П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Изкупена-книга 12-част 54

Неферет

Неферет не позволи на тялото на Линет да падне на пода, след като я бе изцедила докрай. Вместо това я вдигна внимателно, постави я на трона, подредила безжизнените ѝ крайници и оправи роклята ѝ, така че всеки, който я види, да разбере, че богинята почита жертвата ѝ.
– Ще ми липсваш, скъпа моя – каза Неферет на трупа, изглади косата от лицето ѝ и благоговейно целуна челото ѝ. – Ти беше първата, която разбра, че е невъзможно да избягаш от мен. След теб ще има толкова много други, които ще стигнат до това разбиране, но ти винаги ще бъдеш моята първа и вечно любима. – Тя погали Линет по бузата за последен път, преди да слезе по мраморните стълби и да влезе в балната зала.
Разчленени части от тела покриваха белия и черния кариран мрамор, но кръвта беше останала съвсем малко, за да изцапа добре поддържания под. Децата ѝ бяха свършили отлична работа и в това нямаше нищо чудно. Онези от тях, които така храбро бяха покрили със защита храма ѝ, не бяха яли нищо от дни, горките. И все пак бяха останали там, където тя бе заповядала – бдителни, защитни, любящи.
Те ще направят това нещо за мен. Знам, че ще го направят. Децата ми ме обичат така, както аз обичам тях.
Неферет спря във фоайето пред широката врата, обкована с месинг и кристал, точно под красивия часовник, който беше така изкусно окачен на тавана.
– Деца, елате при мен – извика тя. Те се втурнаха към нея. Издути и пулсиращи от силата, получена по време на пиршеството, те изпълниха фоайето, нетърпеливи да отговорят на следващата ѝ заповед. Неферет коленичи и ги прибра при себе си, галейки познатата им, любима кожа, удивлявайки се на силата им – на това, че наистина са станали нейни деца.
– Знам как да разбия заклинанието на Танатос и да ни освободя – каза им тя. Лицата им без очи се обърнаха към нея, а гърчещите им се тела я обградиха. – Но не мога да го направя сама. Трябва да помогнете на вашата богиня, на вашата майка. Линет даде ясно да се разбере, че кроежът на Танатос няма силата да задържи заклинанието; дори тя вярва, че накрая то ще се развали. Както знаете, скъпи мои, аз не съм търпелива Богиня. И защо трябва да чакаме? – Тя погали нежно най-близките си деца, докато им обясняваше: – Ами, изобщо не е нужно да чакаме. Думите на Белия бик ме вдъхновиха и аз знам отговора. Той каза: – „През цялата вечност съм открил, че колкото повече се желае нещо, толкова по-скъпа трябва да бъде жертвата, за да се постигне то.“ Никога не съм желала нищо повече от това да се освободя от този затвор, за да мога да властвам над това смъртно царство като Богиня на мрака, веднъж завинаги да имам пълен контрол над собствената си съдба. И няма нищо по-скъпо за мен от вас, моите верни деца. –
Неферет се изправи. – Затова ще ви помоля, а не ще ви заповядам. Ще ме спасите ли? Ще развалите ли това заклинание и ще ме освободите ли? Ако отговорът ви е „да“, не всички от вас ще оцелеят тази нощ, но тези от вас, които оцелеят, ще отидат с мен, първо в предателския Дом на нощта, където ще пируваме както с бегълци, така и с вампири и хора, а след това ще продължим заедно да управляваме царството на смъртните! Знайте, че:
– Кълна се в безсмъртието си, до мен ще бъдете завинаги.
Въздухът около Неферет се развълнува от силата на клетвата ѝ. Децата ѝ спряха да се гърчат. Това беше слушане – чакане – и то изпълни Неферет с радост.
Богинята се завъртя и се обърна към вратите.
– Отворете ги! – Извика тя.
Децата ѝ се втурнаха да ѝ се подчинят, държейки широко отворени двойните врати на Майо, за да може Неферет да види тихата, тъмна нощ отвъд. Докато говореше, силата в нея започна да се натрупва, усилвайки думите ѝ, вдигайки косата ѝ, скимтейки под кожата ѝ и пулсирайки с Тъмна магия навсякъде около нея.

Зареждам ви, о, деца мои
бъдете моя кръв изплувайте
да ми бъдете винаги вярни.
Заклевам ви, о, деца мои
бъдете моят меч ударете напред
заедно с мен да създадете
света наново.
Заклевам ви, о, деца мои
бъдете моят живот да се носите напред
за да получа накрая, завинаги,
това, което ми се полага!

Неферет разпери широко ръце и като тъмни мълнии се стреляха децата ѝ. Огнената стена пламна, поглъщайки първата вълна от нейните деца. Неферет изкрещя, че ги е загубила, когато те умряха. Но смъртта им не спря останалите. Децата ѝ се втурнаха напред, за да преборят пламъците. Там, където изгаряше едно, на негово място се появяваше друго, и макар че по лицето на Неферет се стичаха сълзи, писъците ѝ на ярост и загуба се превърнаха във викове на победа, докато бавно, неизбежно пламъците се спускаха все по-ниско и по-ниско, докато накрая със съскане на лед, покриващ свещ, защитната стена угасна.

Назад към част 53                                                  Напред към част 55

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!