Глава 23
Рожденият ми ден никога не е бил голяма работа.
Нямаше балони. Нямаше маси, пълни с храна. Нямаше триетажни торти, покрити със свещи, върху които да се изписват желания. Нищо подобно на това, което жените от „Съревнованието“ създаваха в общата стая.
Рожденият ден обикновено се състоеше в това Ада да проклина съществуването си и, ако имах късмет, да получа нова книга от магазина за употребявани книги в края на улицата. С напредването на възрастта Майлс ѝ позволяваше да празнува в клуба, но като се има предвид крайно недостатъчният ѝ отдел за приятели, тя често се озоваваше зад бара, където помагаше на Рен да разнася напитки.
Тя обаче вече не беше помощник.
Вместо това тя беше самозванка. Външен човек, който гледа със страхопочитание към света на Съревнованието. Седеше на дивана в ъгъла заедно с Флора, отхапваше от чинията, пълна с любимите храни на Скарлет, докато се опитваше да свали подгъва на твърде късата рокля по тялото, която Челси настояваше да облече. Единственото, което можеше да направи, беше да се сдържи да не погледне Огъст в другия край на стаята на дивана, заобиколен от злобните момичета – Джеси, Скарлет и най-новото им попълнение Амелия. Той се смееше и продължаваше да се държи така, сякаш те бяха най-интересните жени на света.
Може би бяха, но тя не виждаше привлекателността им.
Бяха най-самовглъбената група кучки, които някога беше срещала.
Ако можеше да избира, дори нямаше да е там, но Челси и Флора настояваха, че Емери трябва да се забавлява и да се отърси от унинието, в което беше изпаднала. Освен това и бяха обещали, че Огъст няма да е там.
Сгрешиха.
Кожата ѝ изтръпна в момента, в който той влезе на партито, подигравайки се на опитите ѝ да го игнорира, докато той общуваше с всички присъстващи жени, освен с нея. Същото, което правеше през цялата седмица. Вземаше дамите си от общата стая, не забравяше да я подмине на излизане, дори избра да се храни в трапезарията на “ Съревнованието“. И всичко това, докато се опитваше да я игнорира.
Тя би трябвало да му е благодарна. Точно това искаше от него, искаше да продължи напред и да си намери жена. Многократно изтъкваше как това никога няма да е тя. Но с напредването на дните отсъствието му от живота ѝ подкопаваше решимостта ѝ да го държи настрана. Ревността се превърна в най-добрия ѝ приятел.
– Това е невероятно – прошепна думите Емери, откъсвайки поглед от Огъст и групите му.
– Рожденият ден невинаги е бил такъв – тихо отговори Флора и Емери осъзна, че си е помислила, че говори за партито в чест на Скарлет. – Вампирите не смятат за нужно да празнуват деня, в който са се родили или са се превърнали. Но ние сме хора, дори и да обичат да се преструват, че не сме. Преди няколко години се заехме да започнем да празнуваме рождените си дни.
– Кралското семейство нямаше нищо против?
– Отначало да, но с течение на времето започнаха да гледат в друга посока и да ни позволяват да имаме това едно нещо. Дори ни помогнаха да се сдобием с подаръци и консумативи. Партитата невинаги са били толкова показни, но тъй като това е единственият път, когато наистина можем да прегърнем човешката си същност, те са склонни да стават все по-големи всяка година.
„Големи“ е слабо казано. Общата стая беше превърната в малък клуб. Всички дивани и маси бяха притиснати до стените, което позволяваше да се обособи дансинг в центъра на помещението, където някои от жените вече танцуваха. Високите до кръста високоговорители запълваха всеки ъгъл, а над главите бяха закрепени две светлинни решетки, които хвърляха цветни лъчи в иначе затъмнената стая.
Музиката премина в бавна и знойна песен, която Емери познаваше от милионите пъти, когато я бяха пускали по радиото.
Беше пресилена, както и всичко останало в стаята.
Скарлет скочи и хвана Огъст за ръка.
– О, трябва да танцуваш с мен! Това е любимата ми песен, а и имам рожден ден. Не можеш да откажеш.
Той свъси вежди и за един напрегнат момент Емери си помисли, че може да откаже. Но по лицето му се прокрадна усмивка и той се изправи, като направи лек поклон на Скарлет.
– За мен ще бъде чест.
Емери извърна очи, без да успее да потисне надигащата се ревност. Той трябваше да флиртува с тях. Да се запознае с тях. Да се влюби. Те щяха да са неговото бъдеще. Позиция, която тя никога не би могла да заеме.
Всички разчистиха дансинга и гледаха как Огъст завърта Скарлет, а после я придърпва към себе си.
Емери заби нокти в дланите си, докато Скарлет прокарваше пръсти през косата на врата на Огъст, кикотейки се на нещо, което той каза. Огъст ѝ се усмихна, когато ръцете му се настаниха точно над дупето ѝ и усмивката почти достигна очите му. Почти. Трябваше да задържи спомена за пълната му, безгрижна усмивка. Онази, която беше само за нея. Но усмивката, която в момента той излъчваше в посока на Скарлет, беше твърде близо до истинска усмивка. Сякаш искаше да бъде там, с нея.
Тя стисна очи, за да овладее надигащите се болка и ревност. В противен случай имаше голяма вероятност очите ѝ да помогнат за осветяването на дансинга, заклеймявайки я като вещицата, която беше.
Ръката на Флора се плъзна в нейната и я стисна, докато Емери направи няколко дълбоки успокоителни вдишвания.
В същия миг, в който отвори очи, популярна жизнерадостна песен изпълни въздуха и дансингът се наводни с развълнувани жени.
Емери се обърна към Флора, чието чело беше смръщено.
– Все още ти е трудно да бъдеш около него, нали?
– Да.
– Не разбирам. Начинът, по който той говори за теб, и как го гледаш, когато мислиш, че никой не те гледа, е ясно, че има нещо между вас. И все пак и двамата сте забили глави в задниците си, опитвайки се да направите другия нещастен, че не можете да приемете това, което е точно пред лицата ви.
Флора блажено не съзнаваше, че е негов смъртен враг, и трудно можеше да си го обясни. Така че щеше да се наложи да изтърпи опитите на Флора да я сдобри с него. Всеки път, когато Емери имаше среща с Огъст, можеше почти да гарантира, че Флора ще се опита да ги вкара в една стая заедно. Което често завършваше с това, че двамата неловко се взираха един в друг, докато някой от тях не се изнижеше навън.
– Не става дума да приемем това, което е пред нас, а да приемем, че никога няма да можем да бъдем заедно.
Флора отвори уста, за да аргументира тезата си, но преди да успее, Челси се появи пред тях и ги хвана за ръцете.
– Хайде, вие двете, тази вечер трябва да е забавна. Можете да съзерцавате тайните на живота в ъгъла друг път. – Челси затанцува кръгове около тях. Буквално. Пълната липса на ритъм, която Челси демонстрира, предизвика рядък смях у Емери, тъй като ритъмът на музиката се просмука в костите ѝ. Тя не можеше да не се присъедини към тях, танцувайки с двете жени, които се бяха превърнали в най-близките ѝ приятелки.
Музиката се разнасяше от високоговорителите, басът ги подтикваше да танцуват песен след песен и Емери се наслаждаваше на момента на безгрижно блаженство. Спешната нужда да открие убиеца на Слоун се изгуби за няколко блажени минути в съзнанието ѝ. Дори слабото бръмчене в нея, дължащо се на близостта на Огъст, не можа да помрачи настроението ѝ. Той беше там, където му беше писано да бъде, както и тя. Съжителстваха във фалшиво чувство за хармония.
След половин дузина песни Флора задъхано помоли за нещо за пиене и болните крака на Емери се съгласиха с облекчението. Почти беше напуснала дансинга, когато някой я хвана за ръката и я издърпа обратно в потока от преплетени тела.
Тя се завъртя, опитвайки се да запази равновесие, докато не се приземи в прегръдките на синеокия принц, когото избягваше. Нагорещеният му поглед обходи лицето ѝ и тя се облегна на него против волята си.
– Имате ли нужда от нещо, Ваше Височество? – Наложи се да вкара в думата сладост, без да обръща внимание на това, че ръцете ѝ изтръпнаха, когато той я държеше.
– Танцувай с мен. – Огъст вдигна ръцете ѝ, преметна ги през раменете си и постави ръцете си върху бедрата ѝ. Придърпа я по-близо, притискайки я към широките си гърди, докато водеше бедрата ѝ в ритъма на музиката.
Емери отметна глава назад с пълното намерение да му каже колко лоша идея е това, но всяка частица решителност, която ѝ беше останала, изчезна, когато очите ѝ срещнаха неговите. Горещината в погледа му я улови и открадна всяка частица от борбата, която и беше останала, когато очите и паднаха върху устните му. Всичко, което искаше в този момент, беше да скъси разстоянието между тях и да вкуси сладкия карамел на устните му.
Промяната в музиката я изкара от транса, в който беше изпаднала, и тя се завъртя, за да притисне гърба си към гърдите на Огъст. Не можеше да се насили да си тръгне, не и когато се чувстваше толкова добре в прегръдките му.
Започна нова песен с бавна мелодия, примесена с тежък бас. Песен, предназначена да разпали страстта и да намали задръжките.
Пръстите на Огъст се вкопчиха в бедрата на Емери и я разтърсиха, когато той придърпа бедрата ѝ към себе си. Двамата се движеха като едно цяло с музиката и беше невъзможно да не забележи нарастващата му възбуда на гърба ѝ. Той се наведе и прошепна в ухото ѝ.
– Избягваш ме.
Емери изви гръб и притисна дупето си в него.
– Не изглежда да ти е липсвала компания. Знам със сигурност, че Амелия се наслаждаваше на целувката ти в конюшнята. А може и да греша, но мисля, че Дафни питаше как да се отърве от просмукано тази сутрин. Ти не би могъл да знаеш нищо за това ,нали? – Прошепна тя, но дрезгавият кикот в ухото ѝ подсказа, че той е чул всяка дума.
– Ревниви ли сме? Ти ми каза да намеря булката си.
– Не се ласкай. Но предполагам, че трябва да те оставя да го направиш. – Тя имаше нужда да се махне от него. Преди да е направила нещо изключително глупаво.
Като например да му позволи да върне устните си върху нея.
Сякаш прочел мислите ѝ, Огъст затегна хватката си върху бедрата ѝ.
– Не знаех, че срещите с други жени означават, че не можем да бъдем приятели.
Искаше ѝ се да има поне половината от смелостта, която притежаваше той.
– Не се заблуждавайте, Ваше Височество. Между нас няма нищо приятелско. Ние се движим от горещо до изпепеляващо, с много малко между тях.
– Права си. Но ние имаме този момент. Можеш ли да ми го дадеш?
За краткото време, през което беше притисната до него на дансинга, празнотата, с която беше свикнала през последната седмица, изчезна. Трябваше да каже „не“, но изгуби желание да се предпази.
Емери кимна, обещавайки си, че няма да му позволи да вземе повече, отколкото тя е готова да даде.
– Една песен, а после ще забравиш за мен.
– Никога не бих могъл да забравя за теб. – Той я отблъсна, преди да хване ръката ѝ и да я завърти, придърпвайки я към гърдите си. Когато тя го погледна, светът около тях се разпадна. Светлините облякоха лицето му по същия начин, както в клуба, и в очите му се появи искрена усмивка.
Той беше принц във всеки смисъл на думата, но не и този, който щеше да наследи вампирския трон. Той беше нейният принц. Нейният Огъст. Страстният мъж, който възпламеняваше тялото ѝ. Интелектуалецът, който стимулираше мозъка ѝ. Тя щеше да приеме последния им танц и да пази спомена за него, защото той щеше да ѝ стигне за цял живот.
Емери постави ръцете си ниско на гърдите му и ги прокара нагоре по гръдните му мускули, преди да ги завърже зад врата му. Тя се позиционира, разпъвайки се на единия му крак. Подгъвът на роклята ѝ се вдигна до горната част на бедрото ѝ, докато похотта се промъкна във вените ѝ и тя притисна бедрата си към него.
Погледът на Огъст се плъзна по тялото ѝ, докато той прокарваше длани по страните ѝ, разпалвайки ад и изпращайки топлина, която заливаше вените ѝ. Палците му обхождаха страните на гърдите ѝ, докосване, което тя усещаше много по-ниско от мястото, където беше осъществен контактът. Едната му ръка се спря на малката част на гърба ѝ, а другата я хвана за бедрото, изкачи крака ѝ и го обви около торса си. Не ги разделяше нищо друго освен тънък памук и натискът в гърдите ѝ се увеличи десетократно. Той прокара пръсти от прасеца ѝ нагоре по дължината на бедрото ѝ, изчезна под ръба на роклята ѝ и се допря до бикините ѝ.
Със сигурност не беше правил това с никого другиго и сърцето ѝ се заби в гърлото, докато обмисляше докъде да го пусне. Може би щеше да е от полза Джеси да види как изглежда истинската похот, но не беше сигурна дали преподаденият урок щеше да си струва цената, която щеше да плати.
Навсякъде, където той се докосваше, се появяваха вкусни тръпки по гръбнака ѝ и се засилваше нарастващата болка между краката ѝ. Огъст я придърпа към себе си и се наведе близо до нея, а устните му докоснаха ухото ѝ, докато шепнеше.
– Къде според теб се намираме в този твой спектър?
Емери се обърна и го погледна, а устните ѝ бяха на косъм от неговите.
– Горещо. – Искаше да каже още, но гърлото ѝ беше като Сахара и думата, която успя да изтръгне, едва се изтръгна.
– Е, тогава не си върша работата.
Той я плъзна надолу по крака си и я завъртя в потапяне, надвесен над нея. Топлината на дъха му погали откритата кожа на гърдите ѝ. Усещането бавно отшумя, докато я изправяше, проследявайки едва доловимото докосване на устните си по ключицата и нагоре по шията ѝ.
Той се поколеба за част от секундата, надвесен над вдлъбнатината на шията ѝ, и Емери беше на половин дъх от това да му я предложи.
– А сега?
Емери отвори уста, за да отговори, когато тишината в стаята привлече вниманието ѝ. Тя откъсна поглед от Огъст и огледа стаята за пръв път, откакто се бе озовала в ръцете му.
Никой не танцуваше и всички погледи бяха насочени към тях. Повечето се взираха с широко отворени очи, но тя не можеше да пропусне погледите на шепа жени от „Съревнованието“.
Предимно рожденичката и нейният отряд кучки.
Тя върна очите си обратно, за да срещне тези на Огъст. Веждите му бяха вдигнати в очакване на отговора ѝ.
Да танцува с него беше грешка. Един миг никога нямаше да бъде достатъчен, дори когато трябваше да бъде.
– Нищо. – Тя преглътна трудно. – Ние сме нищо.
Тя се измъкна от ръцете на Огъст и се обърна към него, като преглъщаше сълзите си, отказвайки да се разпадне не само пред него, но и пред цялото Съревнование. Тичайки към изхода, тя не спря, когато той извика името ѝ. Стените се размазваха, докато тя се втурваше по коридора, без да обръща внимание на стъпките зад себе си, движейки се все по-бързо, докато не приключи с коридора и не се върна в стаята си.
Тя затръшна вратата на стаята, заключи и падна върху нея, стискайки гърдите си, за да облекчи болката, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. Опита се да сдържи хлиповете, но нямаше как да спре кладенеца на болката, който напираше в нея. Цената беше твърде висока за един-единствен миг с Огъст Никълсън. И все пак тя непрекъснато се измъчваше, за да почувства онова, за което бе копняла през целия си живот. Разбира се, това трябваше да дойде с цена, която беше невъзможно да се плати.
Единственото, което можеше да направи, беше да се надява, че когато напусне замъка, в сърцето ѝ ще има достатъчно, за да продължи да бие.
Назад към част 23 Напред към част 25
