П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Изкупена-книга 12-част 3

Зоуи

Мислех, че е част от предсмъртната ми халюцинация, застанала там, на вратата на килията ми, облечена в лилава ленена риза и износени дънки, с една от многото си кошници за пикник в подмишницата, но щом се обърнах с лице към нея, тя се втурна към мен, седна на ръба на леглото ми и ме обгърна с ръцете си и с аромата на моето детство.
– Бабо! Толкова ми е жал! Толкова съжалявам! – Изхлипах в рамото ѝ.
– Шшшшш, у-ве-ци-а-ге-я, аз съм тук. – Тя разтри мек кръг в средата на гърба ми.
Кашлицата ми временно се беше успокоила, затова казах набързо:
– Егоистично е от моя страна, но толкова се радвам, че си тук. Не искам да умра съвсем сама.
Баба се отдръпна от мен достатъчно, за да вземе раменете ми в ръце и да ме разтърси строго.
– Зоуи Редбърд, ти няма да умреш.
По бузите ми се разляха сълзи. Пренебрегнах ги и избърсах ъгълчето на устата си, като протегнах треперещите си пръсти към нея, за да може да види кръвта.
Тя едва погледна доказателството, което се опитвах да ѝ покажа. Вместо това отвори кошницата си за пикник, извади червено-бяла карирана салфетка и започна да бърше сълзите и носа ми, точно както правеше, когато бях малка.
– Бабо, знам, че ме обичаш повече от всеки друг на света – казах аз, опитвайки се (безуспешно) да не плача. – Но не можеш да спреш тялото ми да отхвърли Промяната.
– Правилно го казваш, у-ве-ци-а-ге-я, не мога. Но те могат. – Тя кимна към вратата зад мен.
Обърнах се и видях Танатос и Ленобия, Стиви Рей, Дарий и Старк – моят Старк – всички скупчени на вратата. Стиви Рей плачеше толкова силно, че се чудех как не съм я чула.
Старк също плачеше, но тихо.
– Но аз казах да не ме следваш! Казах, че заслужавам да си понеса последствията. – Вече плачех толкова силно, колкото и Стиви Рей.
– Тогава живей и се изправи пред тях! А аз ще бъда тук, толкова близо до теб, колкото мога да се добера през цялото това нещо! – Хвърли думите към мен Старк.
– Не мога. Вече започнах да отхвърлям Промяната. – Изплаках.
– Дете, баба ти казва истината. Освен ако отхвърлянето на Промяната от тялото ти вече не е било предопределено, нашето присъствие ще го спре – каза Танатос.
– Ти няма да умреш! Няма да ти позволя! – Изкрещя Старк през сълзите си и започна да влиза в килията ми.
– Дръж се там, момче! Казах, че само един от вас в даден момент може да влезе в нейната килия. – Едно момче в шерифска униформа пристъпи иззад групата ми приятели и се постави между тях и килията ми. – Детектив Маркс ми каза, че трябва да пусна вампири в сградата, ако се появят, но аз не съм достатъчно глупав да пренебрегвам правилата, за да ѝ позволя да има повече от един посетител в даден момент. Първо семейството баба ѝ. Останалите можете да изчакате в стаята за разпити. Той погледна баба със строг поглед. – Имате петнайсет минути. – След това затръшна вратата.
– Петнайсет минути. – Баба издаде лек звук на отвращение. – Това не е подходящо посещение. Това е едно твърдо сварено яйце. Е, тогава няма да се бавя. Зоуибърд, издухай си носа и застани пред мен. Имаш нужда от добро пречистване. О, джентълменът, който претърси това, със сигурност е направил бъркотия в кошницата ми.
Тя вече ровеше в бездънната си кошница за пикник, така че се наложи да взема ръцете ѝ в моите, за да я спра и да съсредоточа вниманието ѝ върху това, което казвах.
– Бабо, обичам те. Знаеш това, нали?
– Разбира се, у-ве-ци-а-ге-я. И аз те обичам – с цялото си сърце. Ето защо трябва да те пречистя. Иска ми се тук да има вана или дори мивка, за да те изчистя още повече. Но пречистването ще е достатъчно. Работих цяла нощ и накрая избрах да те пречистя с тази черупка от стрида, която изкопахме с теб, когато следвахме река Мисисипи до залива през лятото, когато навърши десет години. Помниш ли?
– Да, разбира се, но бабо…
– Добре. Смилам и смесвам градински чай, кедър и лавандула. В комбинация от тях се получава мощна блажна боя за емоционално и физическо пречистване. – Тя изсипваше сушени билки от черна кадифена торбичка в черупката от стриди. – Донесох също орлово перо и любимото ми парче суров тюркоаз. Знам, че могат да ти ги вземат, но нека се опитаме да ги скрием в матрака ти. Би трябвало да ти послужи за защита, докато…
– Бабо, моля те, спри – прекъснах я аз. Погледнах я в очите, без да помръдвам, и казах: – Аз убих онези двама мъже. Не заслужавам да бъда пречистена или защитена. Заслужавам това, което ми се случваше, преди да се появите всички вие.
Не исках да звуча студено, но думите ми я накараха да настръхне, затова смекчих гласа си, но не и решимостта си. – Вампирите може и да са направили така, че да не се удавя в собствената си кръв, но това не променя факта, че съм извършила ужасно нещо – нещо, за което трябва да бъда наказана.
Тя се спря в подготовката на моето пречистване и острите ѝ очи срещнаха моите.
– Кажи ми, у-ве-ци-а-ге-я, защо уби онези двама мъже?
Поклатих глава и отметнах заплетената си коса от лицето. – Не знаех, че съм ги убила, докато детектив Маркс не дойде в Къщата на нощта. Знаех само, че са ме ядосали – въртяха се из Удуърд парк и търсеха хора, предимно момичета, които да сплашат, за да им дадат пари. – Направих пауза и отново поклатих глава. – Но това не прави постъпката ми нормална. Щом разбраха каква съм, щяха да ме оставят на мира.
– И да продължат напред, за да намерят друга жертва.
– Вероятно, но не такава, която да убият. Те бяха клошари, а не серийни убийци.
– Така че разкажи ми какво се случи. Как ги уби?
– Хвърлих гнева си върху тях. Точно както по-рано бутнах Шейлин и я повалих на задник. Само че в парка бях още по-ядосана. По някакъв начин камъкът на ясновидците усили чувствата ми и ми даде силата да нападна всички тях.
– Но ти не си убила Шейлин – логично каза баба. – Видях детето в Дома на нощта точно преди да дойда тук. Тя ми изглеждаше много жива.
– Не, не съм я убила. Не и онзи път. Кой знае какво щеше да се случи, ако не бях избягала и не бях намерила пътя към парка – и не бях изляла гнева си върху онези двама мъже? Бабо, бях излязла извън контрол. Бях чудовище.
– Зоуи, ти направи нещо чудовищно. Но това не те прави чудовище. Ти се предаде. Отказа се от камъка на ясновидците. Позволила си да бъдеш затворена. Това не са действия на чудовище.
– Но баба, аз убих двама души! – Усетих, че в очите ми отново напират сълзи.
– И сега ще трябва да се изправиш пред последствията от действията си. Но това не означава, че можеш да се откажеш и да причиниш още повече болка на хората, които те обичат.
Прехапах устните си.
– Цялата ми цел беше да поема отговорност сама, за да не наранявам никого другиго, особено хората, които обичам.
– Зоуибърд, не знам защо се е случило това ужасно нещо. Не вярвам, че си убиец. – Тя вдигна ръка, за да ме успокои, когато се опитах да говоря. – Да, наясно съм, че двамата мъже са мъртви и че ти изглежда си отговорна за смъртта им. И все пак дори ти признаваш, че Виждащият камък е изиграл важна роля в инцидента, което означава, че Старата магия е в действие.
– Да, използвала съм я – казах строго аз.
– Или пък тя е използвала теб – отвърна тя.
– И в двата случая резултатите са едни и същи.
– За двамата мъже. Не непременно за теб, у-ве-ци-а-ге-я. А сега застани пред мен. Имаш нужда умът ти да се проясни и духът ти да се пречисти, за да можеш да анализираш какво точно те е довело до тази килия. Виждаш ли, аз не съм тук, за да ти помогна да се скриеш от това, което си направила. Тук съм, за да можеш наистина да се изправиш пред него.
Както винаги, баба беше гласът на разума и на безусловната любов. Стоях и си позволих краткото, малко утешение да я гледам как с едната си ръка стиска черупката от стрида, а с другата поставя малко кръгло парче въглен върху билковата смес и го запалва. Когато искрата се разгоря, тя каза:
– Три дълбоки вдишвания, у-ве-ци-а-ге-я. И с всяко от тях се освобождавай от токсичната енергия, която замъглява ума ти и помрачава духа ти. Представи си го, Зоуибърд. Какъв цвят е той?
– Отровно зелено – казах аз, като се сетих за отвратителното нещо, което излезе от носа ми последния път, когато имах инфекция на синусите.
– Отлично. Издишай и си представи, че се отърваваш от него заедно с дъха си.
Въгленът беше спрял да искри и беше започнал да посивява по краищата. Баба посегна към черната кадифена торбичка и започна да поръсва билките върху въгленчето, като каза:
– Благодаря ти, дух на белия градински чай, за твоята сила, чистота, мощ. – От черупката на стридата започна да се издига сладък дим. – Благодаря ти, дух на кедъра, за твоята божествена природа, за способността ти да създаваш мост между земята и другия свят.
Вдигна се още дим и аз вдишах дълбоко и издишах, вдишах и издишах.
– И, както винаги, ти благодаря, дух на лавандулата, за твоята успокояваща природа, за способността ти да ни позволиш да се освободим от гнева си и да прегърнем спокойствието. – След това баба започна да обикаля в кръг около мен по посока на часовниковата стрелка, като разбъркваше краката си в древен, сърдечен ритъм, който сякаш наелектризираше ароматния дим и го пулсираше в тялото ми, докато го разнасяше около мен с орловото си перо. Без да изпуска нито един такт в танца си, гласът на баба се съчетаваше с движенията ѝ, като отекваше през кръвта ѝ до моята. – Вън с това, което е токсично – зелено и подобно на жлъчка. Влез със сладък дим – сребърен и чист.
Съсредоточих се, докато тя се движеше около мен, като се впуснах в ритуала толкова лесно, колкото и през цялото си детство.
– Привлечи изцелението. Привлечи пречистването. Привлечи успокояването. Зелената жлъчка, ще си отиде. Заменена със сребро и чистота – пееше ми баба.
Вдигнах ръце, насочвайки дима около главата си, концентрирайки се върху сребърното прочистване.
– О-з-да – каза баба, а после повтори на английски: – Добре. Възвръщаш центъра си.
Димът и песента на баба ме бяха приспали в състояние, подобно на транс. Примигнах, сякаш изплувах от дълбоко гмуркане, и очите ми се разшириха от изненада. През дима ясно се виждаше ярка сребриста светлина, която подобно на мехурче заобикаляше баба и мен.
– Това е, което проектираш сега, Зоуибърд. То е заело мястото на Мрака, който беше в теб.
Поех си още един дълбок дъх, усещайки невероятна лекота в гърдите си. Изчезна ужасното стягане, което беше там, когато бях започнала да кашлям. Изчезна ужасното чувство на отчаяние, което ме съпътстваше от…
От колко време? Зачудих се. Сега, когато го нямаше, осъзнах колко задушаващо е било.
Баба беше спряла пред мен. Тя постави все още димящата черупка от стрида между нас в краката ни, а после взе ръцете ми в своите.
– Аз не знам всичко. Не разполагам с отговорите, които търсиш. Не мога да направя повече от това да пречистя и излекувам ума и духа ти. Не мога да те изведа от това място или да променя миналото, което те е довело тук. Мога само да те обичам и да ти напомням това едно малко правило, по което се опитвам да живея в живота си: Не мога да контролирам другите. Мога да контролирам само себе си и реакциите си към другите. И когато всичко друго се провали, избирам добротата. Проявявам състрадание. Тогава, ако съм направила лош избор, поне не съм повредила духа си.
– Не успях да го направя, бабо.
– Не успя – това е минало време и трябва да оставиш този провал в миналото, където му е мястото. Научи се от грешките си и продължи напред. Не се проваляй отново, у-ве-ци-а-ге-я. Това означава, че ако трябва да се изправиш пред съда и да отидеш в затвора за това ужасно нещо, което се е случило, тогава да го направиш, говорейки истината и действайки със състрадание – както би направила една върховна жрица на твоята богиня.
– Не трябва да отблъсквам хората, които ме обичат. – Не го бях формулирала като въпрос, но баба все пак ми отговори.
– Да отблъскваш тези, които те обичат и ти мислят най-доброто, би било действие на дете, а не на Върховна жрица.
– Бабо, мислиш ли, че Никс все още иска да бъда нейна върховна жрица?
Баба се усмихна.
– Иска, но това, което мисля, не е важно. В какво вярваш ти за своята богиня, Зоуи? Толкова ли е непостоянна, че да те обича и после да те отхвърля толкова лесно?
– Аз не се съмнявам в Никс. Съмнявам се в себеси – признах.
– Тогава трябва да се обърнеш към себе си. Дръж се здраво за своя център. – Тя извади суровия тюркоазен камък, който беше взела по-рано от кошницата за пикник, и го сложи в ръката ми. – Ти си използвала камъка на ясновидците, за да фокусираш силите си, независимо дали доброволно, или не. Сега мисля, че трябва да намериш фокус вътре в себе си, както тюркоазът има своята защитна сила, така и ти трябва да намериш своята собствена сила – в себе си. Този път не търси гняв, Зоуибърд. Погледни към състраданието и любовта.
– Винаги любов – завърших за нея, взех камъка и в ръка и усетих гладкостта му.
– Дръж се толкова силно за истинската си същност, колкото и за този камък, и помни, че винаги ще вярвам, че си по-силна, по-мъдра и по-мила, отколкото знаеш, че си.
Обгърнах я с ръце и я прегърнах силно.
– Обичам те, бабо. Винаги ще те обичам.
– Както и аз винаги ще те обичам.
– Времето изтече! – Гласът на пазача ме накара неохотно да пусна баба. – Хей, какво става тук? Какво е това, което палиш?
Баба се обърна към него, усмихна се и с най-сладкия си глас каза:
– Няма за какво да се притесняваш, скъпи. Просто малко пречистване и изчистване. Харесваш ли бисквити с парченца шоколад? Имам една тайна съставка, която прави моите неустоими, и по случайност имам дузина, прибрани в кошницата ми. – Потупвайки го по ръката, тя го поведе от вратата, като вдигна от вълшебната си кошница хартиена чиния, пълна с бисквити, и ми намигна през рамо. – А сега, скъпи, защо не ти вземем малко кафе към тях, докато изпратиш онзи мил млад вампир на име Старк да посети внучката ми?
Старк!
Седях на леглото си, нервно оправих дрехите си и се опитвах да прокарам пръсти през супер лудата си коса. И тогава той се появи на вратата и аз забравих за начина, по който изглеждах. Забравих за всичко, освен за това колко се радвам да го видя.
– Мога ли да вляза? – Попита той колебливо.
Кимнах.
Не му отне никакво време да измине шестте крачки до мен. Аз обаче не можех да чакам нито секунда повече. Веднага щом се доближи на една ръка разстояние, го прегърнах и зарових лице в рамото му.
– Толкова съжалявам! Не ме мрази – моля те, не ме мрази!
– Как мога да те мразя? – Той ме държеше толкова силно, че ми беше трудно да дишам, но не ми пукаше. – Ти си моята кралица, моята върховна жрица и моята любов – моята единствена любов. – Той ме пусна достатъчно, за да ме погледне в очите. – Не можеш да извършиш самоубийство. Аз не мога да го преживея, Зоуи. Кълна се, че не мога.
Имаше тъмни кръгове под очите си, а червените му вампирски татуировки изглеждаха особено блестящи на фона на неестествената бледност на кожата му. Изглеждаше така, сякаш се е състарил с десетилетие за един ден.
Мразех колко уморен и болен изглеждаше. Мразех, че аз съм го предизвикала.
Срещнах погледа му и заговорих с цялата доброта и състрадание, които ми бяха присъщи.
– Това беше грешка. Няма да го направя отново. Съжалявам, че те подложих на това – съжалявам, че ще те подложа на всичко това. – Направих жест към затворническата килия.
Той докосна бузата ми нежно, почти благоговейно. – Където отиваш ти, там отивам и аз. Ние сме обвързани с клетва за този живот и след него, Зоуи Редбърд. И всичко това е поносимо, ако имаме един друг. Все още ли имаме един друг?
– Имаме. – Целунах го, дълго и силно. Мислех, че го утешавам, но осъзнах, че докосването му, вкусът му, любовта му всъщност ме утешава.
В този момент наистина разбрах колко много обичам Старк.
– Виждаш ли – каза той, покривайки лицето ми с бързи малки целувки и отмивайки сълзите, които се плъзгаха по бузите ми. – Сега всичко е по-добре. Всичко ще бъде наред.
Не исках да му кажа, че не бях сигурна, че нещо някога ще се оправи. Това не би било състрадателно. Вместо това го заведох до твърдото си, тясно легло. Седнахме и аз се свих до него, опирайки се в свивката на ръката му.
– Ще се редуваме да останем тук, за да не започнеш отново да отхвърляш Промяната. От днес нататък винаги ще има вампир точно пред вратата ти – започна да обяснява тихо Старк, докато ме държеше близо до себе си. – Ще сложат легло в коридора.
– Наистина? Ще можеш да стоиш толкова близо до мен?
– Да, детектив Маркс ги накара да ми позволят. Той е наистина добър човек. Каза на шефа на полицията, че да не позволиш на вампир да остане при теб е все едно да дадеш на човешки затворник бръснарско ножче и да си затвориш очите за всичко, което прави след това. Каза, че това е нехуманно и че като се предадеш, имаш същите права като всеки от тях.
– Това беше мило от негова страна. – Изведнъж осъзнах колко трябва да е часът – най-късно до обяд. – Чакай, не трябва да си тук. Навън е светло. – Седнах и започнах да оглеждам тялото му, проверявайки го за изгаряния.
Той се усмихна.
– Добре съм. Както и Стиви Рей. Дойдохме тук в задната част на училищния микробус – знаеш, онзи без прозорци.
Кимнах и се усмихнах.
– Фургонът на Честър Педофила.
– Да, така се движа сега. – Усмивката му стана нахална. – Маркс ни позволи да спрем на покрития паркинг към сградата на шерифа. Никой от нас не попадна на слънчева светлина.
– Е, бъдете внимателни, добре?
Той вдигна вежди към мен.
– Наистина? Казваш ми да внимавам?
– Всъщност питам – казах аз, като си спомних за добротата.
Той се засмя и ме прегърна.
– Зоуи Редбърд, ти си гореща бъркотия, но те обичам.
– Аз също те обичам.
Твърде скоро той ме пусна и изражението му стана сериозно. – Добре, искам да ми разкажеш всичко. Вече знам, че си се ядосала на двамата мъже и си хвърлила някаква сила по тях, но ми трябват подробности.
– Старк, не можем ли просто… – започнах, като не исках да губя и секунда от престоя си с него, за да говоря за ужасната грешка, която бях допуснала.
Той ме прекъсна.
– Не, не можем просто да го игнорираме. Зоуи, ти си много неща, но не си убиец.
– Блъснах две момчета в стената и те са мъртви. Това ме прави убиец, Старк.
– Виждаш ли, имам проблем с това. Мисля, че това превръща твоя Виждащ камък в убиец. Ето защо си го дала на Афродита, нали? Защото именно той насочи гнева ти към онези две момчета.
Бях отворил уста, за да започна да се опитвам да му обясня това, което сама не разбирах, но звукът от бягащи по коридора крака ме прекъсна. Охранителят, със зачервено лице и широко отворени очи, се появи на вратата.
– Да вървим, да вървим! Трябва да се измъкнем. Веднага! – Каза той на Старк, като диво жестикулираше към него. – Един от вас, вампири, може да остане, но трябва да е тук, в коридора. Останалите трябва да се махнете оттук – да се върнете там, откъдето сте дошли.
– Чакай, не са минали дори пет минути, да не говорим за петнайсет – каза Старк.
– Нищо не мога да направя за това. Всичко се заключва. Има извънредна ситуация в центъра.
Последвах Старк до вратата, като имах чувството, че кубче лед прави пътека по гръбнака ми.
– Къде в центъра? Какво се случва? – Попитах.
– В „Майо“ се е разразил адът и там се нуждаят от всяко ченге, което градът може да отдели.
Вратата на килията ми се затръшна, оставяйки Старк и мен да се гледаме един друг през решетките.
– Ах, по дяволите – казах аз в пълно разбиране.

Назад към част 2                                                         Напред към част 4

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!