БРАНДЪН САНДЕРСЪН – СЪНРИЙЧ ЧАСТ 13

Глава 13

Джорген успя да накара охлюва ни да направи хиперскок на няколко километра от платформата „Прайм“, която се намираше на няколко слоя под щита – пращяща, светеща мрежа, която се простираше в пространството между платформите над главите ни. На площадката за кацане ни посрещнаха Коб и майката на Джорген, които поне веднъж изглеждаха щастливи. Тя изведе Джорген, като му каза, че трябва да се разберат.
– Аз мога да се справя с поставянето на охлювите в кашоните – казах на Дърдорко. – Предполагам, че искаш да отидеш да поговориш с приятелите си от инженерния отдел за щита.
– Сигурна ли си? – попита той.
– Да, сигурна съм. – Останалата част от моята ескадра се отправи към столовата, за да се разтовари от битката, но аз махнах и на тях.
Обикновено обичах общуването след битка, но днес исках да бъда сама.
– Не знам какво не ми е наред – казах на Джил, който се качи на рамото ми, докато аз носех останалите охлюви към инженерничт отсег в един кашон. – Би трябвало да съм щастлива.
– Щастлив! – изтръби Хепи от кутията.
– Да, точно така – казах аз. Никой в моята ескадра не беше пострадал, въпреки няколкото близки случая. Дърдорко и аз бяхме… нещо, макар че не знаех точно какво. Не съжалявах, че държах ръката му – не бях сигурна, че някога ще мога да съжалявам за това. Бяхме накарали хипердвигателите да заработят, донякъде. Не достатъчно, за да променим изхода на битката, но достатъчно, за да ни даде някаква надежда.
Но това беше точно това, осъзнах аз. Не бях сигурна какво ще последва. Не разполагахме със сайтоник, който да научи Джорген как да дава координати на охлювите. Имахме щит, който засега работеше, но нямаше как да издържи безкрайно. Имахме потенциални съюзници, които все още не можехме да достигнем, и цял куп врагове, които седяха на прага ни.
Бяхме оцелели, но на Метален Рой бяхме в същия капан, както и преди – може би в още по-голям. За известно време бяхме в състояние да достигнем до просторите на космоса – и ако свободата ни се измерваше в километри, а не в светлинни години, тя беше наша.
Сега бяхме загубили всичко това и единственият изход беше да разчитаме на капризите на същества, които, макар и очарователни, не бяха лесни за контролиране. Джорген не можеше да направи само толкова много. Дори ако инженерите успееха да възпроизведат холографската технология, за да оборудват всеки кораб с функционална кутия, трябваше да има ограничение колко хиперскока може да проследи наведнъж. Охлювите обикновено отиваха там, където ги помолеше, но при този скок той ме изпрати в обратна посока. Това се беше получило добре, но не можехме да гарантираме, че винаги ще се получава така.
А и щеше да е само въпрос на време, преди Върховенство да разбере как да се прицели и да убие Джорген. Без него щяхме да сме загубени.
Трябваше да се справим по-добре. Аз трябваше да се справя по-добре.
Когато стигнах до инженерния отдел, намерих Коб на среща със Зиминг и няколко от другите инженери. Дърдорко ми махна с ръка, но един от помощниците на Коб ме изведе, като ми показа съседната стая.
– Решихме да дадем на тайникс собствено пространство – каза тя. – Досега използвахме тази стая, за да строим кутии за корабите, но Дърдорко каза, че искате да започнете да държите тайниксите в тези стаи на пълно работно време. Можеш да започнеш с тези, които имаме, а ние ще изградим още, докато вървим напред.
Влязох в стаята и я намерих пълна с метални кутии с размерите на тази, инсталирана в кораба ми. Касите с охлюви и гъби бяха оставени в средата на пода, а инструментите и материалите за изграждане на кутиите бяха разпръснати около тях. Вероятно щеше да се наложи да намерим начин да държим кутиите, така че да не ги събираме от цялата платформа, но засега това щеше да свърши работа.
– Благодаря – казах на помощника, след което поставих кутията с тайникс върху техния сандък и затворих вратата след себе си.
– Благодаря – изтръби Джил на рамото ми.
– Благодаря – казах аз и посегнах към джоба си за кутията с хайвер. Тя почти беше свършила, но бях подала заявка до Коб за още и той каза, че ще ускори това. Искаше ми се да имам достатъчно, за да възнаградя всеки тайникс, който ни е помогнал днес, но чувствах, че трябва да запазя това, което ми е останало, докато пристигне заявката.
Това, което можех да направя обаче, беше да ги нахраня. Отворих щайгите и предложих на Хепи, Туист и останалите гъби. С поръчката трябваше да пристигнат и още такива, макар че от столовата бяха изпратили кутия с лентички от водорасли, които да опитат междувременно.
Извадих една от пакета.
– Какво мислиш? – Попитах Джил. Той побутна лентата с лице, но не отвори уста, а се втренчи в пръста ми за още хайвер.- Да, това си помислих и аз. – Предложих на Джил една гъба и след това седнах, като гледах как охлювите щастливо ядат, удължавайки времето, преди да се наложи да ги пъхна всеки в тъмна кутия, за да се настанят удобно в твърди, кубични контейнери.
Затворени, докато не станат полезни за нас, без да имат дори апарат за построяване на космически кораби, с които да се борят.
Седнах и се облегнах на стената на сандъка, а сълзите, които бях сдържала преди, горяха в очите ми.
Беше глупаво да се тревожиш за съдбата на охлювите. Имаше човешки същества, които щяха да продължат да умират – хора, които познавах, хора, които обичах. Ако не измислим по-добър начин за използване на хипердвигателите, всички те ще бъдат изгубени, охлювите ще бъдат отнети от Върховенство, за да бъдат използвани в техните кораби.
Сълзите се откъснаха от ъгълчетата на очите ми.
Може би в това беше проблемът. Не се притеснявах само за охлювите или само за моите хора. Притеснявах се за всички нас.
– Съжалявам за твоята роля в това – казах на Джил.
– Това! – повтори той ентусиазирано.
Вратата се отвори и аз се стреснах, като избърсах лицето си с обратната страна на ръката си. Дърдорко обаче видя, влезе и затвори вратата след себе си.
– Добре ли си? – попита той, сядайки на ръба на една маса близо до щайгата.
– Сигурно – отговорих аз. – Добре. Чудесно.
– Отлично! – изпищя с по-дълбокия си трепет един от червените охлюви от сандъка зад мен.
– Моят екип отведе Фейн до комуникатора – каза Дърдорко. – Коб иска да се опита да сплаши охлювите, за да изпратят съобщение до Куна, след като вече знаем как трябва да работи. В момента подготвят Джорген за това.
– Фантастично – казах аз. Не звучеше така, сякаш го имах предвид, а и не бях сигурна, че е така.
Риг ме погледна съчувствено, което трябваше да оценя, но вместо това ми се прииска да се скрия. Първоначално точно това правех тук, осъзнах. Да се крия от приятелите си, от управлението, от всички.
– Искаш ли да поговорим за това? – попита той.
Повдигнах рамене.
– Не знам какво да кажа.
– Аз ще започна – каза той. – Това беше ужасяващо днес. Хипердвигателите сработиха и политиците са във възторг от това, но това е, защото не бяха в кораб, който се телепортира точно в сърцето на битката. Това беше страшно стряскащо.
– Съжалявам – казах аз. – Не исках да те забърквам в това.
– Всички сме забъркани в това – каза той. – И не съжалявам, че съм бил там. – Бузите му порозовяха, така че не помислих, че това е само защото искаше да помогне за военните усилия.
– Беше страшно – казах тихо аз. Това не беше нещо, което обикновено признавах след битка. Командването обичаше да се събират заедно и да пресъздава успехите ни с рула за вечеря и лентички водорасли като заместители на кораби. С изключение на мисиите, в които губехме някого, всички слагахме смело лице, подигравахме се един на друг и се смеехме на това, докато нервите ни не отшумят.
Вероятно това трябваше да правя и сега. И защо не исках да го правя?
– Имаш ли нужда да продължа? – попита той. – Мога да изброя много неща, които смятам за страшни.
– Това трябва ли да помогне? – Попитах. – Да направиш списък?
– Говоренето за това може да помогне. Ако не си готова, ще продължа. Ужасен съм за Спенса. Да се забиеш в нищото изглежда наистина лошо нещо и макар всички да казваме, че Спенса ще се измъкне, можем ли да гарантираме това, наистина?
– Не – казах аз.
– Не – съгласи се той. – А преди няколко дни на прага ни имаше Гробокоач и все още не съм сигурен защо не ни уби всички и кога ще се върне.
Дърдорко бе настоял, че няма да се върне, ако Спенса може да му помогне. Не се изненадах, че това беше предимно хода на събитията.
– Гробокопача изглеждаше ли толкова странен на мониторите тук долу, колкото и там? – Не, не. Попитах. – Защото никога не съм виждала подобно нещо и се надявам никога повече да не го видя.
– Беше ужасяващо! – каза той. – Едва не си изцапах гащите. – Засмях се. – Добре, твой ред – каза той. – От какво се страхуваш?
– Да не се върна – казах аз. Не осъзнавах колко дълбок е този страх, докато не го изрекох на глас. Усещах го в костите си. – Да умра в битка. Да престана да съществувам. Да бъда белегът, който приятелите ми няма да признаят или да говорят за него. – Направих пауза. – И обратното на това – да бъда последната, която е останала.
– Да, това е достатъчно, за да сънуваш кошмари. – Кимнах.
– Нищо чудно, че ми е толкова трудно да се сдържам.
– Сериозно? – Попита ме той. – Изглеждаш така, сякаш винаги се справяш.
– Това ли ти харесва в мен? – Попитах. – Защото аз не се справям. Просто не говоря за това.
– Явно трябва да го правиш – каза той.
Това не беше отговор на въпроса и аз внезапно се почувствах смутена. Скръстих ръце и се облегнах назад на сандъка.
Защо ми пукаше какво харесва Дърдорко в мен? Обикновено не се замислях много за впечатленията на другите. Появявах се, вършех си работата и се опитвах да защитавам приятелите си, ако хората не ме харесваха лично, така да бъде. Може би така беше по-добре. Колкото по-близка ставах с хората, толкова по-зле се чувствах, когато ги губех.
Винаги ли съм се чувствала така? Не, не и преди летателното училище. Но след това. Това беше наскоро. Предполагам, че е защитен механизъм.
Не ми харесваше особено.
– Затова ли те харесвам? – Каза Дърдорко. – Не знам. Може би малко. Харесва ми колко си стабилна, колко си уверена. Аз винаги съм толкова притеснен за всичко. Чудил съм се какво е да не си, ами не.
– Разочарован ли си, че всъщност не съм такава?
– Не – каза той. – По-скоро е облекчение.
Взирах се в него.
– Какво? – каза той. – Мислиш, че искам да бъдеш някакъв безчувствен робот? Хубаво е да имаш чувства, Еф Ем. Хубаво е да ги изразяваш. И е някак си хубаво да знам, че не съм единственият, който е ужасен.
– Не си – казах аз.
– Знам. Но всички ние го показваме по различни начини. Спенса вдига скандали и те заплашва, че ще те убие. Джорген се заплита в наръчника си с правила. Ти се преструваш, че си добре.
– Добре! – изтръби Джил.
– Да, добре – казах аз. – А ти?
– Стресирам се – отговори каза Дърдорко. – И работя върху трудни проблеми и се опитвам да ги реша. Когато Спенса изчезна за първи път, прекарах цяла седмица в опити да деконструирам навигационната система, която открихме в планетарната защита. Мисля, че трябва да се свърже с навигационните системи на корабите, за да могат всички да се координират по-добре по време на полет.
– Но ти не я разбра? – Попитах.
– Не – каза Родж. – Има твърде много части, които все още не разбираме. За известно време това ме държеше здравомислещ, но след това просто се почувствах, все едно съм се провалил.
– Явно не си се провалил. Разбрал си как да подобриш корабите ни въз основа на дизайна на Ем-Бот. Ти си основната причина, поради която изобщо успяхме да използваме хипердвигателите, дори и да не са съвършени все още.
– Всички работихме върху това – каза Дърдорко.
– И все пак. Не е провал.
– Знам – каза Дърдорко. – Просто винаги имам чувството, че трябва да правя повече. Ако можех да разбера всичко по-бързо, щяха да бъдат спасени повече животи. Всеки път, когато някой загине в битка, е можело да направя повече, за да го предотвратя.
Хм. Чувствах се по този начин, но не се бях замислял, че хората, които останаха тук, на платформата, се чувстват отговорни за смъртта ни.
– Все пак правиш най-доброто, на което си способен. Никой не може да иска повече от това.
– Точно така. Това кара ли те да се чувстваш по-добре, когато приятелите ти не се върнат?
– Не – казах аз.
– Точно така.
– Точно така – съгласи се Джил.
– Днес определено си бъбрив – казах аз и му предложих още една гъба. Погледнах към Дърдорко. Искаше ми се той да седне по-близо, но не бях сигурна, че съм готова да му го предложа.
Той беше прав. Беше добре да се говори. Но колкото повече го правех, толкова по-открита се чувствах, сякаш той виждаше през мен.
Не ми харесваше някой да вижда каква бъркотия съм в действителност, а най-малко той.
– Чувстваше ли се като провал, когато напусна летателното училище? – Попитах.
– Не съвсем – каза той. – Това беше мечтата на Спенса, не моята. Чувствах се по-скоро… без посока. Сякаш не бях сигурен какъв искам да бъда, но знаех, че не и пилот.
– Днешният ден вероятно потвърди това.
– И да, и не – каза той. – Беше по-скоро като прозорец към всичко, от което се отказах, разбираш ли? Инженерният екипаж е екип, но не е същото. Вие, момчета… зависите един от друг, за да оцелеете. И всички все още са мили с мен, въпреки че не съм част от ескадрата. Беше хубаво да изпитам това отново, макар да знам, че постъпих правилно, като се отказах.
– Ние зависим от теб, за да оцелеем – казах аз. – Днес всички ни спасиха инженерите, а не пилотите. Но знам какво имаш предвид.
Охлювите бавно се разхождаха из сандъка, тъй като го бях оставила отворен. Туист кацна на ръба и затръби, докато Дърдорко не посегна да я вдигне.
– Заради това, което си заслужава – казах – не мисля, че останалата част от ескадрата те възприема като отпаднал. Повечето от тях също са отпаднали от летателното училище. Ние с Джорген бяхме единствените, които завършиха.
– Как се чувстваш? – попита Дърдорко.
– Самотно – признах аз. – Коб ни каза на първия ден, че повечето от нас няма да се справят. Чувствах се виновен, че аз съм успялa, а другите не.
– Това обаче не попречи на останалите да летят – каза Дърдорко. – Само аз.
– Съжаляваш ли за това? – Погледнах го и се изненадах, като видях, че обмисля въпроса. Беше казал, че знае, че е постъпил правилно, и ми беше ясно, че призванието му е в инженерството.
Също така не ми беше неприятно, че в нормален ден той нямаше да е в толкова голяма опасност, колкото останалите от нас.
– Не – каза той. – Това не пречи понякога да ме боли. – Той погледна надолу към мен. – Ако можеше да го направиш отново, пак ли щеше да станеш пилот?
– Да – отговорих аз. Бях изненадана колко лесно дойде този отговор, дори след всичко, което бяхме преживели. – Ако не бях, нямаше да мога да защитавам приятелите си, разбираш ли? Те пак щяха да летят там горе, но аз нямаше да съм там.
Той кимна.
– Затова ли стана пилот? За да защитаваш другите хората?
– В крайна сметка, да – казах аз. – Не възнамерявах да остана в ЗСД завинаги. Не ми харесва начинът, по който Лигата на предизвикателите се държи така, сякаш войната е най-прекрасното нещо в историята, начинът, по който насилието изглежда прекрасно, а всъщност причинява толкова много болка. Но си мислех, че ако съм пилот, ще имам авторитета и уважението да говоря за това, разбираш ли? Че ще мога да се застъпвам за хората, които никой друг не би защитил, и хората ще трябва да ме слушат.
– Хората наистина те слушат – каза Дърдорко. – Винаги съм уважавал това у теб. Когато говориш, всички те слушат. Не защото си пилот. Ти предизвикваш уважение с това, че си такава, каквато си.
Лицето ми се затопли.
– Не се чувствам така – казах аз.
– Да – каза Родж. – Предполагам, че никой от нас не вярва на хубавите неща за себе си, нали?
– Може би Спенса – казах аз. Но не, това не беше вярно. Дори Спенса понякога беше несигурна. Това само я правеше по-гръмогласна и по-застрашителна.
– Тя иска – каза Дърдорко. Джил се притисна до лакътя ми, докато не опрях ръка на главата му, галейки го нежно.
– Това, което си пожелавам – казах аз – е да мога да гарантирам на тези хора живот, в който основната цел не е да можем да ги изплашим колкото се може повече пъти. Иска ми се да има и друг начин.
– Би било добре, ако успеем да намерим нещо – каза Дърдорко. – Защото, ако между плашилата минава все повече време, ще ни трябват повече охлюви или ще бъдем наистина ограничени в това колко често можем да използваме хипердвигателите. Върховенство разполага с планети, които биха могли да минират за охлюви в цяла галактика. Вероятно имат програми за размножаване. Засега имаме населението на една пещера.
– Ако разберем как да ги използваме по-ефективно, може би ще успеем да постигнем предимство пред Върховенство. – Свих се. Сега аз бях тази, която говореше за охлювите като за ресурс. – Това би подобрило и качеството на живот на тайникс. Ако успеем да ги убедим да правят хиперскок, въпреки че е страшно, тогава няма да ни се налага да разчитаме на първичните им импулси.
– Това е добра цел – каза той. – Бихме могли да разработим експеримент, да видим дали ще успеем да открием нещо.
Погледнах в очите му, които бяха дълбоки и ясни, сини, и имах някакви собствени първични импулси.
– За мен е добре – казах аз.
Родж се изправи от масата и ми предложи ръката си, за да ми помогне да се изправя. Когато се изправих, не ме пусна.
Бяхме почти еднакво високи, така че лицата ни бяха близо, без да се налага някой от нас да се навежда. Явно изненадах Родж, защото той се заинати малко, но не се отдръпна.
Приех това като добър знак. От друга страна, охлювът на рамото ми изглеждаше неспособен да разчете стаята.
– Добре! – изтръби Джил.
– Тихо – казах му аз. А после се наведе напред и допрях устни до тези на Родж.
– Добре! – Джил изтръби и се телепортира. Още един избягал, когото щеше да ми се наложи да проследя. По-късно.
Усмихнах се срещу устата на Родж.
– По-добре от добре е – казах аз.
Родж се засмя.
– Много по-добре.
Може би охлювът все пак можеше да чете настроението.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *