ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 8

Глава 7

* ЕМА *

– Може ли да обсъдим слона в стаята?
На следващия ден Тереза реши да идем вечерта да пием вино в някой нощен клуб. Ноа естествено се намеси, строго отхвърляйки идеята за клуба, така че вместо това се озовахме в петзвезден ресторант. Охранителите ми ни придружиха до вратата и веднага влязохме вътре и се настанихме в далечният ъгъл. Имахме не само уединение, но и невероятен изглед към вътрешния водопад в средата на ресторанта. Имайки предвид вниманието с което ни обслужваше персонала и факта, че дори не им мигна окото, когато преди нас влезе Томас, за да провери всеки ъгъл за съмнително присъствие, предположих, че този ресторант също принадлежи на Картър. Но не исках да обсъждам това в момента с Тереза. А и отговорът щеше да дойде скоро, когато видим дали ще получим сметка или не в края на вечерта.
– Какъв слон Тереза? – Попитах я, оглеждайки се.
Не знам защо започна да ме притеснява, но исках да знам къде беше охраната ми. Къде са заели позициите си. Уверена бях, че съм в безопасност, не беше това проблема но тяхното невидимо присъствие ме объркваше понякога. Но след като не можах да видя нито един от тях, обърнах вниманието си към Тереза. Която тъкмо казваше нещо което не чух добре.
– … ти и Аманда.
Какво… не те разбрах!?
– Повтори.
– Ти и Аманда. – Тя се наведе напред, очите й блестяха от интерес. Вие двете скарахте ли се? На следващият ден, след като преспа у дома, май нещо духа се промени между вас, тя беше странна, а ти изведнъж реши да заминеш за Ню Йорк. Хайде, Ема, сякаш не забелязах колко си напрегнат в лимузината, притеснена, дали и тя ще дойде. Видях те как гледаш към вратата с очакване. – Тя поклати глава. – И също забелязах как почувства голямо облекчение, когато тя не се появи. – Аз се намръщих.
– Помислих си, че ти и Ноа сте слонът.
– Аз и Ноа… – тя тъкмо се навеждаше напред и изведнъж се отдръпна, все едно някой я удари. – За какво говориш?
– Той те е помолил те да живееш при него. – Тя се стъписа и си пое дълбоко въздух.
– Откъде разбра за това? – В очите й пламна истинска паника.
– Аманда ви е чула. Тя ми каза за това онази вечер. – Челото й се сбърчи.
– Чакай, значи за това ли става дума между теб и Аманда? Вие сте обсъждали мен… така значи… явно затова Аманда беше странна? Тя каза ли нещо лошо по мой адрес? -Поклатих глава отрицателно.
– Каза само, че те е помолил да се преместиш при него. Но ти си се уплашила. – Това което направи току що отново Аманда. Когато споменах за това, лицето ти стана напрегнато и се четеше ужас в очите ти. – Какво се случва, ще кажеш ли? Изглеждаш сякаш си готова да избягаш.
– Боже мой… – издиша тя набързо, наведе се напред и покри с длани лицето си. – Боже мой.
Не е нормална тази твоя реакция. На мен Картър ми предложи да се преместя и аз се възползвах от възможността. Обстоятелствата естествено бяха различни, но аз не разбирам този почти парализиращ ефект, който изпитваш от това предложение Аманда.
– Тереза, той те обича. Какъв ти е проблемът? – Тя не отговори. Когато ръцете й най-накрая се спуснаха, видях очите ѝ преливащи от сълзи. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. Тя подсмрчайки се избърса с ръце, но нещо продължаваше да я гложди. – Тереза… – протегнах се към нея и я хванах за ръката. – Кажи ми какво не е наред.
– Аз… не мога да го загубя… – прошепна тя и погледна настрани и се опита да се отскубне, но аз задържах ръката й. Тя хвърли няколко безцелни погледа наоколо, опитвайки се да избегне очите ми, поклати глава напред-назад и накрая ме погледна.
– Загубих всички, Ема… всички. Някога бях сгодена, разказвала ли съм ти за него?
– Какво? – Наострих уши от изненада. Тя кимна със стъклени очи.
– И той умря. Всеки, който ме обича, умира. Всички в моето семейство. Джефри… аз… не мога да обичам Ноа, защото и той ще умре. – Усетих как устата ми се отваря.
Тя наистина го вярва. – Видях страха в очите й, и се приближих прегръщайки я.
– Не, не, не… Ной няма да умре Аманда. – Тя се обърна към мен, продължавайки да клати глава.
– Знам, че е глупаво. Знам, че са суеверия, но аз съм такъв. Усещам го… страхувам се да бъда щастлива с него и да си позволя да го обичам, затова правя така. – Очите ѝ се напълниха още повече със сълзи. – Обичам го толкова много, но не мога да го загубя. Не мога да си позволя да загубя никой. А ако си тръгне, това ще ме унищожи.
Не бях сигурен какво ме шокира повече, нейната вяра в това, че ако обича някого, ще го загуби, или факта, че е имала годеник. Тя никога не е говорила за това, но виждайки сълзите ѝ, само можех да си представя любовта, която изпитваше към него. Тя направо изглеждаше съкрушена, това бе страната на Тереза, която никога не бях виждал преди. Завладяха ме толкова много емоции. Мъка, болка, сълзи потекоха от моите очи също. Аз ги избърсах и отстъпих назад.
– Тереза… няма да го загубиш.
– Уплашена съм.
Ужасяваше се да не загуби мъжа, когото обичаше. А аз не можех да ѝ помогна с нищо, само седях замислена със скръстени ръце. – Картър все още беше част от мафията, въпреки че технически се бе измъкнал. Но не… той е все още беше замесен в това, без значение как той и аз се опитвахме да се заблудим. Той все още беше вътре. Криеше нещо или се криеше от мен. Той все още е с тях… господи трябва да съм в ужас. Картър има по-голям шанс да бъде убит отколкото Ноа. Но странно не бях ужасена.
Как ме характеризира това? Свикнала ли съм с това, вече? Или аз действително не се притеснявах? – Тереза избърса отново сълзите си и се отдръпна, опитвайки се да се успокой. Аз просто седях и мислех за собствената си любов. – Какво не беше наред с мен? Или вече изпитвах удоволствие от постоянният страх? – Погледнах отново наоколо и този път видях къде стоеше Томас. Видях го зад един стълб от другата страна на пътеката. – Не знам защо не го видях преди. Може би този път се остави да го видя, усещайки, че нещо не е наред. – Огледах отново. – Тук бяха Майкъл, Питър. Томас 2, както го наричах. Бодигардовете ми. Даваха ми чувство за сигурност, но сега осъзнах, че сигурността е илюзия. Те ме защитиха преди не просто така, а от реална заплаха.
И аз трябва да съм ужасена, но не бях. Някакво неопределено чувство се настани на раменете ми. – Преглътнах буцата в гърлото си. – Не трябва да се чувствам в безопасност. Но сякаш това вече не беше бремето на живота ми и седейки тук и слушайки, за напълно реалният страхът на Тереза, аз просто явно се бях оставила на течението. Така или иначе не мога да го направя нищо, за да спра всичко това.
Изведнъж лицето на Картър проблесна в съзнанието ми. – Той беше уплашен. Видях го онази вечер, когато дойде да ми разкаже за всичко това. – Трябва да ти кажа какво се случи днес, защото може да ни повлияе… Сега може да се случи… – отново посегнах към ръцете на Тереза. Преглъщайки спомените и ужаса, който трябваше да изпитам, й казах.
– Ако обичаш Ноа, не си губи времето напразно. Не го оставяй Тереза… да си тръгне. Не знаеш колко много имаш. – Очите му бяха изпълнени с такава силна болка, когато каза „Война“. – Тереза… живей с него, обичай го… – казах й аз, пропускайки „толкова дълго колкото можеш.“ – Сякаш нещо задържа устата ми затворена.
Очите ѝ се задържаха върху моите. За нас това не беше обичайно. Тереза беше мой шеф, а понякога и моя приятелка и сестра. Тя беше професионалисти, беше смела и обичаше да се забавлява. Но тя не харесваше да срещаме погледите си. Тя обичаше да заравя главата си в пясъка.
Сега го разбирам. Живеейки живота по този начин, отричайки истината и суровата реалност, я кара да се чувства в безопасност и сигурност. Защото животът й беше само черен или бял, само грешно или правилно. Ето защо тя не харесваше Картър. Той беше в неутралната зона. Тя не можеше да го обяви за лош и да го осъди, или да го одобри и приеме. Затова си заравяше главата отново в пясъка, защото го обичах и Ноа го считаше за свой брат. Ноа беше „правилният“ брат на Картър в света, в които искаше да влезе, а не от света, който искаше да напусне.
Коул беше „грешният“ брат. Самото му съществуване дърпаше Картър обратно в грешната страна на живот.
– Ема?
– Ммм? – Съсредоточих се върху нея, извън собствените си мисли. Усещането за дискомфорт все още не ме бе напуснало и дори когато се фокусирах върху моята приятелка и нашата винена вечер, аз не успях да се отърва от неприятното чувство.
– Добре ли си… Ема?
– Да… – насилих се да се засмя. – Защо да не съм?
– Защото кръвта спря да тече към главата ми… – каза тя. Аз вдигнах поглед и видях, че съм стиснала в смъртоносна хватка врата ѝ. Пуснах веднага и се отдръпнах.
– Толкова ми е мъчно. Аз просто… – осъзнах собствената си реалност. – Просто се замислих.
– Мислиш ли, че трябва да се примиря с това? – Появи се лека усмивка на лицето ѝ. – Живот със страха да не го загубя, толкова дълго, колкото мога да го обичам, докато го имам? – Аз кимнах.
– Да
– Добре… – тя посегна към виното си и изпи останалото. – Но може ли първо да се напия, а?
– Да моля. – Широко се усмихнах и огледах ресторанта, търсейки служители. Чашите и на дете ни бяха празни. Сервитьорът се появи и пак ги напълни, и така продължи да го прави, докато останахме тук за следващите два часа.
Не знаех дали беше от виното или от връзката, която изпитах с Тереза, но сякаш се отървах от нейната предпазливост относно Картър. Това беше като клин между нас, независимо дали тя го осъзнаваше или не, но сега усещах онази предишна близост, която имахме когато започнахме да работим заедно за първи път. Липсваха ми онези времена с нея. Тереза отново беше моята сестра, което ме накара да се замисля за истинската ми сестра.
Тя се казваше Андреа. И тя чакаше да се срещне с мен веднага щом взема решение. – Живей с него и го обичай толкова дълго, колкото можеш. – Аз споделях това чувство с Тереза, може би имах нужда да последвам собствения си съвет.
След като не ни донесоха сметката, потвърждавайки подозренията ми, двете излязохме от ресторанта. Исках да говоря с Картър веднага щом го видя. Исках да му благодаря отново за всеки път, когато той се грижеше за мен в неговите заведения, но също така да поговоря с него за сестра си. До известна степен беше, защото тя ме е намерила.
Докато се прибирах вкъщи с лимузината, не можех да спра да мисля за Андреа. Тя изглеждаше като мен на снимката. Тя имаше спомени за майка ни и може би обяснение на това, което е разделило Ей-Джей и мен от нея. Колкото повече мислех за нея и размишлявах върху нашата първата среща, толкова повече се възбуждах.
Когато стигнахме до къщата на Ноа, се обадих на Картър. Исках, той да се прибере по скоро. Исках да се почувствам в ръцете му и също исках да споделя всичко, което научих тази нощ.
Той не отговори на обаждането ми. И след като му писах, той отново не отговори. Нямаше реакция дори час по-късно, така че аз си легна без него. Не спах добре. Чаках го. Исках да се събудя и да говоря с него, но тази нощ той не се върна.

* КАРТЪР *

По-късно същата вечер се състоя посвещението на Коул. Сега той беше главата на семейство Маурицио. Работата ми беше завършена. Работих с него два пъти на ден, всеки ден, през последните няколко седмици. Не знаех дали е готов, но всичко свърши. Поглеждайки към моя телефон, видях, че Ема се е обаждала и ми е писала, но аз не бях разбрал и не ѝ позвънях. А и не бих могъл, все още не.
– Сър… – погледнах нагоре. Вратата се отвори и аз излязох от колата отправяйки се към частният самолет, който ме чакаше вече. Веднага щом седнах, закопчах коланите си и се огледах, погледнах към мъжът пред мен.
– Беше твоя идея, но нямаше нужда да се съгласяваш да пътуваш с мен… – казах му аз. – Обещах ти, че ще се върна веднага след като всичко се нареди. – Джийн беше този, който ме посъветва да се прибера вкъщи в безопасност и да се подготвя за предстоящата война. Той не се усмихна, само кимна и прокара ръка по белега на лицето си. Правеше го винаги, когато се чувстваше неудобно и беше нервен, може би дори не го осъзнаваше.
– Аз също съм и този, който те съветва да напуснеш жена си… – каза той, приглушено. – Приеми го като елементарна учтивост, ще ида и ще се върна с теб, така ще ти помогна с каквото мога. Освен това, ако се случи нещо лошо, аз искам да съм там, на твоя страна.
Джийн беше мой ментор и по някакъв странен начин ми беше нещо като бодигард. Знаех, че той не одобри, когато Ема за първи път нахлу в живота ми. Но това не ме притесняваше тогава, не ме притеснява и сега, аз постъпвам както реша. Тя беше най-важната за мен и Джийн знаеше това, което чувствах, затова винаги беше около мен до преди да сключим сделка със семейство Бартел, в случай на нужда. И се радвам, че отново е на моя страна. Той ме чувстваше като част от неговото семейство. Усмихвайки се, аз поклатих глава. Джийн не реагира, беше както винаги неприветлив и сдържан. Познавах го добре и въпреки цялата студенина която излъчваше знаех, че беше притеснен. Затова и той беше тук, и точно затова му позволих да бъде тук.
– Искаш да кажеш, че ако се случи нещо лошо, искаш да си близо до човека, който ще ти спаси задника!? – измърморих аз и се усмихнах.
– Не бъди задник… – погледна ме той със стисната челюст. Аз се разсмях и плеснал с длани. А той добави.
– Може би.
– Не се безпокой. Аз ще те спася както винаги.
– Млъкни.
Исках да се смея, но не го направих. Джийн беше с мен, защото бе притеснен за мен. Но никой от не беше глупак и знаеха че ако започне война със семейство Бартел, ще им дам добър урок. Въпреки че бяхме сключили примирие то можеше да се счупи всеки момент. А ако ме убият, войната вече щеше да започне официално. Инстинктите ми подсказаха, че семейство Бартел знае за Коул. Те знаеха, че той е готов да поеме юздите, и просто чакаха. Остава да видим какво Коул ще реши да прави със семейството и дали ще предприеме пръв атаки срещу тях.
– Те убиха двама негови приятели, а той уби четирима от тях. – Джийн отново ме погледна. Явно и той имаше същите мисли. Аз кимнах.
– Единия от тях беше Стефан Бартел.
– Последната атака беше заради Дънван, но беше към двете семейства
– Срещу Бартел и Маурицио… – казах аз. Но го премахнахме от пътя. А сега трябва да чакаме и да наблюдаваме
– Не ми харесва… изобщо не ми се нрави всичко това.
– Както и на мен. Но сега следваме Коул. – Той изсумтя и се изплю в отговор.
– Да сега следвам Коул. Ти си тръгна… помниш ли? – Аз кимнах.
– Знаеш какво имам предвид.
– Плашиш ме, Картър.
Тези думи ме смутиха. Не бях готов за тях и не отговорих. Изчаках, не бях изненадан от това, което каза, просто изненадан от изявлението му.
– Преди година ти стисна с ръка гърлото ми, защото не бях съгласен с теб. – Добави той.
–Това беше заради Ема… – присвих очи. – И това е различно. Не беше семеен въпрос.
– Грешиш… всичко, което правиш е семеен въпрос. – погледът му беше твърд. –Независимо дали го осъзнаваш или не. Ти не излезе от играта, Картър… ти дори си говориш по старому. Току-що каза „Ние сега следваме Коул“ все още си свързан с мафията. Никога не си излизал от нея. – Аз стиснах челюст и изсъсках.
– Карай по същество.
– Луташ се по средата. Намираш се в същия свят, а се опитваш да живееш в друг. Този живот ще те направи небрежен и това ще те превърне в опасност за хората около теб. Ако си излязъл, стой вън. Ако не си, бъди с нас. Избирай… – посочи ме той, с рязко движение на ръката си, докато хаотично продължаваше да жестикулира. – Миналата година беше готов да ме убиеш заради нея, но точно ти ще бъдеш този, който ще причини смъртта ѝ накрая. Вземи решение най накрая. Ако ще влизаме във война, трябва да започнеш да се готвиш за нея.
– Вече се готвя… – изръмжах.
– Не… само така си мислиш. Направих няколко обаждания… твоята жена е ходила да пие вино в един от ресторантите ти. – Обля ме студена пот, но разбрах какво цели. – Била е с приятелките си. Били са пияни и то доста пияни. Изпили са три бутилки. А сега къде сме тръгнали с теб? – Очите ми се присвиха и изсъсках приглушено.
– Спри, Джийн. – Но той не спря.
– Знам за тази новопоявила се сестра. Мога да проведа няколко разговора и ще знам точно къде отиваш в момента. Готвиш се лично да я проверяваш. Искаш да се увериш, че е истинска, преди да позволиш на жена си да се приближи до нея. Ти изпълняваш задачи за момичето си, а си длъжен да спреш с всичко това.
За мое съжаление той беше прав. – Всичко в мен започна да кипи. – Но той беше прав по дяволите. Джийн беше този, който ми отвори очите към всичко това. Наистина трябваше да взема това решение отдавна, когато за първи път чух за нападението срещу Коул. Но не го направих, исках Ема да продължи да се чувства свободна, доколкото можеше, но явно съм сгрешил.
– Отпрати я. За да бъде в безопасност. Спри с тази глупост още сега. Искаш тя да е в безопасност, но сам знаеш, че не е така. Защото си си се отпуснал и размекнал.
По дяволите, той беше прав!
– Спри всичко това още сега.
Затворих очи. Необходимостта да я защити беше точно там, беше точно на повърхността, беше точно зад Студения убиец. Бях най-добрият, когато трябваше да убивам враговете си. И той контролираше всичко, но щом Джийн продължи да говори, усетих го как пропълзя под кожата ми и вече не усещах хладнокръвието а започнах да чувствам страх. Джийн беше прав, Ема трябваше да изчезне. Когато излетяхме от Ню Йорк, реших, че ще дам на Ема още няколко дни докато подредя нещата. Войната предстоеше… всички го усещахме. Когато уредя това за което съм тръгнал, ще ѝ се обадя за да се покрие. След като тя си тръгне, нямам представа колко ще продължи всичко, докато отново мога да бъда с нея. Няколко дни. Ще ѝ дам няколко дни…

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *