Глава 22
Танците в балната зала не бяха за хора със слаби сърца.
Емери си мислеше, че ще успее да го усвои сравнително лесно. В края на краищата танците бяха в кръвта ѝ. Занимаваше се с това, откакто можеше да ходи.
Глупостите, които Малкълм я караше да учи, нямаха нищо общо с това.
При блуса тя усещаше музиката, движеше се заедно с нея и стига партньорът ѝ да имаше твърда ръка, обикновено можеше да предвиди какво ще последва.
Това не беше нищо подобно. Нямаше импровизации. Нямаше добавяне на лични щрихи. Танците бяха с хореография и всеки от тях разказваше една скапана история, в която мъжът прелъстяваше жената и всички празнуваха. За да е още по-лошо, имаше пет различни танца, които тя трябваше да запомни до пристигането на шотландската делегация.
Емери изпусна една крачка и Малкълм я хвана, преди лицето ѝ да се удари в пода.
– Как така си израснала около музиката, а имаш два леви крака? Не можеш ли да задържиш ритъма в главата си?
– Това няма нищо общо с ритъма, Малкълм – изсумтя тя, готова да свали един от нелепо високите токчета, които носеше, и да го хвърли в главата му. – Всички тези безполезни повдигания на колене и размахвания на ръце ме убиват. Защо трябва да ги уча? Все едно ще бъда избрана в Съревнованието. Мога просто да стоя отстрани и да оставя истинските претендентки да участват в тези архаични танци.
Малкълм я придърпа на място с ръка, която я хвана за кръста.
– Това би ти харесало, но традицията повелява всички жени от Съревнованието да участват в танците заедно с членовете на двора. Ти си единствената, която не ги познава. Другите жени са имали години, за да научат и усъвършенстват тези танци. Ти имаш две седмици.
– Добре за тях. Те могат да впечатлят членовете на журито. На мен не ми пука. – Това беше лъжа и тя знаеше, че Малкълм може да я прозре.
В основата на всичко това Емери не искаше да падне по задник пред стая, пълна с хора, дори и да не я интересуваше какво мисли за нея журито.
Не това обаче беше причината да продължава да тренира вечер след вечер с Малкълм. Истината беше, че не искаше да падне на задника си пред Огъст. Защото макар той да се беше държал като абсолютен гадняр след спора им в конюшнята преди седмица, не беше сгрешил за неоспоримото електричество между тях. Такова, което тя се бореше да игнорира всеки проклет ден, когато го гледаше с другите жени.
Беше сигурна, че ще се наложи да танцува с някой стар вампир, докато Джеси танцува цяла нощ с Огъст. И тази мисъл я вбесяваше много повече, отколкото би трябвало.
Животът не беше справедлив.
Тя знаеше това.
Просто трябваше да бъде шибана вещица. Вещица, на която и е писнало от единственото същество, до което не и беше позволено да се доближи от страх да не загуби главата си. Ако вампирите не я убиеха първи, вещиците щяха да го направят.
Малкълм я освободи от ръцете си.
– Сигурна ли си, че танците са това, които те притеснява? Вече седмица се занимаваме с това и между хапливите ти забележки по историята на вампирите, очевидната ти ненавист към танците и факта, че изглеждаш така, сякаш ще удариш нещо, съм склонен да мисля, че става дума за нещо повече.
– Не. Аз съм прозрачна като дъжд. Освен ако не броиш това, че съм заседнала тук против волята си.
Малкълм сбърчи вежди.
– Не ми се иска да ти напомням, но ти се съгласи с това.
– Не съм се съгласявала, Малкълм. – Емери вдигна китката си, за да покаже визуалното напомняне, което я държеше в замъка. – Сестра ми почина и аз наследих нейния прецакан дълг.
Той изсумтя и думите му излязоха по-меки, отколкото бяха преди.
– Не е като да го е направила нарочно.
Ебаси, тя беше наранила чувствата му. Беше забравила, че той не знае, че Слоун е коварна кучка, която никога не се е интересувала истински от него. Това не беше негова вина, а и Малкълм беше само мил с нея, откакто бяха започнали уроците преди седмица. Въпреки че нямаше как тя да не е ежедневен удар в корема му.
– Съжалявам. Беше глупаво да го кажа.
– Това е твоя реплика? – Ухили се Малкълм. – Да говориш глупости за мъртвата ми приятелка, която е и твоя сестра, е твърде далеч, но да ми напомняш цяла седмица как вампирите, самата същност на това, което съм аз, са паразитите на сътворението, не беше ли безчувствено?
Емери сви рамене и му се усмихна, благодарна, че нямаше да засегнат темата за сестра и.
– Истината боли, приятелю.
На лицето му се изписа недоверие.
– Наистина ли това мислиш за нас?
Тя въздъхна дълбоко, опитвайки се да си спомни, че не Малкълм е врагът тук.
– Не. Но ме боли по-малко, ако си го казвам.
– Знаеш, че той е толкова прецакан, колкото и ти.
Емери игнорира Малкълм. През последната седмица беше видяла Огъст, който се хвърляше в обятията на всяка втора жена от родовете на Съревнованието. Всяка сутрин те се хвалеха за срещите си и за това колко велик е принцът. Няколко от тях се гордееха с белезите, които той им бе оставил за спомен. Огъст беше продължил напред. Той не беше, както се изрази брат му, толкова прецакан, колкото беше тя.
Той излизаше на срещи и се забавляваше всяка вечер, всеки миг в замъка беше борба за нея да го забрави. И с всеки изминал ден сякаш ставаше все по-зле. Тя се бореше срещу желанието на сърцето си да бъде близо до него. Всяка нощ той тормозеше сънищата ѝ, а всяка сутрин се събуждаше по-разгорещена и разтревожена от предишната. Подсъзнанието ѝ разиграваше всяка фантазия, която можеше да си представи, изпълнявайки обещанието му да я съсипе.
Тя разтърси глава, опитвайки се да премахне образите на голия Огъст.
– Това няма значение, Малкълм. И двамата с теб знаем, че имам генетично предразположение, което ми пречи някога да бъда с него. По-добре е той да ме мрази за това, че съм му отказала.
– Но аз бях със Слоун.
Върнаха се към Слоун, бяха се върнали в пълен кръг.
Искаше ѝ се да му каже, че Слоун го е изиграл като глупак, но не можеше да разбие сърцето на Малкълм. По-добре той да живее с щастливите спомени, отколкото с жестоката реалност.
– Ти не си престолонаследникът. Огъст не вижда нещата по твоя начин. Някак си си видял отвъд това, което сме. Отвъд омразата, практикувана както от вещиците, така и от вампирите.
Той вдигна рамене в полушеговито свиване.
– Не е трудно, когато обичаш някого.
Майната му, той разбиваше сърцето ѝ. Малкълм обичаше Слоун, а кучката не беше виждала в него нищо повече от стъпало към властта.
Той премести тежестта си.
– Изслушай ме, може да не споделям същата склонност на омраза към вещиците като баща си, но мисля, че Огъст ще изненада не само нас, но и целия вампирски свят. Той има всичко необходимо, за да преодолее пропастта между фракциите. С теб.
Емери отстъпи крачка назад и докосна с пръсти един кичур коса, който падна в лицето ѝ.
– Аз не съм някой. Просто съм момиче, което е изтеглило късата клечка и се е озовало там, където никога не е трябвало да бъде. Противно на всеки романтичен роман, който някога съм чела, вагината ми не може да поправи всичко.
– С такова отношение не може.
– Кажи ми това, Малкълм, когато разбра, че Слоун е вещица, как реагира?
Малкълм се ухили.
– Всъщност това е забавна история. Опитах се да я принудя, след като ме хвана да източвам бензина от една от колите на Огъст. Когато не успях, тя се паникьоса и се опита да излъже. Нейната имитация на принуда беше по-лош от твоята. Когато я попитах за това, тя ми каза каква е и ме помоли да не я убивам. Тогава за пръв път се заинтересувах от нея.
– Значи ми казваш, че тя ти е казала, че е вещица, и първата ти реакция е била да се срещаш с нея?
Малкълм вдигна рамене, сякаш това не беше голяма работа.
– Подобно на теб и сестра ти, аз бях дефектният от моето семейство. Трябваше да бъда наследник, но не бях роден с подходящата генетика. Мога да се свържа със Слоун на това ниво.
Тя се намръщи.
– Някак си не мисля, че реакцията на Огъст щеше да се приеме толкова добре.
– Няма да разбереш, ако не му дадеш шанс.
Това не се случваше. Не и когато беше предразположен да прави това, което баща му, кралят, който мразеше вещиците, му каже.
Веждите на Емери се смръщиха и тя наклони глава.
– Защо си източвал бензина? Има около десет коли, от които да избира. Сигурно някоя от тях е била заредена с гориво.
– Това, че Огъст е престолонаследник, не означава, че няма да го прецакам, това беше любимата му кола. Той все още е по-малкият ми брат.
От нея избухна смях.
– Туше. Иска ми се да можех да имам такава връзка със Слоун.
Малкълм се усмихна и Емери не можеше да пропусне блясъка в очите му.
– Щеше да я харесаш.
– Не мисля, че щях. – Тя скръсти ръце на стомаха си, притеснена накъде отива разговорът.
– Тя беше невероятна, Емери. Малко особен вкус и груба по ръбовете.
– Щом казваш така.
– Не, сериозно, Емери. – Той направи пауза и изучи лицето на Емери. Малкълм беше умен, а тя гадно прикриваше емоциите си, което означаваше, че той виждаше гнева и болката, които я разкъсваха. Усмивката му спадна, а блясъкът изчезна от очите му. – Намерила си дневниците.
Емери кимна бавно, надявайки се, че няма да я попита какво е написала Слоун.
– Какво пишеше в тях? Дават ли някаква представа за това кой я е убил?
Пожелателно мислене.
– Аз…- Емери знаеше, че трябва да му каже, но как можеше да му каже, че човекът, когото обичаше толкова искрено, го е изиграл? Тя не искаше да разбие сърцето му, затова използва същото обяснение, което беше дала на Огъст. – Тя ме мрази. Наистина ме мрази. В нейните очи да се родиш втори беше престъпление, което се наказва със смърт.
Той направи крачка към нея, протягайки ръка, за да я утеши.
– Сигурен съм, че не е било толкова лошо.
Тя се измъкна от прегръдката му и направи няколко крачки към прозореца, искайки да погледне другаде, освен към лицето му.
– Беше, но всичко е наред. Примирих се с факта, че тя не беше тази, която очаквах. Не знам какво си мислех, че ще намеря, но не беше сестра, която ме мрази.
– А смъртта ѝ? – Попита той с надежда. – Знаеш ли кой?
– Не. – Тя преглътна тежко и се опита да запази дишането си равномерно. Провали се епично.
– Хубав опит, но знам, че лъжеш.
– Майната му. Ненавиждам начина, по който вие можете да го правите. – Тя се обърна с лице към него и намрази начина, по който очите му омекнаха. Той искаше справедливост за смъртта на Слоун, но тя сама се беше самоубила, като играеше опасна игра с вещиците. Игра, в която Малкълм беше само пешка. – Моля те, не задавай повече въпроси. Не искам да те лъжа, но повярвай ми, по-добре е да го направя.
Челюстта на Малкълм се стегна, а вените на предмишниците му изпъкнаха, докато юмруците му се стискаха отстрани.
– Кой. Я е убил.
Гъстата мъгла на неговата принуда гъделичкаше мозъка ѝ, но както и преди, не я завладяваше. Тя притвори очи и поклати глава с надеждата, че той ще се откаже от темата.
– За бога, Емери, просто ми кажи. – Гласът му се разнесе из цялата стая, а болката в него беше очевидна.
Тя не трябваше да му казва. Това можеше да свърши толкова зле. Като свръхестествена война. Но през последната седмица Малкълм беше само честен с нея, а тя нямаше никаква лоялност към вещиците, независимо дали е такава, или не.
– Мисля, че това са вещиците.
Той се отдръпна назад и по лицето му заиграха няколко емоции, преди да се спре на шока.
– Защо собствените ѝ хора биха я убили?
Тя направи крачка напред и протегна ръка към ръката му.
– Защото се е приближила твърде много до теб.
Лицето на Малкълм пребледня и той изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.
– Аз съм причината тя да е мъртва – задави се той.
Емери взе треперещите му ръце в своите.
– Не мога да кажа със сигурност, но вярвам, че заветът смята, че тя е твърде близка с теб, а всяка връзка с вампир е предателство.
– Откъде знаят?
Майната му. Това се развиваше бързо.
– Тя им е казала. Слоун е била в контакт със завета. Те искали тя да бъде техните очи и уши в замъка.
– Тя е била шпионинът в бележката.
Емери кимна мълчаливо.
Малкълм стоеше там, неподвижен като мъртвец. Технически той беше мъртъв. Тя дори не беше сигурна, че диша, докато накрая той не стисна ръката ѝ.
– Знам, че не лъжеш, но ми е трудно да повярвам.
Емъри изсумтя. Трябваше да спре дотук, но единственият начин Малкълм да ѝ повярва беше, ако знаеше цялата истина.
– Има и още нещо.
– Майната му. – Той пусна ръката ѝ и я прокара през косата си. – Как може да има още? Току-що ми каза, че любовта на живота ми е умряла, защото ме е обичала, и все още има нещо повече?
– Да. – Тя преглътна трудно. – Следващата част ще е гадно да я чуеш.
– Казвай.
Емери направи крачка назад, притеснена, че може да стане мишена на евентуална ярост.
– Тя не те е обичала.
Отначало Малкълм не реагира. Той просто я гледаше, а очите му бяха заслепени. После юмрукът му се сви отстрани и челюстта му се стегна.
– Съжалявам, Малкълм. Аз…
– Какво, по дяволите, Емери? – Прекъсна я той, а очите му мигаха от замайването. – Защо, по дяволите, казваш такова нещо?
– Не искаше да повярваш, че тя е шпионинът. Че е възможно да те е измамила.
– И ти очакваше да повярвам в това? Че тя изобщо никога не ме е обичала?
– Мислиш ли, че лъжа? – Тя мразеше да използва способността му срещу него, но в противен случай той нямаше да ѝ повярва.
Очите на Малкълм се стесниха върху нея.
– Тя ме е изиграла. После я убиха заради това. Това ли искаш да кажеш?
– Да. Тя е играла по-голяма игра и това се е обърнало срещу нея.
Малкълм протегна ръка с отворена длан.
– Искам да го прочета.
– Увери се сам. – Емери прекоси стаята и извади дневника от чантата си.
Тя изучаваше Малкълм, докато той четеше думите на Слоун, а изражението му беше прозорец към емоциите, които изпитваше по време на четенето. Те разкриваха човека в него. Мъката и скръбта, които изпитваше, когато образът му на Слоун се разпадна. Тя разбра в момента, в който той завърши пасажа за връзката им, не защото затвори дневника, а по празния поглед, който изпълни очите му.
– Искаш ли да поговорим за това? – Предложи тя, без да знае какво друго да каже.
– Не особено. – Той ѝ върна дневника, но не срещна погледа ѝ. – Имам цялото време на света, за да се справя с него.
И точно така той вече не беше скърбящият мъж, а вампир. С пълноценен безсмъртен живот, в който да се занимава с прегрешенията на една жена, която не го заслужаваше.
Тя върна дневника в чантата си, притеснена, че всичко между тях се е променило заради мотивите на Слоун.
– Сега мразиш ли ме? – Тя прошепна въпроса, страхувайки се от отговора му.
Малкълм въздъхна и скъси разстоянието помежду им, обгръщайки я с ръце.
– Не. Това не променя позицията ми за оправяне на нещата между фракциите, то отдавна трябваше да се случи. Макар че ще излъжа, ако кажа, че не ми се иска особено да виждам лицето ти точно сега.
– Чувствал си се така и преди да разбереш за Слоун, така че може би това не е толкова лошо.
Той кимна, а брадичката му се удари в горната част на главата ѝ.
– Именно събития като това са подхранили враждебността между вещици и вампири. Може и да съм бил глупак, за да повярвам, че една вещица може да ме обича, но все още съм глупак, който вярва в любовта.
Тя го прегърна по-силно, като и се искаше да може да отнеме болката, която Слоун му беше причинила. Малкълм беше един от добрите и заслужаваше много повече от нейната куха двойничка.
– Тя заблуди всички. Не само теб. Освен това не мисля, че светът е готов за такъв вид радикално мислене.
Особено не и за вещиците. Тя наистина не знаеше много за вампирите, освен това, което беше научила от урока на Малкълм. Което се състоеше само от скучни факти за линията на наследяване за всяко кралско семейство.
Вещиците, от друга страна, вярваха, че всички вампири трябва да изгорят в пламъците на хиляди слънца. Поне според Слоун, което съвпадаше с откъслечните сведения за фанатизма, които беше чувала от Ада през годините.
Емери никога не се интересуваше истински от всичко това. Тя мразеше вампирите за това, че са взели сестра ѝ. Това беше достатъчна причина за нея. Освен това тя беше склонна да се съгласи с Малкълм. Макар че беше първата, която призна, че не разбира напълно корените на омразата. Огъст я запозна накратко в хотела, но това не беше цялата история.
След като се отвърза от Малкълм, тя отиде до бара в ъгъла на стаята. Обикновено чакаше до края на уроците си, но след разговора за Слоун наистина можеше да се възползва от едно питие.
Малкълм се премести да седне на един от плюшените столове, които бяха преместили от пътя, преди да започнат уроците си по танци.
След като му подаде чашата, тя зададе въпроса, който не ѝ даваше да спи повече от няколко нощи след пристигането ѝ в замъка.
– Защо се мразят толкова много? Имам предвид вещиците и вампирите. Огъст ми разказа малко, но бих искала да чуя цялата история.
Малкълм се засмя и тя се зарадва да види, че не е загубил чувството си за хумор.
– Всичко, което казвам, влиза ли в едното ухо и излиза ли от другото?
– Предполагам, че вече си ми разказал тази история.
– Разказах. Но за да бъда честен, това беше първата вечер, в която имахме уроци след кавгата с брат ми, за която ти отказа да говориш.
– Все още не се обсъжда. Но не можеш да ме обвиняваш, че не съм слушала онази вечер, не бях в добро състояние.
След бомбите с истината, които Далия хвърли върху нея, последвани от дневниците и след разговора ѝ с Огъст, тя беше три на три и емоционално изчерпана. Едва бе успяла да излезе от конюшнята и да отиде на уроците си. Знаеше, че останалата част от нощта е била мъглявина от празни погледи и половинчати отговори. Малкълм се бе справил с новината много по-добре от нея.
– Наясно съм. Опитай се този път да внимаваш.
– Цялата съм в слух.
Той отпи дълга глътка, преди да започне.
– Първата вещица, Селесте, е създала вампирите, за да бъдат армия за съпруга ѝ. Те били направени непроницаеми за времето, както и по-силни и бързи от всички останали същества. Това, което тя не е отчела, е, че магията от такава величина си има цена. Цената за тази конкретна магия беше нуждата от кръв. Това беше добре по време на война, но какво мислиш, че се е случило, когато кръвта вече не беила лесно достъпна като жертва на войната?
– Те се обърнали към хората, които ги заобикаляха.
– Точно така. Селесте се отврати от своето творение и се опита да изтреби всеки един вампир, но съпругът ѝ имал други планове. Той се бил привързал към своите воини и отишъл зад гърба на съпругата си и помолил сина си да свърже живота му с първоначално създадените вампири. Това му дало безсмъртие и попречило на съпругата му да унищожи воините му.
– Сигурна съм, че Селесте е била развълнувана.
– Тя била вбесена. Любовта, която изпитвала към съпруга си, било единственото нещо, което я спирало да унищожи всеки създаден и превърнат вампир. Не желаейки да загуби съпруга си, тя прокле създадените вампири. От този момент нататък нямаше да бъдат създавани повече вампири, а само превръщани, а превърнатите нямаше да могат да се размножават.
– Първоначално създадените вампири са тези, които съставляват кралските вампирски линии.
– Правилно.
– Но това не обяснява защо вещиците и вампирите се мразят.
– Ааа, но не забравяй, че всяка магия си има цена. Вещиците са платили цената, прокълнати с хиперсексуалност и ниска плодовитост извън собствените си кралски линии.
Емери изведнъж беше благодарна, че магията ѝ е обвързана. Щеше да е гадно да те класифицират като хиперсексуален. Особено когато темата наистина не я интересуваше много. Освен ако не беше с някой престолонаследник. По време на всекидневните уроци по етикет тя не правеше почти нищо друго, освен да мечтае за Огъст, който да довърши започнатото в градините.
Тя завъртя глътка уиски в устата си. Ако това беше така, защото Огъст изглеждаше добре, защо не я привличаше Малкълм? Той беше прекрасен и всъщност мил с нея. Но нямаше никакво потръпване в корема, когато го погледнеше.
Емери поклати глава. Нямаше време да тръгне по пътя, водещ към дълбините на привличането ѝ към Огъст.
– Каза, че има кралски вещици?
Очите на Малкълм се разшириха и Емери не беше сигурна какво е пропуснала.
– Ти наистина не знаеш нищо за своя народ?
– Когато те сметнат за дефектна, попадаш в графата „необходимо е да се знае“. Аз нямах нужда да знам нищо.
– Съжалявам, че си преминала през живота си с това чувство.
– Не ме съжалявай. – Тя се изправи и тръгна към прозореца, като не можеше да издържи на съжалителния поглед, който Малкълм ѝ хвърли. Отпи още една дълга глътка и постави чашата си на перваза на прозореца. – Това не изглежда достатъчно, за да могат фракциите да се мразят до такава степен. Вампирите, може би. Те получиха по-лошата част от сделката. Вещиците обаче, защо те ви мразят толкова много?
– Това нарасна с времето. Вампирите изпитваха неприязън към тях и ги преследваха през годините. Чувала ли си за Роанок? Салем? Това са две от по-скорошните схватки между вампири и вещици.
Емери извърна глава към него.
– Сериозно? – Спомняше си, че е учила за тях от учебниците си по история, но Ада никога не беше споменавала, че това са исторически събития в наследството на вещиците.
Малкълм кимна.
– И двете неща мога да потвърдя лично.
– На колко години си?
– Знаеш, че е невъзпитано да се задават такива въпроси на кралски особи.
– Добре, че не съм член на вашия двор.
– Все още. – Той наклони чашата си към нея и се усмихна.
– Никога няма да се случи.
Смехът се разнесе отвън и Емери обърна поглед, за да види кой е излязъл толкова късно. Беше минало доста време след полицейския час, освен ако…
Всички мисли спряха, когато погледът ѝ се спря на Огъст, който вървеше рамо до рамо с Уилоу през двора, на лицето му имаше огромна усмивка, а главата ѝ се отметна назад, смеейки се на това, което беше казал.
Пръстите на Емери се свиха под перваза на прозореца в опит да се заземи и да се пребори с бушуващата в нея ревност. Бръмченето на това, което сега знаеше, че е нейната магия, започна дълбоко в гърдите ѝ
Тя вдиша дълбоко, напомняйки си, че той трябваше да е с другите жени и декларацията му, че я иска, не означаваше нищо. В момента, в който тя му откажеше, той отиваше да топли леглата на другите жени.
Както и трябва.
Той беше престолонаследникът, тя беше нищо и така трябваше да бъде.
Малкълм се приближи и застана до нея.
– Той не я иска.
Сякаш Огъст знаеше какъв е залогът на думите на Малкълм, той завъртя Уилоу и я придърпа към себе си.
После я целуна.
И не я целуна просто целомъдрено. Не, той разграби устата ѝ със своята.
Вибрациите започнаха като ниско бръмчене в гърдите ѝ, после заляха всяка пора, докато кожата ѝ видимо се разтрепери.
С очи, вперени в двойката долу, тя заговори през зъби.
– Наистина? Той има забавен начин да го показва.
– Емери. – Обикновено стабилният глас на Малкълм беше нисък и сериозен. – Добре ли си?
Използването на името ѝ от Малкълм я изтръгна от сцената долу. Емери извърна глава към него с маниакален смях.
– Изглеждам ли, че съм добре, Малкълм?
– Не. Очите ти светят и мисля, че може би трябва да те отдалечим от прозореца.
Той постави ръка на малкия ѝ гръб, докато тя коригира погледа си към собственото си отражение в стъклото. Обикновено скучните ѝ очи наистина светеха. Приличаха на най-мекия кехлибар, осветен със сиянието на трептящ огън.
– Е, това е нещо ново.
– Ново? – Във въпроса на Малкълм се долавяше нотка на паника. – Има ли други неща, които ти се случват?
Емери въздъхна и обърна гръб на прозореца, неспособна да понесе повече от шоуто долу.
– Вибрирам като проклет мобилен телефон, когато съм близо до него, или емоциите ми са засилени.
– Огъст знае ли това?
– Не. Той ще си помисли, че съм вещица, а аз съм, и ще ме убие. Не можеш да му кажеш нищо. Той трябва да забрави за мен и да продължи напред. Не знам защо реагирам така на него или какво означава това, но той трябва да повярва, че между нас няма нищо.
– Защо?
– Моля те, Малкълм. Ако му кажеш как се чувствам или как тялото ми реагира на него, той ще иска да проучи това нещо между нас. – Погледът ѝ падна на пода, а гласът ѝ падна точно с него. – Не знам дали имам сили да го отблъсна отново.
– Добре. Засега това остава между нас. – Той кимна, но Емери имаше чувството, че не е съгласен с нея.
– Благодаря ти. Ти си добър приятел. – Тя се изправи на пръсти и постави мека целувка на бузата му. – Сестра ми някога вибрирала ли е или светела около теб?
Той поклати глава.
– Никога.
– Така че сега не само съм дефектна, но съм и изрод.
– Ти не си изрод. – Малкълм се ухили и я придърпа към себе си. – Ще го разберем, но може би трябва да се опиташ да контролираш по-добре емоциите си, докато разберем какво означава това.
– Благодаря – изпъшка тя и го отблъсна от себе си. – Ще се заема с това.
Назад към част 22 Напред към част 24
