ГЛАВА 14
Февруари, преди седем години
Алармата ми се включва до мен, както през последните тринадесет минути. Нямам сили да разплета ръцете си от чаршафите и да я изключа.
Днешният ден е това, което обичам да наричам „Ден на Аве Мария“. Защото нищо друго освен чудо не може да ме накара да стана от това легло.
В повечето дни съм добре. В повечето дни мога да се преструвам, че съм като всички останали. Но има и дни, в които не мога, дни, в които миналото ми ме настига.
Дни като днешния. Твърде депресирана съм, за да стана от леглото. Всички тези лоши спомени ме повличат надолу.
Дръжката на вратата се върти. Миризмата на спиртни напитки, гъста в дъха на доведения ми баща. Цялата тази кръв, когато най-накрая го убих…
Една от съквартирантките ми блъска по вратата.
– Кали, изключи си тая шибана аларма, преди да си събудила цялото училище – изкрещя тя и си тръгна.
Някак си успявам да изключа алармата, преди да заровя лицето си във възглавницата.
Не минават и пет минути и чувам как ключалката на стаята ми щраква. Започвам да сядам, когато изведнъж вратата се отваря и влиза Търговецът. Ако някой е навън в коридора, не забелязва влизането му.
– Ставай – изръмжава той.
Аз все още съм на няколко крачки зад него. Умът ми трудно възприема факта, че Търговецът е тук, в стаята ми, в този час. Технически погледнато, навън все още е тъмно, така че все още е времето, в което той царува.
Но сутрешно посещение? Това е за първи път.
Той изминава остатъка от пътя до мен и само от изражението му разбирам, че има сериозни намерения.
Сваля одеялата от мен и с утешителна ръка докосва гърба ми.
– Стани.
Откъде знаеше, че това, че съм спала тринайсет минути повече от обичайното, не е просто обикновен мързел, а рецидив?
Той се занимава с тайни.
Въздъхвам и заравям главата си обратно във възглавницата. Твърде уморена съм за това.
– Искаш да продължавам да се появявам всяка вечер? Трябва да се погрижиш за себе си.
И тогава той трябваше да отиде и да каже това.
– Това е емоционална манипулация – промърморвам във възглавницата си. Жадувам за постоянните му посещения повече от почти всичко друго в живота ми в момента.
– Справяй се с това.
Обръщам лицето си настрани и му се усмихвам.
– Ти си злобен. – Той също изглежда достатъчно секси, за да се запали, в тениска на Metallica, която обгръща мускулите му, и чифт черни дънки, а бялата му руса коса е вързана назад от лицето му.
Слага ръце на гърдите си, като поклаща глава настрани.
– Едва сега ли разбираш това, херувимче?
Не, бях го набелязала още от първия ден, но откакто го срещнах, той се отпусна пред мен.
– А сега, – продължава той, – нагоре.
За да подчертае това, леглото ми започва да се накланя, едната му страна левитира. Започвам да се свличам от матрака.
Проклинам, като се хващам за краищата му, за да не се търкулна направо.
– Добре, добре! Ставам! – Плъзгам се до пода и го поглеждам, докато прекосявам стаята.
Дез сгъва ръце и ме гледа право в гърба. Човекът е безмилостен.
Отварям чекмеджетата и започвам да вадя дрехите си. Движа се бавно, клепачите ми все още са отпуснати, тялото ми все още е уморено и възпалено.
– Това никога повече няма да се повтори, разбираш ли? – Казва той. – Няма да спреш да живееш живота си, защото някои дни са по-трудни от други.
Поглеждам го през рамо, сякаш е луд.
– Не е като да искам това! – Умът ми да ме засмуква обратно в най-лошите части на миналото ми. Да се чувствам мръсна, опетнена и необичана.
Дори раздразнението ми е жалко нещо в момента. Нямам енергията, която е необходима, за да се развълнувам истински от това.
– Ако отново се почувстваш така, ще потърсиш помощ или ще ми се обадиш и аз ще ти я осигуря, но отсега нататък ще направиш нещо по въпроса, ясно? – Казва Дез. Очите му са твърди; няма да получа никакво съчувствие от него.
– Ти не разбираш…
– Не разбирам? – Той повдига вежди. – Кажи ми, херувимче, какво знам?
Той ме примамва. Толкова е очевидно. Не смея да продължа, защото колко всъщност знам за Търговеца? А колко наистина знае той за мен?
Затова вместо това отново го поглеждам.
– Да – казва той, – точно това искам да видя. Твоят гняв, твоята борба. – Тонът му се смекчава. – Не искам от теб никога да не се чувстваш тъжна, Кали, искам от теб да се бориш. Винаги да се бориш. Ти можеш да го направиш, нали?
Вдишвам дълбоко.
– Не знам – казвам честно.
Цялото му поведение се успокоява от това признание.
– Можеш ли да опиташ?
Прехапвам долната си устна и неохотно кимвам. Ако това е необходимо, за да го накарам да се върне, мога да опитам.
Той ми се усмихва.
– Добре. А сега се облечи. Ще ни приготвя закуска, преди да се наложи да отидеш на урок.
Дез прекарва остатъка от странната ни сутрин с мен, като прави всичко възможно да ме разсмее. И се получава.
Не знам как го прави, но Търговецът подобрева настроението ми. Що се отнася до Здрач преди дни, очевидно Дез е просто чудото, от което се нуждая.
Настоящето
Когато отварям очите си, се взирам в непозната стая. Оглеждам тъмносините стени, а веждите ми се сгърчват.
– Събуди се.
Изплашвам се от гладкия глас на Търговеца. Той седи на стола до леглото, притиснал свити ръце към устните си. На нощното шкафче до него седи празна чаша.
– Къде съм аз? – Питам.
– Ние сме в моята стая – обратно на Земята, – казва Дез. Ръцете му се отдръпват от мен.
Неговата стая. Тази, която досега не беше пожелал да ми покаже. Очите ми обхождат обстановката, снимката в рамка на кафене „Дъглас“ и друга на замъка „Пийл“. В другия край на стаята върху кръгла маса седи златна орнаментика, а металните и мраморни планети от нашата слънчева система висят окачени около златното слънце в средата.
В спалнята му няма нищо, което да си струва да се крие от мен.
И тогава, сред размислите ми, пътуването ми до другия свят всичко се връща към мен.
Въздухът съска между зъбите ми, а погледът ми се връща към Търговеца.
– Тези деца.
Дез грабва празната си чаша и се отправя към мокрия бар в противоположния край на помещението, като си налива питие. Бързо я хвърля в гърлото си, съскайки от изгарянето на алкохола.
Поглежда към чашата си.
– Разбирам защо жадуваш за това нещо, – казва той. Внимателно поставя чашата обратно и се обляга на бара.
– Богове – прокарва ръка по лицето си. – Никога не ми се е искало да удушавам деца толкова силно, колкото когато ги видях да те хващат. Зъбите им излязоха навън; бяха готови да те изпият.
Поставям ръка на гърлото си. Те щяха да пият от мен? Спомням си само странните, кошмарни образи, които видях, когато ме докоснаха.
Преглъщам при мисълта за тези образи. Това ли бяха пророчествата, за които спомена Галия?
Измъквам се от леглото му.
– Дез, те ми показаха някои неща – казвам аз.
Разтривам кожата, където ме докосваха, и забелязвам наченки на няколко синини.
– Видях клетки с жени, трон, гора и мъж с рога.
– Мъж с рога – повтаря Търговецът, а лицето му е мрачно.
– Това помага ли? – Питам.
– За съжаление, херувимче, – казва той, – помага.
Той ще те намери.
Винаги намира тези, които иска.
Той вече е започнал лова.
Ще те направи свой, точно както нашите майки.
Седя в стаята за гости на Дез, а очите ми разсеяно гледат през прозореца към тъмната нощ.
Какво направих? Мислех, че помагам на Дез и на Галия, като интервюирам тези деца. Част от мен се гордееше с факта, че те са говорили с мен, когато Търговецът беше сигурен, че няма да го направят.
Но сега… подобно на Гелия, дълбоко в костите си усещах, че думите на децата не са били празни. Че макар и да е ирационално, просто съм привлякла вниманието на онова нещо, което Дез е ловувал.
Само че сега то лови мен.
Вдишвам дълбоко, заеквайки.
Трябва да напусна това място – тази къща – с всичките ѝ връзки с Другия свят. По дяволите, на няколко врати от стаята ми има портал. Няма значение дали съществото живее в друго царство; стига да знае как да манипулира лей линиите, ще му отнеме само миг, за да пропълзи на земята.
Започвам да се преобличам в сухите, макар и покрити със сол дрехи, които носех тук, и нахвърлям няколкото предмета, с които бях дошла.
Усещам как същата параноя, която обзе кралската детегледачка, сега пълзи по гръбнака ми.
Закачам обицата си, когато чувам вратата на стаята ми да се отваря и усещам зловещо присъствие зад гърба си.
– Ти си тръгваш.
Тръпка пробягва по ръцете ми при този копринено гладък глас.
Обръщам се към Търговеца.
– Няма да остана тук.
– Бившият ти ще те намери, ако се върнеш на мястото си. – Ръцете му са сгънати.
Недоволни.
– Кой казва, че ще се върна? – Питам аз.
– Къде другаде ще отидеш?
– Имам приятели. – Добре, имам приятелка. Една. Темпер. И в момента сигурно ми е бясна, че съм я напуснала.
– Няма да се върнеш на техните места. – Това не е заповед, а просто констатация на факт.
– И какво от това, че се прибирам у дома? – Предпочитам да се изправя срещу Илай, който се грижи за мен, който е наранен и ядосан, който мога да контролирам, ако се наложи, отколкото да остана тук и да рискувам да срещна враг, който дори Дез не разбира.
Въздухът се раздвижва и изведнъж Търговецът е до мен, а устните му са притиснати до ухото ми.
– Ако се прибереш у дома, вероятно ще трябва да те открадна обратно от бившия ти, а това ще ми е много неприятно.
Обръщам се, за да го погледна.
– В момента, Дез, чувствата ти не са най-голямата ми грижа.
Търговецът се взира в мен за миг.
– Ти се страхуваш да останеш тук, – казва той, прочитайки ме. Накланя глава, а очите му се свиват. – Мислиш ли, че ще позволя да ти се случи нещо в моята къща? – Кълна се, че мъжът става все по-голям, а присъствието му – все по-огромно.
Съдейки по погледа му, съм обидила Краля на нощта.
Както и да е.
Откъсвам поглед и се отправям към вратата.
Секунда по-късно Търговецът се материализира във вратата, блокирайки изхода ми. Ръцете му стискат горната част на рамката на вратата. Неусетно очите ми се преместват към неговите стегнати ръце.
– Ами ако ти кажа, че не можеш да си тръгнеш? – Казва той, гласът му е хипнотичен. – Че искам да останеш и да използваш още малко от моите мъниста?
Всъщност не мисля, че той ще се опита да ме задържи тук. Толкова дълго не е искал да има нищо общо с мен, че всъщност не мога да си представя връзката ни по друг начин.
– Не бих ти повярвала – казвам. – А сега, моля те, премести се.
Дез ме гледа странно. Той освобождава рамката на вратата и се промъква напред.
– Истина или предизвикателство?
Отстъпвам назад, внезапно изнервена от погледа му.
– Дез…
– Предизвикателство – издиша той.
В следващия миг той е върху мен, а ръцете му грубо стискат бузите ми. Устата му се впива в моята, устните му изискват нещо.
Дез ме целува и това е дивашко.
Отвръщам му на целувката, без да мисля, погълната от вкуса му и усещането, че ме държи.
Трябваше да си тръгвам, да си върна къщата и живота, но не. Това няма да се случи, не и докато Дез демонстрира всички начини, по които вкусът ми за мъже е бил точен, когато бях тийнейджърка.
Отстъпвам назад, а едната ръка на Търговеца е паднала върху бедрото ми, открито от високата цепка на роклята ми. Пръстите му се движат нагоре и надолу по кожата, нагоре и надолу.
Гърбът ми се удря в стената. Дез ме вкарва в клетка, държейки ме като заложник с тялото си. Устните ми се разтварят и езикът на Дез навлиза в устата ми, завладявайки я.
Ръката му се премества върху гърдите ми и аз се извивам в него, а дъхът ми секва.
– Богове, Кали – изревава той, – чакането… почти непоносимо…
Крилете на Дез се материализират, разтварят се и се затварят над стената около мен. Докато го целувам, започвам да прокарвам върховете на пръстите си по тях.
Той стене и се накланя към докосването ми.
– Чувствам се твърде добре.
Той прокарва ръка под ризата ми и опипва едната ми гърда, издавайки наистина горещи звуци в устата ми, докато се запознава с нея.
Коленете ми отслабват при докосването му и той прокарва крак между тях, като ме придържа.
Кожата ми започва да сияе. Иска ми се да плача, това е толкова правилно. Всяко негово докосване е било правилно от момента, в който се запознахме.
– Истина или предизвикатлство? – Прошепва той.
Дали изобщо ми пука в този момент?
– Истина – промърморвам срещу устните му, отказвайки да се поддам на най-ниските си импулси.
Той се отдръпва от целувката достатъчно дълго, за да погледне набъбналите ми устни, а в очите му се появява гладен поглед.
– Какво ти липсваше най-много в мен, докато ме нямаше? – Пита той.
Налага се да дишам няколко пъти, за да се съвзема. Въпросът му е като студена вода, която залива пламък.
Магията му ме обгръща, принуждавайки ме да отговоря.
– Всичко. Липсваше ми буквално всичко в теб, докато те нямаше.
Дез се взира в мен, а гърдите му се повдигат и спадат, докато си поема дъх. Ръката му се изплъзва изпод ризата ми и кокалчетата му галят бузата ми.
– Не знаеш какво ми причиняват думите ти.
– Иска ми се да знаех. – Цялото това отдаване от моя страна, цялото това приемане от негова страна. Не от това се състоят здравите взаимоотношения.
Той прокарва пръсти по ръцете ми.
– Остани и аз ще ти кажа.
Какво бих дала за това! За да знам точно какво изпитва към мен. Почти се влюбвам в него, както и във всичко останало, свързано с този мъж. Тъкмо започвам да кимам, когато си спомням.
Дез е фея, измамник. Той си изкарва прехраната със събиране на тайни, не ги издава. И никога в миналото не е бил открит пред мен. Няма да започне и тази вечер.
Дадох си обещание, след като Дез напусна живота ми, обещание да бъда независима. Да не позволявам на мъже като него да разрушават света ми. А сега същият този мъж, който ме принуди да дам това обещание, иска отново да си проправи път под кожата ми и в сърцето ми.
Бих била най-лошият човек, ако наруша това обещание при първия признак на изкушение.
Прокарвам ръце през косата си. Какво правя? Наистина, какво правя? Претърсвам земята, сякаш тя крие отговорите. После оставям ръцете си да паднат настрани и го подминавам.
Денят беше дълъг. Искам удобната си пижама, купичка зърнени закуски и някоя скапана телевизия, на която да заспя.
Пред мен се затваря вратата на стаята за гости.
… Но очевидно това, което искам, няма да е толкова лесно да се получи.
Обръщам се, раздразнена, само за да изкрещя.
Търговецът се скупчва около мен, изглеждайки така, сякаш се готви да изсипе дъжд от възмездие върху задника ми.
– Не си тръгвай – казва той. Въпреки че изглежда ядосан, думите му са меки.
Това само по себе си ме кара да се поколебая.
Толкова съм близо до това да се предам.
– Защо, Дез? – Очите ми се движат по лицето му. Все още усещам вкуса му по устните си. – Защо толкова силно искаш да остана?
Мускулът на челюстта му потрепва. Има стотина правдоподобни лъжи, с които може да ме нахрани, но той не изрича нито една.
Изчаквам. И чакам.
Отговорът му така и не идва.
Въздъхвам и се обръщам, насочвайки се към вратата. Въздухът се сгъстява, а статичното електричество повдига косъмчетата по ръката ми. Това е най-големият ми сигнал, че Дез е недоволен. На практика се задушавам от неговата сила.
Когато отново поглеждам назад, крилата му са излезли. Те продължават да се размахват и прибират.
Не е недоволен – поправям се аз, – не се контролира. Той е на път да си изпусне нервите.
Половината от мен си мисли, че няма да ме пусне. И една голяма, изкривена част от мен не би имала съвсем нищо против това.
Вместо това тежестта във въздуха се разсейва и крилете му се сгъват плътно до гърба му.
– Добре, херувимче. Ще те заведа у дома.
Щом се докоснахме до задния ми двор, Дез провери периметъра на къщата ми, после стаите ми, с маниакален поглед в очите.
Все още съм твърде шокирана от заобикалящата ме среда, за да направя нещо повече от това да гледам. Забравих, че имам възрастен върколак, хванат в капана на имота ми. Мястото ми е в развалини.
Докато Търговецът се движи из къщата ми, магията му поправя най-тежките щети. Разрушените стени се поправят, разбитата ми маса се връща на мястото си, а натрошеното дърво се сглобява като пъзел. Счупените прозорци се запечатват отново.
Дез влиза в дневната, изглежда развълнуван, високото му тяло е пълно с натрупана енергия.
– Всичко е ясно – съобщава той и прокарва ръка през косата си. – Имаше двама полицаи, които бяха паркирали надолу по улицата, но аз ги отпратих. Би трябвало да си в безопасност за още един ден.
Един ден е всичко, от което се нуждая, за да издиря косматия задник на Илай и да го разкъсам на парчета.
– Благодаря – казвам, като правя неясно движение около себе си към щетите, които е поправил, и знаете ли, плаша свръхестествените полицаи, които при първа възможност биха ме откарали в затвора. Все още е сюрреалистично да си мисля, че в момента съм в списъка на издирваните.
Търговецът се поколеба, борейки се да сдържи езика си. Знам, че той не иска да съм тук.
– Бъди в безопасност, херувимче – казва той накрая. – Ще се върна утре вечер. – Той прекосява стаята и се насочва към вратата към задния ми двор, без да ми обръща повече внимание.
Това не би трябвало да боли, нищо от това не би трябвало да боли. Но всичко това боли. Не искам той да си тръгва. Сърцето ми иска да му се отдаде, въпреки че умът ми знае, че е по-добре да не го правя.
На половината път към вратата той спира. Кълне се под носа си, обръща се и се връща към мен. Обхваща с ръка кръста ми и хваща устните ми жестоко.
Задъхвам се в устата му, докато той се впива в мен. Целувката свършва веднага след като е започнала.
Той ме пуска грубо.
– Ако искаш да ме видиш по някаква причина преди утре, знаеш как да се свържеш с мен. – Той се отдръпва. – Ще те чакам.
И след това си тръгва.
Назад към част 15 Напред към част 17
