Глава 7
Полицията беше оставила по-голямата част от частите на тялото в големите спортни чанти, в които ги бяха намерили, но дори бегъл поглед към горната половина на торса – която изглежда беше изпаднала от чантата, вероятно когато някой се е поинтересувал – показваше, че вампирът е бил разчленен със същите режещи движения, които тя беше забелязала по врата.
– Или някой е бил наистина ядосан, или просто не му е пукало.
Дмитрий приседна до трупа.
– Не приписвай на това човешки мотиви, Онър.
Спомените за ударите, които бяха разцепили устните ѝ като дете, внимателно насочените удари, при които учителите и социалните работници нямаше да видят синините, врязването на ножа ѝ в мазна плът, когато вратата на спалнята се отвори късно една нощ.
– Хората могат да бъдат също толкова жестоки.
Тя не съжаляваше за това, което беше направила, за да защити себе си и другите като дете – беше решила още първия път, когато приемният „баща“ я погледна по начин, по който никой мъж не бива да гледа дете, че никога няма да бъде беззащитна жертва.
И не беше… до мазето и тихия подигравателен смях, когато елегантните, обгрижвани ръце обхождаха голото ѝ тяло. Да ги еба, помисли си тя, а гневът, който се беше събудил в нея предишната вечер, пламна още по-ярко.
Каквото и да се случи, тя нямаше да даде на гадовете удовлетворението да я видят как се свива и умира.
– Да – каза Дмитрий, докато тя оставяше тази клетва да се настани в костите ѝ – но това е докосване на безсмъртен.
Косата му блестеше в синьо-черно под слънчевите лъчи, чувствена покана.
Пръстите ѝ бяха на половината път до него, преди да осъзнае какво прави. Лицето ѝ пламна, тя отдръпна ръката си и я стисна в юмрук.
Какво не беше наред с нея.
Забрави за факта, че бяха на толкова публично място, колкото е възможно; беше сигурна, че той е способен да ѝ направи неща, пред които мазето би изглеждало като детска игра.
И все пак искаше да го докосне, докато почти усети хладната коприна на косата му да се плъзга през пръстите ѝ.
– Виждала ли си нещо подобно преди? – Попита тя, като си удари силен мисловен шамар, за да прекъсне съблазнителната нишка на принудата.
– Разчленяването не е нещо ново – каза той с хладния прагматизъм на човек, преживял тъмните векове и на смъртните, и на безсмъртните. – Но тук не става дума за това как е било разкъсано тялото – това, мисля, е било практическо упражнение.
По-лесно е да се транспортира, да се остави на такова обществено място.
– Така че става дума за зрелище.
Кимването на Дмитрий накара кичурите коса да се плъзнат по челото му.
– Това и предизвикателство. Защо иначе да си прави труда да изхвърля тялото тук, в сърцето на територията на Рафаел.
Тогава тя го видя, подобно на парченца от древен език, които се събираха в ума ѝ, за да образуват съвършено изречение.
– Но Рафаел е известен с това, че в момента не е тук, Дмитрий. Ти си.
Той стана неподвижен, по начин, по който едно човешко същество просто не можеше.
Сякаш всяка част от него замлъкна.
Той не дишаше, не мигаше.
– Много добре, Онър. Изглежда, че беше добра идея да те задържа наоколо.
Може би това беше подигравка. А може би не беше нищо друго освен арогантността на един почти безсмъртен, живял векове, видял как империите се издигат и падат, сражавал се по напоените с кръв бойни полета и видял как милиони, милиарди човешки животи са угаснали под неумолимия ход на времето.
Тази мисъл беше едновременно очарователна и смущаваща.
Незнайно защо толкова… разтревожена от идеята, тя се изправи, за да огледа останалите части на тялото, доколкото можеше – не беше патолог, но беше преминала основното обучение, което получаваха всички ловци.
Месото беше започнало да се разлага, в някои от парчетата пълзяха червеи.
– Не е охлаждано, въпреки че изглежда, че тялото е било разчленено скоро след смъртта – каза тя. – Ако това изхвърляне е било планирано – а то е трябвало да бъде, щом толкова много парчета са били оставени тук наведнъж – бих очаквала убиецът или убийците да са се погрижили по-добре за тялото.
– Защо. – Изправяйки се на крака, Дмитрий свали и изхвърли ръкавиците, които беше взел от едно от ченгетата. – Целият смисъл беше да се създаде шоу. Доста съм сигурен, че парчетата човешко месо, пълзящи с червеи, са имали нужното въздействие.
Той беше прав. Не беше трудно да се предположи, че мирисът на разлагане е бил от решаващо значение за ранното откриване на останките – и това говореше не за необуздана лудост, а за хитър вид интелигентност.
– Бих искал да знам дали патологът е открил други следи.
Колкото повече текст имаше за работа, толкова по-лесен беше процесът на разкодиране.
– Ще се погрижа за това. – Той извади мобилния си телефон. – Искате ли кожата, или ще ти стигнат снимките. – Толкова красив мъж. Такъв безпощаден въпрос.
– Снимките засега ще стигнат – каза тя, чудейки се дали той вече е способен на суровите дълбини на човешките емоции, това създание, оформено за съблазняване и усъвършенствано в кръвта – но трябва да запазят кожата, ако е възможно.
– Ще бъде направено. – Не след дълго той я закара до Академията. – Стаята ти е тук.
Тя поклати глава.
– Изнесох се тази сутрин. – Още една крачка от ямата, още едно „майната ти“ на копелетата, които я бяха наранили.
Усмивката на Дмитрий беше бавна, опасна.
– Добре.
Задният ѝ мозък изкрещя предупредително, дори когато коремът ѝ се сви във висцерално чувствено съзнание.
– Сградата има охрана.
Той повдигна вежда. Да, тя не мислеше, че и това ще го спре.
Излизайки, тя се вгледа в картината, която той направи в тази кола – великолепно, секси същество, кожата му целуната до топло съвършенство от слънцето, зашеметяващото синьо на ризата му беше екзотичен контраст.
– Приличаш на богат плейбой. – Ако тези плейбои бяха акули.
– И.
– А плейбоите предпочитат типа на лъскавите модели, в леглото и извън него. Това е правило.
– Докато си в библиотеката, потърси една картина със заглавие „Сън“ от Гадриел – каза той, слагайки чифт слънчеви очила. – Това е моята представа за перфектната жена.
Разбира се, това беше първото нещо, което направи – и усети как електрически ток от злокобна топлина прониза кръвта ѝ, когато компютърният екран се изпълни с голото изображение на спяща в леглото двойка, мъжът по гръб, а жената лежеше върху него, ръката му свита в обилната ѝ абаносова коса.
Имаше много заплетени чаршафи, но нито един не покриваше кожата на жената с цвят на мед. Тежките ѝ гърди бяха притиснати към гърдите на мъжа, а свободната му ръка лежеше върху пищната ѝ задница – тялото ѝ беше цялото в извивки и мекота. Ако не се смяташе липсата на мускули, която подплатяваше всяка форма на ловеца, това можеше да бъде картина на Онър.
Връщайки се в Кулата с пълни с образи картини на това как би изглеждала Онър на мястото на модела на Гадриел, Дмитрий се отправи към кабинета си.
– Какво имаш? – Попита той Венъм, когато вампирът се върна от задълженията си да контролира отстраняването и транспортирането на частите от тялото. Въпросът му обаче нямаше нищо общо със сутрешната находка.
– Вампирите, които са взели Онър, са били умни – отвърна Венъм и свали слънчевите си очила, за да разкрие очите, които никой човек никога, ама никога не би притежавал.
– Използвали са по-слаби, по-млади вампири, за да свършат мръсната работа, и именно тези вампири ловците притиснаха в ъгъла, когато влязоха.
Дмитрий знаеше, че двамата оцелели са били простреляни и нарязани по дяволите, но са останали живи. Според вампира, който досега се занимаваше със случая, обаче нито един от двамата не беше предоставил ценна информация.
Мозъкът, който стоял зад отвличането, ги бил държал съвестно настрана. Дмитрий реши, че трябва да ги посети лично. Сега това беше неговият лов.
– Продължавай.
Личният му телефон иззвъня точно в момента, в който Венъм си тръгна. След като отговори, се оказа, че говори с Дахариел, втория човек на Астаад.
– Някакви новини за Калиане? – Попита ангелът.
Запитването не беше необичайно, като се има предвид фактът, че най-старият от архангелите допускаше само Рафаел и онези, които наричаше свои, през щита около новоиздигнатия град Аманат.
– Загрижена е да помогне на народа си да направи прехода от сън към бодърстване.
Тези хора, смъртни и – както бе установено – няколко безсмъртни, бяха спали повече от хилядолетие до своята богиня в града от сив камък, който сега блестеше под светлината на чуждо слънце.
От това, което Рафаел му бе казал в последния им разговор, жителите на Аманат бяха доволни да пресъздават и да живеят във времето, в което бяха заспали, пълнейки градините с цветя, фонтаните с вода. Те не искаха и да чуят за съвременни неща, нямаха любопитство да изследват планинската нова родина, далеч от мястото, където бяха ходили за последен път.
– Тя ги държи в плен – беше казал Рафаел за майка си. – Но тя не ги е възпяла – предаността им е истинска.
– Дали тя желае повече територия? – Дахариел попита с тон, който някои биха нарекли безчувствен, но Дмитрий разпозна като ледено практичен.
– Не. – Земята, изглежда, никога не е била източник на лудостта на Калиане. Архангелът бе изпепелил възрастното население на два оживени града в морето, за да предпази света от война, създавайки „тишина, толкова дълбока, че отекваше във вечността“ – думи, които Джесами бе написала в своите истории за управлението на Калиане.
– Говорих с Джесами – каза Дахариел в странно ехо. – Никога не е имало такова пробуждане.
И така, никой не знаеше правилата за действие.
– Ние сме безсмъртни, Дахариел. Времето не е наш враг.
По-добре да изчакат, да научат истината за здравия разум на Калиане или за липсата на такъв, преди да се подготвят за война, която ще потопи света в кръв, ще превърне реките в червени, ще превърне морето в тихо гробище.
– Как е Михаела?
Вторият Астаад беше любовник на архангел Михаела – сблъсък на лоялност, който накара Дмитрий да се запита на кого точно служи Дахариел.
– Някои жени – каза Дахариел със същия твърд тон, лишен от всякакъв намек за човечност – влизат под кожата на мъжа, докато изкопаването им не те накара да кървиш.
Като затвори, Дмитрий се зачуди на подтекста на насилие в изказването на Дахариел. Дмитрий знаеше за любовта към една жена, но никога не бе искал да изтръгне Ингрид от сърцето си, независимо от свързаната с това болка.
Фаваши никога не бе създавала място за себе си толкова дълбоко. И Онър… да, тя влизаше под кожата му, но това беше принуда, която щеше да свърши, когато я отведе в леглото, накара я да се разголи и да се извие под него.
Но първо щеше да изпълни обещанието си, да сложи в краката ѝ крещящите, окървавени останки на насилниците ѝ.
Отмъщението, както ѝ беше казал, имаше наистина сладък вкус.
– Ще ти дам свободата си и никога повече няма да погледна по твоя път. – Опита се да бъде царствена, дори когато погледът ѝ попадна върху острието в ръката му. – Богатство, което не можеш да си представиш, ще бъде твое.
Това, което искаше, Изида никога не можеше да ѝ го даде.
– Единственото нещо, което желая – прошепна той, докосвайки върха на острието си до кожата над сърцето ѝ – е да те чуя да молиш за живота си. Така че моли. – Ножът се плъзна по повърхността.
Беше малко след осем часа, светът бе обгърнат в хладен мрак, когато облечен в дънки, тениска и дълго черно палто, което носеше от години, той влезе в имението на ангелския анклав, което държеше ангелът Андреас.
На Андреас беше възложено да отговаря за разпитите и наказанията на вампирите, които спасителите на Онър бяха оставили живи.
– Дмитрий. – Крилете на Андреас – тъмно кехлибарени, прошарени със сиво – се развяха зад него, когато той посрещна Дмитрий пред дома, който беше изцяло от стъкло и твърди ъгли, необичайни за възрастен ангел. – Защо е този внезапен интерес към тези двамата?
Защото сега това беше лично.
– Ще поговорим, след като поговоря с тях.
Аристократичните линии на лицето на Андреас не се промениха в израз на обида. Ангелът беше могъщ, но Дмитрий беше още по-могъщ.
Единствената причина, поради която Дмитрий не управляваше територия, беше, че предпочиташе да работи в Кулата и в сенките. Позицията му на втори човек на Рафаел все още не беше отегчителна.
В онова, което той смяташе за свое „юношество“, гневен и изпълнен с безпомощна болка, веднъж бе тръгнал да работи за Нейха.
Архангелът на Индия не беше доволна от решението му да се върне в това, което беше началото на първата Кула на Рафаел, в момента, в който той завърши срока, за който се беше съгласил да служи в нейния двор. Но тогава тя се бе усмихнала.
– Толкова сте диви, и двамата.
Поклати глава, а в тези дълбоки кафяви очи се съдържаше забавлението на архангел, живял хилядолетия.
– Разбира се, че намираш двора ми за твърде благороден за вашия вкус. Иди си, Дмитрий, но ако искаш цивилизована компания, вратите на този двор винаги ще бъдат отворени за теб.
Тогава Нейха беше милостива кралица, със съпруга си Ерис до себе си и със смях в очите над това, което смяташе за глупост на младежите.
Сега Ерис не бе виждана от стотици години, а екзекуцията на дъщеря ѝ Анушка бе превърнала Кралицата на змиите, на отровите, в хладнокръвно същество, подобно на онези, които държеше като домашни любимци.
– Натам.
Андреас замахна пред себе си. Когато преминаха през широко отвореното централно ядро на къщата, Дмитрий видя красив, макар и строен мъж от азиатски произход, който работеше на малко бюро в ъгъла. Очите му се присвиха.
– Това ли е Харисън Линг?
Андреас спря.
– Да. Познаваш го.
– Той е зет на Елена.
Глупакът се беше опитал да избяга от своя Договор, беше повлечен вкъщи от самата Елена. Дмитрий се съмняваше, че Харисън има представа колко голяма услуга му е направила – Андреас не беше известен с милосърдието си към онези, които нарушават Договорите си.
Колкото по-дълго Харисън останеше сред изчезналите, толкова по-лоша цена щеше да плати.
– Харисън – каза Андреас с ехото на тъмнината в гласа си – се справи много добре с изучаването на значението на лоялността.
Мъжът вдигна поглед в този момент и страхът, който пълзеше, мазен и хлъзгав, зад очите му, беше достатъчен.
Дмитрий не изпитваше никакво съчувствие към него. За разлика от Дмитрий, Харисън беше избрал да стане вампир – и беше направил този избор, без да знае дали жената, която изповядваше, че обича, ще може да го последва. Както се оказа, Бет, сестрата на Елена и съпруга на Харисън, беше несъвместима с токсина, който превръщаше човека във вампир; тя щеше да умре, докато Харисън оставаше завинаги млад.
– Затворниците – каза той, отхвърляйки жалкия мъж от съзнанието си.
Андреас го изведе навън и го заведе до малка горичка от вечнозелени дървета зад дома му.
Голите същества, увиснали по клоните на две отделни дървета, изпищяха от ужас в мига, в който чуха шумоленето на ангелските криле.
Холи. Скръб имаше същата примитивна реакция.
Тя можеше да се заканва на Дмитрий, да се опитва да играе игри на власт, които ѝ даваха илюзия за контрол, но ако я поставиш в стая с ангел, тя изпадаше в почти пълна кататония.
Отказваше да говори за това, което Юръм беше направил с нея, но Дмитрий беше видял касапницата в склада, разкъсаните крайници и хлъзгавия от кръв под, зейналите усти, пълни с пухкави и влажни органи, втренчените, слепи очи.
– Дали все още имат езиците си. – Попита Андреас, като забеляза, че и двамата мъже са превърнати в евнуси, а пенисите и тестисите им са отстранени с нещо, което изглеждаше като тъпи остриета.
Те бяха вампири.
Частите щяха да пораснат отново – тогава Андреас щеше да нареди отстраняването им още веднъж. Без упойка.
– Планирах утре да ги отрежа отново.
Дмитрий не изпитваше отвращение от бруталността на продължаващото наказание, не и когато имаше отлична представа за ужасите, които тези мъже бяха причинили на Онър заради сексуалното си задоволяване.
– Остави ги засега. Може да ми се наложи да ги разпитам отново.
Андреас наведе глава.
– Желаеш ли да останете насаме.
– Да. – Изчака ангелът да изчезне между дърветата и се приближи до най-близкия до него вампир. – Значи – промърмори той – обичаш да вземаш насила това, което не е твое.
Назад към част 8 Напред към част 10
