Глава 38
Току-що изкъпани, те разговаряха, седнали в леглото, Онър лежеше на гърдите на Дмитрий, тялото ѝ беше меко и топло до негово. Абсолютно, категорично негово.
– Не можех да скрия това от теб – каза тя, докато той прокарваше пръсти през косата си, която беше изсушил, докато тя седеше сгърчена срещу него, ленива и сита – но бях подготвена за пълно неверие, мислех, че може да ми трябват години, за да ти го докажа.
Взе ръката ѝ и я разтвори върху сърцето си.
– Някаква част от мен знаеше от самото начало. – Тя беше вътре в него, душата ѝ принуждаваше неговата собствена да оживее. – Просто не бях готов да го приема съзнателно. – Онър беше смелата, тази, която беше направила този скок на надеждата.
Ръката ѝ се сви в юмрук.
– Знам, че това ще те нарани толкова много, но трябва да получа отговор на този въпрос. – Очи, преливащи от сълзи, скъпоценни камъни в дъжда. – Миша… какво направиха с Миша?
Парещо изгаряне на гърдите му, аромат на горяща плът и мускули и тихите писъци на тялото му. Но устата му остана затворена, въпреки че това му струваше част от здравия разум.
– „Ето сега, любовник. Никога няма да ме забравиш.“ – Червените устни на Изида се притиснаха върху изгорялата и белязана плът, а езикът ѝ се впи във все още болезнената рана. – „Винаги ще ме носиш в себе си.“ – Безупречното ѝ лице остана спокойно, докато тя взе желязото за запечатване и го притисна към плътта му за втори път, за да се увери в думите си.
Чернота го погълна и когато се събуди, гърдите му бяха набраздени от толкова тежък и дебел белег, че си мислеше, че нищо няма да го заличи. Погледна нагоре и видя Рафаел, който се взираше в тази марка със студена интензивност, говореща за смърт. Ангелът не каза нищо, но когато очите им се срещнаха, той дръпна веригата, която държеше лявата му ръка прикована към стената. На зашеметения ум на Дмитрий му трябваше миг, за да види, да разбере.
Камъкът се пропукваше. Беше му отнело една година, но Рафаел беше отслабил връзките му достатъчно, за да ги скъса – сега Дмитрий просто трябваше да оцелее, да стане отново силен. Така и направи, макар че Изида едва не го бе сломила. Но той не го направи, за да я убие, макар че тази потребност бе разпалила треската в кръвта му. Направи го, за да може отново да прегърне сина си, единствения от семейството му, който беше останал.
– „Шшш, Миша“ – каза той, а гърлото му се напука и засъска, когато синът му изкрещя и се гърчеше в конвулсии, а мъничкото му телце беше прикрепено към стената с белезници около врата му. – „Татко скоро ще дойде и ще оправи всичко“.
Беше спазил обещанието си. Беше дал мир на сина си.
Вината за стореното го измъчваше до кръв.
– Изида се опита да го убие.
Ужасен звук.
– Той беше твърде млад.
– Да. – Дмитрий не можеше да изрази тази болка с думи, но когато ръцете на Онър се вдигнаха, за да докоснат бузите му, той наведе глава към нея, позволи ѝ да притисне устни към затворените му очи, към устните му.
– Разбирам. – Гласът ѝ беше хрипкав шепот. – Всичко е наред, Дмитрий. Това беше единственото нещо, което можеше да направиш.
Дмитрий не беше плакал от близо хиляда години. Но споменатата агония, когато люлееше тялото на сина си в прегръдките си, когато гледаше в тези доверчиви очи, трескави и пълни със страдание и лудост, която вече бе накарала Миша да гризе собствената си плът, когато задържаше този поглед до самия край, когато сложи край на живота на своето смело, красиво момче… тя го разкъсваше сега, създавайки режещи реки от болка.
Той щеше да се удави, ако не беше жената, която го държеше през бурята, чиито сълзи се смесиха с неговите, чиито нежни ръце му дадоха прошка за престъпление, за което никога не беше простил на себе си.
– Аз бях техният баща – каза той най-накрая. – Катерина, Миша… Не можех да защитя нито един от тях. Не можах да защитя и теб.
Онър поклати глава.
– Ти се бореше за нас. Предаде гордостта си, тялото си, свободата си. Но най-вече ни обичаше, докато никой от нас не разбра какво е да живееш, без да бъдеш обожаван. – Отново притисна лицето му и допря челото си до неговото. – Ако аз имам втори шанс, не мислиш ли, че и нашите бебета трябва да имат?
Нейният шепот не заличи скръбта му по загубата им, но я докосна със сиянието на надеждата. А да има тази жена в прегръдките си, това беше подарък, който никой никога не можеше да му отнеме.
– Ингрид или Онър? – За него това нямаше значение, същността ѝ бе неизличимо вписана в душата му.
– Ингрид е живяла друг живот, била е друга жена. – Целувка по челюстта му, последвана от намръщване. – Аз съм Онър, така че недей изведнъж да започваш да си мислиш, че ще облека поли и ще бъда домакиня.
– Можеш да правиш каквото пожелаеш – каза той. – Стига да не се отдалечаваш от мен. – Той не искаше да позволи това, не можеше да го понесе. – Почти хиляда години те чакам. Не мога да ти дам такова разстояние.
– Дмитрий. – Мина много време, когато отново заговориха, а нуждата му от нея беше дълбок кладенец, който никога нямаше да пресъхне. – Нямам желание да поставям дистанция между нас – каза тя, отмятайки косата му назад, галейки челюстта му, постоянни докосвания на любовта. – Мястото в Академията на гилдията за преподавател по древни езици все още е свободно. Ще кандидатирам за нея.
– Добре. – Вдигна ръката ѝ към устните си и целуна кокалчетата ѝ. – Ще се оженим на разсъмване. – Жена му щеше да носи неговия пръстен, щеше да бъде негова във всяко отношение.
– Старомодно. – Смехът, познат и нов, го обгръща, обвързва го. – Надявам се, че знаеш, че и ти ще носиш злато.
– Чаках цяла вечност, за да го нося отново. – Тяло и душа, тя го притежаваше. – Аз съм твой. Винаги.
Мъгла в очите ѝ.
– Обичам те.
– Дори и да не съм вече толкова добър мъж, какъвто някога си познавала? – Никога повече нямаше да бъде, душата му беше твърде изтерзана, твърде пронизана от насилие и мрак.
– И двамата сме малко изпочупени – това ни прави интересни.
Искаше му се да се засмее, но гърдите го боляха.
– Искаш ли да бъдеш направена, Онър? – Ако тя избереше светкавичния живот на смъртен, този път той щеше да тръгне с нея. Това не беше избор, а проста истина.
Онър остана неподвижна.
– Не мога да бъда ничия робиня, Дмитрий. Никога.
– Това няма да е проблем. – После, понеже това беше Онър, която го познаваше както никой друг на тази земя, той каза: – Ти винаги ще служиш само на мен.
– Нахалник. – Издигна се, за да го обкрачи, докосна носа си до неговия, потърка се по онзи познат начин. – В началото си мислех, че не, никога няма да мога да бъда едно от чудовищата. Но ние никога не сме имали шанс, Дмитрий. Искам този шанс. Искам стотици животи с теб.
Той не ѝ даде възможност да промени решението си, алчен за всеки миг, за всяка секунда.
– Ще започнем процеса след брачната церемония.
– Мислиш ли, че гилдията все още ще ме приеме? – Това беше притеснен въпрос. – Академията никога не е била предубедена към вампирските инструктори, но… моите приятели.
– Ако те са твои приятели, ще те подкрепят.
Да. Вярвайки в силата на изградените от нея взаимоотношения, тя положи глава срещу него, този мъж, за когото се бе борила със самата смърт, за да го намери.
– Разкажи ми какво си направил, какво си видял, след като ме нямаше.
Силна ръка в косата ѝ, притежателна и тъмна.
– Живял съм много години.
– Няма страшно – каза тя и разтвори пръсти върху сърцето му. – Ние имаме вечността.
