П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Изкупена-книга 12-част 24

Зоуи

– Старк, виждал ли си Нала?
– Не. Ела в леглото. Сигурно е заета с другите котки, които съобщават на местните мишки, че са се върнали. – Каза той сънливо и потупа мястото на леглото до себе си. Слънцето беше изгряло преди малко повече от час, а той бързо угасваше.
– Но Нала винаги спи с мен.
– Не, не спи. Понякога спи със Стиви Рей. – Той се прозя. – Спри да се тревожиш и ела тук. От срещата на Съвета насам си голяма топка стрес. Ще разбереш как да използваш камъка на ясновидците – знам, че ще го направиш. Да се тревожиш през цялото време няма да ти помогне. Легни си и аз ще разтривам раменете ти.
Погледнах го и се усмихнах. Не само че обичах но ми и харесваше, когато разтриваше раменете ми, но и беше напълно сладък и секси с разрошената си коса и заспалите си очи. Освен това той беше прав. Това, че се притеснявах, нямаше да ми помогне да разбера как да използвам глупавия камък на прорицателите. Поддадох се и се свих в леглото с гръб към него, а после изстенах от чисто блаженство, когато силните му палци започнаха да разтриват възела на напрежение, който винаги се събираше между лопатките.
– Мисля, че може би си идеален – казах аз.
– Виждаш ли, колкото по-малко се тревожиш, толкова по-умна ставаш – каза той и отново се прозя.
– Хей, добре съм. Продължавай и заспивай.
– Знам, че си добре, но ще бъдеш още по- добре, ако мълчиш и ме оставиш да се погрижа за раменете ти. – Той целуна задната част на врата ми.
– Добре, но можеш да се откажеш, когато пожелаеш – казах аз, отпускайки се в масажа му.
– Зи, никога няма да се откажа от теб – знаеш го. – Той отново целуна тила ми.
Въздъхнах щастливо.
– Обичам те.
– Аз също те обичам – каза той. Когато ръцете му се успокоиха, се почувствах отпусната, топла и уморена. Затворих очи и, усмихвайки се, заспах непробудно.
За около две и половина минути. След това очите ми се отвориха и седнах да слушам.
– Чу ли нещо? – Попитах Старк.
Той промърмори нещо, което звучеше като:
– Котка… добре… престани да се мърдаш…- претърколи се, придърпа одеялото около ушите си и започна да хърка тихо.
– Господи, няма дежурен воин – – измърморих аз. После се прозях и се протегнах. Имах сериозна нужда да се върна да спя. Алармата ми беше настроена. Трябваше да сме станали, да сме се натоварили в училищния микробус без прозорци и да сме на път към Дъбовото дърво на Съвета, преди да се стъмни. Кой знаеше каква лудост щеше да отприщи защитното заклинание на Неферет. По дяволите, тя вече беше…
После го чух отново и разбрах какво точно ме е събудило. Беше слабо, но определено беше звук от котешко мяукане.
И нямаше д-р Нала, свита на недоволна оранжева топка в подножието на леглото ми!
Колкото се може по-тихо навлякох дънките си и грабнах обувките си, като на пръсти по чорапи се отправих към вратата. Без да издавам звук и концентрирайки се върху щастливи мисли, отворих вратата и се вмъкнах в коридора. Забързах надолу и през безлюдната обща стая на общежитието излязох навън, мигайки, когато сутрешната слънчева светлина ме убоде в очите. По дяволите, нямаше как да се върна горе и да си взема слънчевите очила, затова закрих очите си и извиках:
– Нала! Котенце, котенце, котенце! Ела тук, Нала! – После затаих дъх и се заслушах.
Чух го отново! Определено беше котешко мяукане. И определено звучеше така, сякаш е в беда. Не можах да разбера дали е от Нала или не, но разбрах, че идва някъде откъм източната стена на училището.
Там винаги се случват лоши неща! Тръгнах да тичам иззад общежитията, насочих се към стената и извиках:
– Мац, мац, мац, мац! Нала!
Котката продължаваше да мяучи. Осъзнах, че това е добро и лошо. Добре, защото можех да следвам звука на гласа ѝ. Лошо, защото колкото повече се приближавах, толкова по-жалко звучеше котката.
Следващият крясък накара стомаха ми да се свие. Бях достатъчно близо до стария счупен дъб, за да разбера, че котката със сигурност е някъде горе на дървото. Ах, по дяволите! Защо трябваше да е точно това дърво? Дървото, което Калона беше разцепил на две, когато беше избягал от земния си затвор, дървото, където Джак беше умрял, дървото, където бях видял отвратителните същества от Старата магия.
Намалих скоростта, докато се приближавах към страховитото нещо. Добре, харесвам дърветата. Наистина ги харесвам. Искам да кажа, че обичах Гората на богините в другия свят. Обичам земния си афинитет, макар че не съм толкова в хармония с него, колкото с духа, но все пак. Обикновено нямам проблеми с дърветата.
Това дърво беше различно.
Под него се откриваше пещерата на Калона, а начинът, по който се беше разцепило, го караше да изглежда така, сякаш е костите на замръзнал в смъртта звяр, приклекнал над отвора. Всички останали дървета в кампуса бяха поникнали, облечени в зелено. Но не и това. Беше черно и безлистно, злокобно и пречупено. Клоните му правеха повече нокти, отколкото можех да преброя.
– Миуууууу!
– Нала! – Взех я на ръце и целунах мокрия ѝ нос. Тя, разбира се, кихна върху мен.
– Рору?
Все още бях гушнала гърчещата се Нала, когато чух втората котка и погледнах надолу. – Ками? – Той се запъти към мен и се търкаше в краката ми, оставяйки руса козина навсякъде. – Обзалагам се, че Деймиън не знае, че си тук. Би трябвало да си завита с Дукесата и той да спи спокойно.
– Миииау!
Това мяукане го познавах, без да съм виждала белия звяр, който го притежаваше. Погледнах към разбитата основа на дървото и, разбира се, там седеше гигантска бяла, смачкана топка от козина и отношение.
– Злодеида, Афродита определено няма да е доволна, че си тук и тероризираш другите котки. – Направих пауза. – Е, това вероятно е лъжа, но все пак. Трябва да се опиташ да не приличаш толкова много на нея. Господи, какво, по дяволите, си мислиш…- После сенките около дървото се раздвижиха и аз осъзнах, че страховитият стар дъб е напълно обграден от котките на Дома на нощта.
Прегърнах Нала, докато кубче лед си проправяше път по гръбнака ми.
– Какво се случва тук?
– Точно това се чудех.
Гласът на Аурокс ме уплаши, че стиснах Нала прекалено силно, и с вбесено мърморене тя се измъкна от ръцете ми и се запъти към другите котки около дървото.
– Ти ли накара тези котки да дойдат тук?
– Аз? – Поклатих глава към него. – Разбира се, че не. И ако знаеше нещо за котките, щеше да знаеш, че не можеш да ги накараш да отидат където и да било.
– Не знам много за котките – каза той.
– Е, единственото, което направих, беше да проследя ужасното мяукане. Всъщност това ме събуди. Помислих си, че е Нала, но тя изглежда е добре.
– Мяукане? Какво мяукане? Чух само, че говориш с котките.
Намръщих му се и отворих уста, за да обясня очевидното – че нещо ме е довело тук и че нещо се е случило с котките, а също и с него. Исках да кажа, че не трябваше да звучи толкова студено и грубо, когато си правеше труда да говори с мен, но котката ме прекъсна.
– Мяуууууууууууууу! – Патетичното ръмжене сякаш продължаваше вечно.
– Идва оттам, от дървото. – Закрих очите си и се втренчих в гнездото от счупени клони.
– Там! – Посочи Аурокс. – Виждам го!
Проследих пръста му и също го видях. Много, много нагоре, в най-горните клони, се беше вкопчила една наистина голяма котка. Беше дългокосместо оранжево-бяло коте. Не беше с цвета на ярко оранжевото на Нала. Тази котка беше с по-мек цвят, сякаш оранжевото беше разредено със сметана. Изглеждаше ми познат и аз примижах, опитвайки се да разбера чия е котката, когато зърнах очите му. Бяха с поразителен жълто-зеленикав цвят, ярки и интелигентни.
– Боже мой! Това е Скайлар! Котаракът на Неферет – казах аз.
– Котката на Неферет? Но защо ще е тук? Би трябвало да е с нея.
Скайлар изкрещя с крясъци, когато вятърът накара клоните под него да потреперят и той се вкопчи с нокти в подвижния си креват.
– Ще падне – каза Аурокс и се придвижи толкова бързо, че котките се разпръснаха след него.
– Ей, внимавай. Скайлар е известен хапещ. Сериозно, Аурокс. котките до голяма степен отразяват новаците или вампирите, които избират, а всички знаем, че Неферет е…
– Зо, не мога просто да го оставя да падне!
И това ме накара да замълча. Не само че звучеше като Хийт, но и правеше много глупаво, много мило, много нещо като Хийт. Разбира се, той вероятно щеше да се прецака също толкова лошо, колкото и Хийт, но не изглеждаше, че мога да направя нещо по въпроса, освен да изчакам, за да почистя бъркотията. И да мисля. Хм …
– Хей! – Извиках, докато той се катереше по дървото, подобно на маймуна. – Никога не съм чувала за това, но може би ако вампирът на една котка се развали, тя, ами, се самоубива или нещо подобно. Може да е там горе, защото Неферет е побъркана и той не може да се справи с нея.
– Няма да позволя на никого да се самоубие под мое наблюдение, нито на новак, нито на вампир, нито на досаден човек – или дори на котка. Котарак хапещ или не.
– Добре, надявам се, че Никс е с теб.
– Както и аз.
– Мяууууууууууууу! – Изпищя Скайлар, когато Аурокс се хвана за групата клони, които го държаха, и добави неприятно звучащо, нискочестотно ръмжене, докато се клатушкаше назад.
– Опитай се да му говориш. Гледай го хубаво.
– Котенце? Какво е това?
– О, момиче. Той е обречен – казах на Нала. Тя кихна и изглежда се съгласи с мен. Всички останали котки се взираха в Скайлар, сякаш бяха там, за да станат свидетели на нещо. Нямах никаква представа какво да кажа на Аурокс. – Еми, добре, опитай се да поговориш с него. Спомням си, че той е супер умен.
– Добре. Ще опитам. – Аурокс се надигна, така че седеше почти наравно със Скайлар. Чух го да прочиства гърлото си, а после с напълно нормален, разговорен глас започна да говори на котката. – Весела среща, Скайлар. Разбрах, че си свързан с Неферет. Аз също съм бил свързан с нея, така че мога да си представя част от това, което може би изпитваш. Тя нарани и мен. Продължава да наранява и други. Не мога обаче да ти позволя да нараниш себе си. Избрах да защитавам това училище, а ти си част от него.
Това, което се случи след това, беше едно от най-безумните неща, които някога бях виждала – а аз определено съм виждала сериозни безумия. Скайлар наклони глава на една страна, сякаш слушаше Аурокс.
– Скайлар – продължи тържествено Аурокс, – аз ще те защитя, дори ако трябва да е от самия теб.
Тогава Аурокс протегна ръка.
Бавно Скайлар се протегна напред, докато се доближи до ръката на Аурокс. Затаих дъх, очаквайки голямата котка отново да изръмжи и да го удари с нокти. Но той не го направи. Вместо това Скайлар го подуши, направи пауза и започна да търка брадичката си в ръката на Аурокс. Дори от мястото, където стоях долу под тях, можех да видя усмивката, която озари лицето на Аурокс, когато той несигурно започна да гали котката. Скайлар спря за миг и поклати глава, като отново изучаваше Аурокс.
– Можеш да избереш да не позволиш на Мрака на Неферет да унищожи живота ти – каза Аурокс искрено на котката, докато галеше Скайлар под брадичката му.
Без да се колебае повече, Скайлар тръгна пъргаво напред в ръцете на Аурокс.
И всички котки, седящи около счупеното дърво, започнаха да мъркат.
Когато Аурокс слезе на земята, той притискаше Скайлар плътно до себе си. Котаракът изглеждаше така, сякаш го прегръща, а пухкавата му глава беше прибрана под брадичката на Аурокс. Когато Аурокс се приближи до мен, чух как Скайлар мърка.
– Нещо се случи там горе – каза Аурокс, а лунните му очи блестяха.
– Да. – Подсмъркнах и избърсах лицето си с ръкав. – Скайлар избра теб. Сега вие си принадлежите един на друг.
Аурокс погледна Скайлар и погали котката с дълги, любящи движения. Скайлар така и не отвори очи. С изключение на факта, че мъркаше като луд, той изглеждаше така, сякаш е заспал.
– Зо, той е страхотен!
Усмихнах се през сълзите си.
– Да, наистина е.
Аурокс ме погледна. След това автоматично бръкна в джоба на дънките си и ми подаде носната кърпичка.
– Пак си омазана.
– Да, сигурно съм – казах аз.
Очите му срещнаха моите. Той бързо отвърна поглед, но не и преди да видя суровостта на изражението му.
– Съжалявам. Не трябваше да те наричам Зо.
– Можеш да ме наричаш така, ако искаш – казах аз.
Тогава погледът му срещна моя и видях как в изражението му проблясва гняв.
– Не бъди мила с мен, защото смяташ, че съм Хийт.
– По дяволите, Аурокс, аз съм мила с теб, защото те харесвам! Ти спаси баба ми. Прегръщаш една суперзлонравна котка, която току-що си спасил. ТИ СИ МИЛО МОМЧЕ! –
Направих пауза, за да овладея гласа си, преди да довърша. – Ето защо съм мила с теб.
– Иска ми се това да е истината – каза той.
– Аурокс, обещавам ти, че ще ти казвам само истината. Имам прекалено много лични неприятности, с които трябва да се справям, за да добавям лъжата към списъка.
– Имаш предвид това, нали?
– Да, така е. – Избърсах лицето си и подсмръкнах. – Благодаря за кърпичката.
– Няма за какво.
– Имаш ли неща за котка в стаята си?
Той се поколеба и после каза тихо:
– Всъщност нямам стая.
– Къде си спал?
– Аз не спя.
Богиньо! Той дори не е човек! Почувствах шока от това, а споменът за това как изглеждаше, когато се превърна в съществото бик, прозвуча в съзнанието ми. Целенасочено отблъснах образа.
– Е, сега ще ти трябва стая. Тази котка има нужда от място, където да спи и да яде, и, хм, знаеш ли нещо за тоалетните?
– Какво е тоалетна?
Усмихнах му се.
– Хайде. Калона също не спи. Да го намерим. Той може да ти уреди стая, котешка храна и тоалетна. Погалих Нала и тя наистина дойде при мен, като скочи в ръцете ми. Тогава забелязах, че всички останали котки бяха изчезнали.
– Мислиш ли, че Калона знае нещо за котките? – Попита ме Аурокс, докато вървяхме един до друг.
– Бих се обзаложила на това. Бил е воин на Никс, а котките са голяма част от Другия свят. Богинята ги обича.
Изражението на Аурокс стана безизразно и той каза:
– Зо, мислиш ли, че това, че Скайлар ме е избрал, може да означава, че Никс се интересува от мен? Поне малко?
– Бих се обзаложила за това – беше всичко, което успях да кажа, преди гърлото ми да се свие от сълзи и Аурокс трябваше да ми подаде още една кърпичка.

Назад към част 23                                                           Напред към част 25

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *