Глава 24
“Дата – Час.“
Резултатът от измерването е седемдесет и три единици.
Захвърлих чаронометъра на масата и затворих очи. За момента теорията ми се потвърждава, потенциалът ми расте. Но не мога да разбера… защо ме вълнуват съвсем различни неща? Например онова проклето “не“ от устата на слугинята? Нима това не трябва да ме радва? Защо мисля само… – стиснах юмруци и ударих по маста.
– Майната ѝ… – как да се радвам по дяволите, когато имам буца в стомаха си и едва дишам? По дяволите… защо се случи всичко това с мен? Тръгнах към банята, разкъсвайки дрехите си, докато вървях. Трябва ми студена вода… много студена вода! Влязох в душ кабината и завъртях крана. Ледената водна струя ухапа гърба и раменете ми, но от това не ми стана по-леко.
– “Противно ли ми е? Не, просто се усеща различно… ” – и в крайна сметка тя не излъга. Просто съм различен. Когато за първи път видя ръката ми… Лиса направо избухна в истерия въпреки, че ние се познаваме цял живот. Собствената ми годеница прави гримаси на отвращение всеки път, когато си сваля ръкавицата. Затова и не я свалям… дори вече съм свикнал.
– А за тази “просто се чувства различно…“ – Притиснах чело към студената стена. При нея всичко е различно… яде месото с ръце, смеха ѝ, който е невъзможно да сдържа, и желанието, което ме разкъсва на парчета. Имам чувството, че ще умра, ако не я докосна. Ако не я вкуся.
– Какъв е само вкусът ѝ…
– Как е възможно просякиня от зад оградата да има такъв вкус?
– И най-важното… добре ми е с нея.
Дишах през отворената си уста, опитвайки се да осмисля тази абсурдна мисъл.
– Глупости… по дяволите! – Гълтах студени капки от ледената струя, която продължаваше да се стича по тялото ми. – Защо нищо не ми помага, по дяволите? – Добре ми е със слугинята.
Между краката ми бушуваше пожар и ми се струваше, че направо ще полудея, ако не направя нещо по въпроса! Дланта ми несъзнателно се протегна надолу. Мислиш да се задоволяваш докато си представяш слугинята от Котловината? Бездни демони… аз определено съм полудял!
Потръпнах, като опарен и поклатих глава.
– Не, това не… не и аз! Аз не съм от онези глупави псета, които се лигавят когато я видят! Тази слугиня просто ще послужи за целта ми, нищо повече! Аз съм Вандерфилд… а Вандерфилдови вземат това, от което имат нужда, като изхвърлят емоциите си. – Набитите още от детството думи охладиха бързо възпаления ми ум, но не помогнаха на тялото ми. Но това мога да контролирам и да преживея. Аз мога всичко…
И най-добрият начин за изпускане на гнева, е да отидете на състезание. Тварите от Хребетите незабавно изчистват всяка ненужна мисъл от главата ти. Точно това е, от което имам нужда в момента.
* * *
Докладът изобщо не искаше да бъде написан! И причината бе, защото мислите ми бяха доста далеч от царуването на крал Чарлз Седми! В главата ми изобщо нямаше никакви крале, а вътре се бе настанила една руса и непонятна гадина. След като най-накрая се отказах и вече бях решила да оставя писането на скучното есе за утре, и да ида да си легна, изведнъж Ари изтича покрай мен. Спря се, когато ме видя и повдигна вежди.
– А ти защо седиш? Няма ли да идеш?
– Къде? – Не разбрах.
– На състезанието… как къде!
– А?
– Е какво, идваш ли? Остана ми едно място! Хайде, Адърли, мисли бързо!
Състезание? Това, за което студентите говорят после цяла седмица?
– Идвам! – Неочаквано скочих, грабнах и набутах тетрадките в чантата си.
– След петнадесет минути при северната порта! – Изписка Ари и побягна. – Ако закъснееш, няма да чакам… да знаеш! – Добави преди да изчезне зад ъгъла.
Препуснах като дива коза към стаята си, захвърлих чантата си, облякох новото си яке и шапка и се преобух. Мушнах няколко суни в джоба си и затичах с все сили към изхода на академията. Леко се оплетох по коридорите и вече зачервена от тичане, най-накрая се добрах до северната порта.
– Тина!
В оградата пред мен, тъмнееше едва забележим изход, а зад него беше спрян някакъв мобил. Нямаше нищо общо с черният лъскав хищник на Вандерфилд. Този звяр беше сребристо сив, тромав и непохватен. Но най-вече бях изумена да видя скромната птица Ари, зад волана.
– Сядай бързо! – Махна тя с ръка. Вътре в салона миришеше на нещо средно между изгоряло масло, пирожки и сладките парфюми на седящите вътре момичета.
Те ми се усмихнаха и се представиха. Аз се качих и седнах зад Лейла точно до Лина, а Ари настъпи газта. Мобила ръмжеше като болен старец, скърцаше и тракаше, сякаш щеше да умре!
– Хайде, хайде, давай ускори… – подкани домакинята, железния звяр. – Отиваме! В никакъв случай не можем да пропуснем състезанието! Адърли, ти кого ще подкрепяш? Само не ми казвай, че си за белите! – Възмутените очи на всички присъстващи се втренчиха в мен.
– Аз? Да, така да се каже… аз никога не съм била на такова състезание… – признах смутено. – И затова все още не подкрепям никого.
– Никога, никога? – Изцвърча Лейла.
– Ще държим за черните! – Поде Лина.
– Черните са най-добрите! А Аш е нашият шампион! – Извикаха всички в един глас, а на мен ми се прииска да си запуша ушите, или да изляза от кихащия като болно магаре мобил. Но, уви, беше твърде късно.
Момичетата разгънаха огромен лист хартия. Аз отворих уста и не знаех дали да се смея или да плача. От плаката гледаше Вандерфилд, седнал на една виверна. Само една корона му липсваше и смеха щеше да е пълен!
– Нали той е красив, момичета? – Въздъхна Лейла. – Сама го нарисувах! И омагьосах! – В този момент нескопосания портрет се усмихна иронично и ми намигна. Аз едва не изкрещях.
– Ооо… много яко! Като жив е направо… да.
– Аз също го харесвам! Той е толкова невероятен, нали? Какви ръце! И раменете! Очи! Като свежа трева. Не, като изумруди! – Момичето затвори очи блажено, а аз изпаднах в депресия. Изглежда, че бях попаднала в самия клуб на почитателите на божествения Аш.
Въпреки че какво друго можех да очаквам, когато се свързах с Ари? Следващия път първо ще помисля… преди да направя нещо спонтанно! От друга страна… мисля че бих могла да получа доста полезна информация. И тъй или иначе все ще трябва да слушам, за Вандерфилд! – Затова се престраших и попитах.
– Ааа, знаете ли момичета… къде е отишла бившата му помощничка?
– Ние знаем! И още как! – Лейла намигна, а останалите се засмяха. – Всеки знае това… цялата академия знае! Момичето беше глупаво. Вместо да чисти и да си изпълнява задълженията, един ден се мушнала в леглото на Аш и го зачакала да се прибере. И когато той си дошъл, тя му се предложила в цялата си слава.
– И после… какво? – Изведнъж ми стана интересно.
– И така както си беше гола, тръгна да тича нагоре надолу из цялата академия! – Лина се засмя. – Аш хвърли изгарящо заклинание върху нея, представяш ли си? Така че тази глупачка започна да тича по етажите на ВСА, като котка с горяща опашка и да крещи всевъзможни ругатни! Накрая я изгониха от академията на мига! Аш направо не може да търпи такива, които се домогват до него. Горд си е…
Аз замълчах, но главата ми любезно върна отвратителен спомен, за ласките на Аш, и начина, по който ми прошепна – „целуни ме…“
– Да… а преди тази разгонена, опърлена котка, имаше една некадърница, която съсипа официалния костюм на Аш. А преди нея пък имаше друга кандидат-изкусителка. Глупавите момичета се лепят за Вандерфилд като пиявици, чак му е омръзнало да ги изхвърля! Добре че ти не си такава. Ари ни каза, че имаш годеник, Тина? Оо, момичета… а помните ли последния мач? Аш беше направо невероятен, нали? – Обърнах се към прозореца и погледнах навън.
Явно момичетата можеха да говорят за любимия си Вандерфилд и без мое участие. Те дори не се нуждаеха от отговори! – Но после реших поне малко да ги отвлека от разгорещената им дискусия за своя идол.
– Момичета… ааа, къде се провежда това състезание?
– Близо до развъдника… – извика Ари от предната седалка. – Там има арена. Развъждат виверни и дъбогризци, а нощем се организират битки. Въпреки че тези същества се отглеждат в плен, те все пак са си твърде злобни и диви, и трябва да освобождават агресията си. Така че се договорихме… и нашите екипи наслагаха на всякъде известителни заклинания, така че няма да ни хванат. Но ако чуеш, че нещо завие, бягай, Адърли. Хванат ли ни… ще ни изгонят от академията.
След чутото, направо ми закипя отвътре и побеснях на самата себе си. Щях да си седя в библиотеката да си уча за досадния живот на Чарлз Седми. Ама не… на ти сега приключения! “Любопитството е порок…“ леля така винаги ми е казвала. А аз, не я послушах… но от къде да знам, че тези състезания са забранени? Въпреки че можех да предположа, едва ли BCA одобрява подобно забавление сред студентите!
– Не се страхувай, служителите там ни покриха вече няколко пъти! – Успокои ме Ари. – Зад арената има гора, бягай натам, ако има нещо, там няма да те намерят!
Става още по-добре! Представих си как бягам между дърветата, през деретата от стражите на закона и наистина ми се прииска да се върна в уютната кула с книгите ми. Но зад прозореца на дрънчащия мобил вече се появиха покрайнините.
Започнаха да се виждат групи дървета, езера, поляни, плуващи между разредените къщи. Скоро и те изчезнаха. Фенерите също останаха в града, но Ари продължаваше да кара доста уверено своето желязно чудовище. Момичетата продължиха да обсъждат любимия си отбор, а аз останах сама с мислите си.
Очевидно Вандерфилд също ще участва в това състезание… Ари каза, че е бил обявил участието си неочаквано, така че момичетата се втурнали да аплодират идола си. Дали пък точно това… бе което ме накара да се пречупя?
Сякаш нещо… против волята ми ме дръпна в същата посока като онова русо влечуго! И това е поредното странно съвпадение… заедно с неговата-моята-нашата изоставена омагьосана студентска стая. Аз я открих толкова лесно… а Томас не можа да я намери нито веднъж и постоянно се изненадваше, когато аз намирах вратата. Което значи, че заклинанието на Вандерфилд все още работи… но явно не и за мен. Но как е възможно това?
И като се сетих за Томас… трябва да го посетя. Съвсем го забравих… надявам се да се чувства по-добре. Едно от големите предимства на магическите сили в кръвта, е бързото зарастване и оздравяване, на всякакъв тип рани, и болки. Заклинателите рядко се разболяват и живеят доста по-дълго от обикновените хора. Ех, само ако чичо ми имаше тези магически s-единици в кръвта си… плесента нямаше да може да го повали. Но уви… няма значение, ще спечеля пари и ще наема лечител, който може да излекува чичо.
Потопена в мислите си, не забелязах как гората свърши и ние излетяхме на една поляната. Тук вече се тълпяха десетки, дори стотици момчета и момичета, преносимите прожектори пръскаха жълта светлина, скъпи, лъскави мобили ревяха сякаш бяха диви животни. Нашият железен звяр спря и аз, и новите ми познати изскочихме на заснежената земя, тогава Ари ме дръпна за ръката.
– Не се губи, Адърли! Чуваш ли…
Лесно е да се каже! – Тук всички се разхождаха нанякъде, смееха се, питаха и си говореха нещо! Загубих спътниците си почти веднага, но тогава видях разпънатия плакат с намигащия Вандерфилд от другата страна на поляната и се успокоих. С това нещо у тях, лесно ще го намеря. А междувременно ще мога да разгледам! Тогава куп смеещи се момичета ме повлякоха и ме поведоха напред към каменната ограда. И чак тогава забелязах заснежените стъпала, които се спускаха надолу, и разбрах, че това не е поляна, а е арена. Изглеждаше изоставена на пръв поглед, но си беше истинска арена.
Чичо ми беше разказвал, че във всеки град на кралството е имало арени, където са се провеждали ожесточени битки между хора и същества от Хребетите. Но дядото на сегашния владетел забранил жестоките забавления. Самите арени са останали, някои бяха превърнати в открити театри, други бяха забравени и полуразрушени, като тази например. Разчистих едно стъпало и седнах, доволна, че новото ми яке ме пази от студа.
– Започва! – Извика един непознат до мен. И в този момент две огромни виверни бавно изпълзяха на изоставената арена.
* * *
– Всичко както обикновено, нали? – попита Рийвс, съблече сакото си и се протегна. – Черен отбор срещу бял отбор? Ще има ли залози? Аш, с нас ли си? Изглеждаш отнесен… не проспивай състезанието. – Приятелят ми се засмя, а Еди изсумтя и махна с ръка. Аз не реагирах, мълчаливо затегнах връзките на високите си ботуши, изпробвайки заклинанието за отровни шипове върху якето и ръкавиците си.
– Лиса ли те е изтощила толкова силно, че едва дишаш? – Каза Рийвс без много да се поколебае. – Охо, вижте момчета, вече са разпънали плакатите. Този път момичетата са ти направили зловещ портрет, Вандерфилд! – Ухили се широко той.
Направих строга гримаса. Компанията от ненормални момичета, които се влачат на всяко състезание и крещят името ми… голяма доста направо. Няколко пъти, когато ме изваждаха от себе си от нерви, им изръмжах дори и за мое щастие си струваше, оттогава повечето вече не рискуваха да се доближат до мен. Понякога само искат да се подпиша в тетрадки или на фланелки… миришещи на сладък, евтин гнусен парфюм. Трябва да не им обръщам внимание и да ги подминавам, тези ненормалници… – Рийвс лениво приближи бинокъла до очите си.
– Сума народ се е събрал… и онези глупачки също вече са тук, видяхте ли? Я виж ти! Твоята слугиня също е дошла, Аш. Погледни само! – Един отровен шип се заби в ръкавицата ми, аз се намръщих и обърнах поглед към Рийвс.
– Припознал си се…
– Не Аш, точно тя е… – каза също и Еди. – Седнала е точно до феновете на белите. Виж, точно тя е… Котловината! – Момчетата се засмяха, Еди си отдалечи, а Рийвс ми намигна.
– Не се тревожи, приятелю, ще науча слугинята ти на правилата. Кого трябва да поддържа и на кого да се подчинява. Ти… нямаш нищо против, нали? Да се позабавлявам малко с твоята слугиня.
– Да се позабавляваш? – Гърлото ми се стегна, но все пак се опитах да гледам спокойно и да не се издавам.
– Тя е горещо парче. Точно затова и поисках да ми я продадеш, поне щеше да получиш някоя суна… – сви рамене Рийвс. – Аз знам законите на неприкосновените, но момичето пожела така… може да го считаш като благотворителност. Ние все пак трябва да помагаме на бедните, нали така Вандерфилд? Та затова, аз ѝ помогнах. Няколко пъти даже. Може би дори си струваше монетите, похарчени по нея! – Засмя се Рийвс.
– И кога успя да го сториш? – Попитах равнодушно, затягайки колана си, проверих резервите си за материализация. И вдигнах глава поглеждайки го.
– Ами, ето на… успях. – Усмихна се приятелят и небрежно си подхвърли парченце стъкло в дланта си, което беше неговият материал. Острите ръбове проблясваха на светлината на лампите. – Тя сама дотича, бисквитката… просякините всички са еднакви и винаги са готови да си разкрачат краката за няколко суни. Ти, нямаш нищо против… нали? – Аз закопчах якето си и погледнах Рийвс право в очите. Парчето му стъкло увисна неподвижно във въздуха.
– Не ми харесва, когато някой пипа, нещо, което ми принадлежи. Дори и това да е чистачката ми. Струва ми се, че не сме имали битки помежду ни от доста време, Рийвс. Заслужава си да започнем… – извадих една суна от джоба си и я захвърлих към лицето на бившия си приятел. Монетата проблесна във въздуха и се превърна в отровна змия.
– Предизвикателството бе хвърлено…
Рийвс подскочи назад, вдигна ботуша си, смачка змията. След това ме погледна и присви очи.
– Предизвикателството е прието…
* * *
– Ще има личен двубой! – Младежът до мен се хвана за главата в пристъп на някакъв неразбираем възторг. – Господи… Вандерфийлд срещу Клифърд! Та, те са най-силните играчи! – Тълпата се раздвижи и миг след това зарева. Изглежда новината бе невероятна.
– Направо да откачиш! – Извика младият мъж и ми бутна една колба в ръцете. – Пийни! Че сега ще полудеем! – Аз подуших съдържанието, но реших да се въздържа.
Портата на дългата сграда вляво от арената бавно се отвори и една виверна изпълзя отвътре. Гледах я с огромен ужас, но и с наслада, за първи път виждах такова чудовище, толкова отблизо. Люспестият хищник душеше въздуха с муцуната си, гледайки хората, после наведе глава към земята. И видях един ездач на гърба ѝ. В този момент от отсрещната страна изпълзя втора отровна твар и всички около арената затаиха дъх.
Виверните са много трудни за контролиране, което се дължеше на факта, че люспестите им тела са изцяло осеяни с отровни шипове. Затова двамата противници носеха панталони и якета от дебела черна кожа, а долната част на лицата им бяха покрити с предпазни шалове, които предпазваха от вонящия дъх на животните. Тежките тела на виверните изглеждаха доста тромави, но всеки знае, че това е погрешна представа. При желание хищникът може да се ускори до скоростта на добър мобил! И се изисква значителна сила и смелост, за да се управляват. В следващия миг аз потръпнах от гледката разкрила се пред очите ми.
Долу, на арената, двете виверни започнаха да кръжат една срещу друга с ездачите си върху им. Това са Рийвс и Аш… – белите коси на Вандерфилд блестяха на светлината на фенерите и нежното лунно сияние. Той е… не мога да го объркам. – В този момент Рийвс заметна с ръка напред, хвърляйки нещо към лицето на приятеля си. Видях да хвърчат дъжд от искри, последвани от отровно кълбо. Но то беше унищожена от противозаклинание.
– Той използва сияние, Аш отговаря с мощна мълния! А Рийвс веднага въплъти стотната ос! Господи! – Аз се намръщих слушайки неканения коментатор, докато наблюдавах зрелището.
– Те материализират ли?
– Да! И разрушават! Те имат равно количество нугати… така де, различни предмети и материали за заклинания. И не трябва да използват други неща, пясък… там или камъни от арената, защото веднага губиш състезанието за това. А и също трябва да внимават за виверните, които също хапят и се бият! Това е то черният сектор… скъпа! Супер яко е, нали?
– Аа, какво се случва, когато на някой от двамата му свършат предметите за материализиране? Еее… тези нугати?
– Ще загуби, естествено! Ее, по скоро може да падне от виверната! На теб ти е за първи път, нали? Оо, голям късмет си изкарала скъпа… гледаш двамата най-силни играчи там долу! Ето това се казва битка! Между другото… аз съм Майк!
Той пъхна отново в ръцете ми стъклената колба и този път аз отпих няколко глътки. Реших да пробвам питието, защото ставаше все по-трудно да гледам арената. Ставащото там изобщо не приличаше на игра. По бузата на Рийвс вече се стичаше кървава следа, а превръзката беше паднала от лицето му, разкривайки ухилената му физиономия. Не виждах лицето на Аш, виверната му бе обърната с опашка към публиката. Но затова пък успях да разгледам добре дългите, дълбоки рани по кожата на хищника. А уж са ги защитили със заклинания! Какво ли ще се случи, ако някой от студентите не успее да отрази подобен удар?
Тълпата направо избухна, когато съществото под Рийвс разпери криле излетя и се спусна да атакува отгоре. Виверните бълваха отровни съсиреци. – Ако някой такъв удари някой човек, никаква защита няма да го спаси! – Сърцето ми запрепуска, като побесняло диво животно. Вандерфилд се прикри, почти сплескан в тясното пространство между шиповете на своя хищник. Виверната му се плъзна като змия между ноктите на нападателя и също излетя.
Арената избухна в овации и възторжените възгласи на публиката. Стори ми се, че мнозина са се занимавали с материализация тук.
– Аа, какъв е потенциалът на Рийвс? – Попитах, неспособна да откъсна очи от арената. Там долу направо се случва нещо невероятно. Двамата хищници, изглежда, са решили да се избият един друг. И нямам предвид двете виверни.
– Осемдесет и шест единици… – прошепна ентусиазирано съседът ми.
Стиснах студените си юмруци, въпреки че обстановката наоколо вече се беше разгорещила доста. – Дали Аш има повече потенциал? Естествено… трябва да е по-голям! – Но така и не попитах защото се страхувах от отговора.
Честно казано, гледането на арената беше страховито, случващото се все по-малко приличаше на игра. Дори сред зрителите вече се чуваха уплашени викове. Повечето вече бяха прави, притиснали ръце към устата си, за да сдържат писъците си.
Аз също не се сдържах и изпищях. Когато Рийвс изстреля отново и виверната на Аш се претърколи настрани, заплашвайки да смаже ездача с туловището си.
– Но, какво правят те… по дяволите? Господи, защо изобщо дойдох! Просто е невъзможно да седиш и да гледаш това клане! – Отровен, лютив дим се разнесе над бойното поле и стана доста трудно да се гледа какво се случва там. Взрях се в тъмнината, докато ме заболяха очите, опитвайки се да видя светлите му коси. Жив ли е? Това русо копеле още ли е живо? Не можеше да е умрял, нали? Естествено… това е невъзможно! Не и той…
– Аш! Рийвс!
Възторжен рев се разнесе над арената, а лек порив на вятъра разпръсна гъстия задушлив дим. И тогава стана ясно, че съперниците вече се избиват с юмруци. Явно всичките им нугати са свършили, но явно личеше, че желанието да се смазват от бои не се бе изпарило!
Удар на Рийвс накара Аш да се отдръпне встрани и да залитне. Съперникът му веднага се втурна в атака, но не успя. За миг Вандерфилд отстъпи наляво, направи лъжливо движение и събори Рийвс на земята. Отново се появи черен дим, вятър и видях, как Вандерфилд седи възседнал приятеля си и методично забива юмруци в тялото му.
– Аш Вандерфилд! Победил!!!! – Тълпата се разпени и се разля на арената, вдигна своя идол и го скри от очите ми. Студентите крещяха, някой бяха изпаднали в еуфория, всички бяха дълбоко впечатлени, очевидно. Аз стоях безмълвна на мястото си, избърсах потта от челото си и погледнах мрачно треперещите си ръце.
– Ще пийнеш ли? – Съседът ми по място, съзнателно пъхна стъкленицата в ръката ми отново.
Без да се замисля, отново изпих няколко глътки и се изкашлях от хапливото питие. Тогава станах и се изкачих нагоре, исках да съм далеч от тази арена, от онези хриптящи виверни и ненормалните недосегаеми. Исках да се махна оттук възможно най-далеч.
Вървях, като се карах на ум сама на себе си. – И защо въобще дойде тук? За какво? – И не исках да си призная, че в момента, когато арената беше обляна с дим, бях ужасена, чак разтреперена, до изпотяване и сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош, защото бях уплашена. – За Аш…
– А къде е сега мобила на Ари? – Обърнах глава на всички страни, търсейки с очи возилото на приятелката си. Навсякъде дървета и руини, къде да отида сега и какво да правя?
– Нима си се заблудила? Ето го пътя, там след завоя… – черният мобил излетя толкова неочаквано, че се отдръпнах уплашена встрани. Колелата изсвириха, врата се отвори рязко и една силна ръка ме хвана, и ме бутна вътре. След което вратата се затръшна.
– Но ти не си ли там? – Зачудих се, докато Аш заобиколи мобила и седна до мен зад волана.
Железният звяр излетя в облак прах с бясна скорост и със страшно свистене на гуми. Вандерфилд не отговори и направи всичко възможно да не ме поглежда. Но внимателно разгледах отвореното му черно яке и пуловер, кожени панталони, високи ботуши с връзки, грубите ръкавици. Също кървавите следи по лицето и косите му, засъхнала на места. Вандерфилд изглеждаше необичаен и плашещ, сякаш арогантният аристократ беше заличен и бе останал само един агресивен и зъл дивак. – Изненадващо, но с тази униформа Вандерфилд изглеждаше доста естествен. Аа, дори и малко… възбуждащ. Тина, какви глупости пак… ще ми каже ли някой какво става тук? – Огледах се объркано.
– Аш? – Тихо промълвих аз. – Къде ме водиш?
– Тук е, не е далече… – безцветно отвърна той. Бледият му профил бе като някое изображение върху древна монета, толкова далечно и неразбираемо.
– Не е далеч? – Настръхнах аз. – Но аз трябва да се върна в академията! Спри веднага! – Вандерфилд ме погледна и аз се свих от гняв при този му поглед. – Аш, какво става?
Той отново не отговори, просто натисна педала на газта, така че мобила полетя напред със ужасяващ грохот, сякаш състезавайки се с вятъра. Аз обвих ръце около себе си, опитвайки се да не се паникьосвам. – Може би Вандерфилд все още не се е оттеглил от състезанието? Защото нещо не виждам радост от победата му!
– Беше много впечатляващо… – казах, изнервена от потискащата тишина. – Рийвс жив ли е още? – Аш отново погледна към мен и аз прехапах езика си в този момент. Красивото му лице се бе сгърчило от омраза. – Какво толкова казах? Просто се опитвам да бъда учтива…
– Притесняваш се за него… така ли? – Изкрещя Вандерфилд видимо излизайки от себе си.
Аз мъдро замълчах. Не че се притеснявам толкова, просто не знам какво да кажа…
– Ти не се притеснявай, няма да останеш без неговите суни… – каза Аш със смъртоносна интонация. Аз не успях да разбера какво точно означаваше това. Миг след като прелетя през непознат квартал, мобила спря. Виждаше се някаква къща през солидна ограда.
– Къде се намираме? – Но не получих отговор, вместо това ме измъкнаха безцеремонно. По същия начин, по който ме вкараха във скъпарското возило.
– Да, къде ме водиш… престани!? Аш!
Той не ме послуша, само произнесе заклинание за отключване и приглушена светлина светна в къщата, приветствайки собственика. Човекът ме натика вътре през врата. Успях да видя само малка стая, маса, лампа, запалена под нисък абажур.
И веднага в следващия миг Вандерфилд ме обърна жестоко, като ме разтърси така, че шапката ми падна на пода. И се впи в устните ми, без нежност, грубо. Гризейки устата ми, той трескаво разкопча сакото си и го захвърли настрани. Напълно изгубена и уплашена под този натиск, опрях длани на гърдите му.
– Не! Спри се! Достатъчно!
– Отново, не? – Въздъхна той яростно. – Не съм достатъчно добър за теб ли? Или цвета не е по вкуса ти? Предпочиташ тъмното, така ли, слугиньо?
– Какво? Изобщо не разбирам какво имаш предвид…
– Спа ли с него?
– Аз, да съм какво?
– Не отричай!
– Да, какво става тук?
– Как си посмяла?!
– Какво?
– Аз ще полудея, не виждаш ли?
Пак ме целуна, болезнено, силно. С гняв, с лудост във всяко докосване. Дръпна ме рязко за косата, принуждавайки ме да отметна глава назад, прокара език по врата ми. Какво става с него, господи? Отдръпнах се, когато Вандерфилд дръпна яката на ризата ми, опитвайки се да я разкопчае и да докосне кожата ми.
– Аш… почакай… – той спря, извади пачка суни от джоба си и ги захвърли на пода в краката ми.
– Не, значи така ли? Не?! Триста, достатъчни ли са? Или искаш още? Какво ме гледаш така? Ето ти още! – Към пода отново полетяха банкноти. – Малко? Вземи всичко! Хиляда, две? Колко искаш, кажи! А под Рийвс, за колко легна?
В този момент не издържах от чутото и се опитах да го ударя с юмрук с всички сили. Не съм някоя от мацките ти от Бездуш, да се задоволяват само с шамари. Аз съм от Котловината и знам, че юмрук в носа е много по-ефективно. – За моя голяма жалост, реакцията на Аш беше като на аспид. Той се извърна и дори успя да улови ръката ми. Издърпа я, и ме притисна към стената.
– Дължиш ми едно желание! – Сопна се той. – Длъжна си ми… чуваш ли? Искам те… точно сега!
Назад към част 23 Напред към част 25
