов? Не помниш ли? Аз помня. Никога няма да забравя…
Докато Дракон Ланкфорд, майстор на меча от Дома на нощта, бдеше над тялото на паднал младеж, той се взираше в горящата клада и позволи на пламъците да го върнат назад, за да преживее отново болката и удоволствието – трагедията и триумфа на едно минало, което бе оформило такова сърцераздирателно бъдеще.

Назад към част 1                                                               Напред към част 3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!