УИЛА НАШ (Девни Пери) – Подкупът ЧАСТ 23

ЕПИЛОГ
ЛУСИ

ЧЕТИРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО …

Стоях в средата на гимназията в Каламити в пълен шок.
Гредите, стените и дори баскетболните кошове сякаш ликуваха, докато оставях последната нота на националния химн да прозвучи във въздуха. Аплодисментите бяха оглушителни. Трибуните се разклатиха под тежестта на стотиците зрители, които бяха на крака. Ръкоплясканията и свирките отекваха от лъскавия жълт под.
Точно както направиха за футболния отбор, общността на Каламити се появи и то много, за да подкрепи баскетболния отбор.
Това беше третият път, в който пеех химна на страната за домакински мач, и с всеки следващ тълпата се впускаше в него още повече. Или може би това бях само аз.
Завъртях се в кръг, като помахах на всички, след което тръгнах към края на залата, докато каубоите тичаха покрай мен по време на загрявката си.
– Успех. – Вдигнах ръка, за да дам пет, когато треньорът мина покрай мен на път към пейката.
– Страхотна работа, Луси! – Извика някой от трибуните.
– Благодаря ти. – Бузите ми бяха зачервени, а настроението ми – приповдигнато, докато изкачвах стълбите, вмъквах се в моя ред и сядах на празното място до Дюк.
– Тази вечер ги накара да се развълнуват. – Той ме целуна по бузата. – Звучеше страхотно.
– Похвали се, – закани се Евърли от другата ми страна.
Засмях се и я блъснах с лакът, като взех бутилката с вода, с която Дюк ме чакаше, и я изгълтах.
Звуците от дриблиращи баскетболни топки, скърцащи тенис обувки и разговори на зрители ни заобиколиха, прогонвайки последните ми нерви.
Не бях сигурна защо се притеснявам, но три пъти подред стомахът ми се свиваше, когато заставах зад микрофона. Безпокойството вероятно се дължеше на това, че не се изявявах толкова често, колкото някога. Или защото лицата, които ми се усмихваха, ми бяха познати. Или защото не исках да разочаровам нито един човек от тази общност, особено децата, с недобро представяне на играта.
Като оставим причината настрана, докато довърша бутилката с вода и прозвучи звуковият сигнал, известяващ началото на играта, краката ми вече не подскачаха, а ръцете ми се бяха успокоили.
Беше краят на февруари и „Каубоите“ се готвеха да се отправят към плейофите за щатското първенство в клас С. До началото на турнира оставаха само два домакински мача и те бяха записани в календара у дома. Двамата с Дюк бяхме ходили на всеки домакински мач през този сезон. Ако Каубоите стигнеха до шампионата, щяхме да се отправим с каравана с останалите от Каламити към Бозман, за да гледаме последния мач.
– Искаш ли нещо от концесиите? – Попита Дюк.
– Начос и пица със сирене, моля.
Евърли се наведе напред.
– Аз ще взема хотдога, който тя много иска, но не може да яде.
– Ев. – Отново я бутнах с лакът.
– Ще се върна. – Дюк пусна целувка на устните ми и се изправи, отвръщайки с махане и ръкостискане, докато се спускаше по стълбите и изчезваше, за да донесе храната ни.
Потърках корема си, без да съм сигурна дали къркоренето все още е от нерви, или хормоните ме разболяват. Изглежда, че сутрешното гадене ме връхлиташе най-силно вечер, разбира се. Но в почти десетата седмица на бременността лекарят ме беше уверил, че гаденето скоро ще започне да отшумява.
Междувременно изпитвах глад за храните и напитките, които не можех да консумирам. Хот-дог. Кафе. Студен сандвич с шунка и пуйка. И суши, не че в Каламити имахме суши заведение, за ужас на Евърли.
– Ооо, там е Кериган. – Тя посочи пет реда под нашия, където Кериган ни махаше от мястото до родителите си.
Тя вдигна пръсти, палецът до ухото, а малкият до устните си, и измърмори:
– Обадете ми се.
Евърли и аз кимнахме.
Трите бяхме станали добри приятелки през последните четири месеца. Кериган беше проявила невероятно разбиране след инцидента във фермата – и факта, че я бях излъгала за самоличността си – и ме беше пуснала под наем.
Все още и плащах до края на договора ни, въпреки че се преместих при Дюк преди сватбата. И макар че в момента фермата беше празна – може би беше прокълната – Кериган имаше нов наемател в друг свой имот. Евърли.
Кериган беше почистила студиото над помещението, което беше преустроила в женска фитнес зала, и Евърли се нуждаеше от нов адрес.
С най-добрата ми приятелка бяхме живели заедно през целия си живот. Това нямаше да се промени.
Животът ни в Нашвил беше приключил. Евърли дори не се беше върнала, за да си събере нещата. Бяхме изпратили вещите си в Каламити – за сметка на фирмата. Те ни целуваха задниците през последните няколко месеца, откакто Блейк беше открил поведението на Скот.
Само при мисълта за името на този задник ноздрите ми се разшириха.
Може би, ако той се беше разкаял, щяхме да научим за Дженифър, преди да се стигне дотам. Може би щяхме да предотвратим смъртта на Меган. Но той беше използвал Дженифър и беше преобърнал крехкото и съзнание през ръба.
Като се има предвид всичко, през което ме беше прекарала, да я съжалявам беше странна емоция, която трябваше да приема. Затова направих всичко възможно да не мисля за това колко различно можеше да се развият нещата и се съсредоточих върху това да извлека най-доброто от една ужасна ситуация.
Когато разбрах за поведението на Скот с резервните ми певци, се обадих на изпълнителния директор на „Сънсаунд“. Казах му, че ако не ме освободят от договора ми без неустойки, ще изнеса информацията си за Скот в пресата – във всяко сутрешно, вечерно и нощно новинарско предаване, което ми позволи – и ще прокарам името му и това на фирмата през бизоновата дупка.
Той се съгласи веднага, уволни Скот, чиято съпруга, както разбрах, беше в процес на развод и взе всяка стотинка от сметката му, след което предложи и на мен, и на Евърли договор за албум.
Евърли беше отказала. Желанието и да стане професионална певица беше изчезнало. Всеки път, когато я питах за това, тя променяше темата. Всеки път, когато я канех да пее с мен и групата в „Джейнс“, тя измисляше противоречиви планове.
Но аз можех да разбера чувствата и. Аз също се бях затворила за музиката за известно време и може би това щеше да дойде при нея с времето.
Може би просто се нуждаеше от някой, който да я вдъхнови да пее отново, както Дюк беше направил за мен.
Аз също си бях тръгнал от „Сънсаунд“ и се бях озовала в обятията на най-големия им конкурент. Миналата седмица бях сключил договор за два албума с една от най-големите звукозаписни компании за кънтри музика в страната и този път договорът беше при моите условия. Моите песни с моите аранжименти щяха да бъдат записани в новото ми студио, това, което Дюк и аз бяхме добавили към къщата.
Нямах краен срок или натиск да пиша. Когато бях готова, щях да запиша. Нямаше да има турне. Никакви интервюта за пресата. Само аз и музиката. Всички средства, които биха заделили за концертно турне, щяха да бъдат изразходвани за маркетинг.
Ако имам няколко хита по радиото, ще го нарека успех. Славата и светкавиците на забавлението бяха загубили привлекателността си за мен, подобно на Евърли, но не бях готова да се откажа от музиката.
Единствените концерти, които щях да изнасям, щяха да бъдат тук, в Каламити. Поне докато се роди бебето.
Дюк тръгна по реда, нарамил в ръцете си храна. Избледнелите му дънки се прилепваха към изпъкналите му бедра с всяка крачка. Бицепсите му се напъваха в ръкавите. Стомахът ми се сви и облизах устни – за мъжа и за храната.
Апетитът ми към него никога не беше задоволен, което вероятно беше причината да забременеем по-малко от месец след като се оженихме в съда в града.
Евърли ми беше шаферка. Травис беше шафер на Дюк. Бях облечена в бяла сатенена рокля без ръкави – елегантна, секси и семпла. Отпред деколтето стигаше до ключиците ми, а отзад се разтваряше в дълбока цепка, която разкриваше дължината на гръбнака ми. Дюк беше зашеметяващ с костюм в цвят въглен, който бях поръчала да бъде ушит по поръчка от шивач в Бозман. Бях свалила този костюм от тялото на Дюк без угризения часове след като съдията ни обяви за съпруг и съпруга.
Той беше вкусен, моят съпруг, независимо дали носеше италианска коприна или американска фланелка.
– Ето ти го, Ев. – Когато стигна до местата ни, той и подхвърли два хотдога, увити във фолио.
– Благодаря, бейби, – казах аз и пъхнах в устата си един чипс, претоварен с лепкаво сирене.
– Толкова е вкусно – изстена Евърли.
Махнах с ръка на хвалбите и.
– Какво прави днес?
– Не много. – Тя сви рамене. – Почистих. Изпрах едно пране. Омъжих се.
– Това не е… – Мозъкът ми изпищя и спря.
Дюк се наведе напред, а в зейналата му уста се виждаше хапка пица.
– Какво каза?
– Омъжих се. – Тя сви фолиото от хотдога и се изправи. – Ще ти разкажа всичко по-късно. Благодаря за хотдога.
– Но…
– Довиждане. – Тя ме потупа по рамото, докато се промъкваше покрай коленете ни, след което направи същото и с Дюк.
Той преглътна хапката си.
– Каза ли, че е омъжена?
– Мисля, че да? – Можех само да гледам как тъмната коса на Евърли се развяваше по гърба и, докато слизаше по стълбите. – Може би е било шега.
Тя стигна до основата на нашата секция, а погледът и търсеше, докато не попадна на целта. Тя вдигна ръка и махна на три познати лица. Травис. Савана.
И Хъкс.
– Мисля, че това не беше шега – промълви Дюк.
Хъкс целуна дъщеря си по бузата, след което я остави зад себе си, като се запъти да посрещне Евърли, хвана я за ръка и я поведе към изхода.
Хартиената ми лодка с чипс едва не се изплъзна от ръцете ми. Улових я в последната секунда, но не и преди капка сирене начо да кацне върху прасеца на дънките ми.
– Това се разля заради Евърли – промълвих, като взех една от многото салфетки, които Дюк беше донесъл с храната. – Не мислиш ли, че… Евърли и Рийз?
– Не знам, бейби. – Той сложи ръка на бедрото ми. – Но и дай малко време. Тя ще ти обясни.
Дюк също беше видял промените в най-добрата ми приятелка през последните месеци. Същото търпение, което имаше към мен, той проявяваше и към нея като към почетно семейство.
Този човек наистина беше мечта. Беше ми дал дом. Семейство. А скоро и бебе. И кученце, което нарекохме Чедър.
Нямах представа какво се случва с Евърли, но ако Рийз Хъксли я нарани по някакъв начин, щях да изгоря галерията му до основи.
– Притеснявам се за нея – казах аз.
– Знам. – Дюк придърпа ръката си около мен. Движението беше плавно, най-накрая освободено от сковаността, която беше предизвикала стрелбата. Беше се излекувал бързо, с изключение на белега, който щеше да има до края на живота си. Дори и доказателствата за куршума на Дженифър да не бяха там, за да ми напомнят всеки ден, съмнявах се, че някога ще успея да изхвърля от съзнанието си образа на кървящото му тяло.
Върнах се към храната си, като удавих стреса от съобщението на Евърли в преработени калории.
Травис се изправи, забеляза ни и дойде да се присъедини към нас, заемайки празното място на Евърли до мен.
– Здравейте, хора.
Дюк му подаде резервния хотдог.
– Как върви, приятел?
– Добре. Имам работа днес.
– Наистина? – Блъснах рамото си в неговото. – Поздравления. Къде?
– В киното.
– Предполагам, че ще трябва да ходим на повече филми, – каза Дюк, довършвайки последната хапка пица.
Подадох му начосите си, без да искам повече. Стомахът ми все още не беше на добро място, а с възела в него – любезно предоставен от Евърли – вероятно просто щях да ям студена зърнена закуска, когато се приберем у дома.
Травис не вдиша храната си както обикновено. Вместо това хот-догът си почиваше в скута му, а погледът му се рееше към редовете долу, където Савана се плъзгаше на едно място до няколко други момчета. В момента, в който тя седна, стойката му се понижи.
– Какво? – Попитах.
– Нищо – промълви той и най-накрая се нахрани. Унищожи хотдога, който Дюк му беше дал, а след това погълна моето парче пица. С него наоколо не ми се налагаше да се притеснявам, че ще разхищавам храна. Травис идваше веднъж седмично за вечеря и никога не оставаше нищо, колкото и да готвехме с Дюк.
След стрелбата Мелани го беше насочила към консултации. Отначало беше отишъл с неохота, както с уроците по испански, но след месец оплакванията му бяха спрели.
С изключение на тази вечер.
Травис измърмори нещо под носа си. Игнорирах го, докато две минути по-късно той не го повтори.
– Добре, разправяй, – наредих аз. – Какво не е наред?
Той въздъхна.
– Искам да поканя Савана на среща.
– Не се ли срещате вече? – Попита Дюк.
– Не. Ние сме просто приятели. Предполагам. Бяхме. Не знам. Момичетата са сложни.
Това момиче особено.
– Тя харесва ли те?
– Мислех, че е така. Целуна ме на паркинга, когато влязохме, но после искаше да седне с Джордан Браун.
– Може би не е сигурна, че я харесваш – казах аз. – Ако я поканиш на среща, какво ще направиш?
– Не знам. Предполагам, че ще излезем да хапнем. Да си вземем чийзбургери или сирена на скара, или чийзкейкове.
Дюк опря предмишници на коленете си и погледна Травис, сякаш му бяха пораснали крила.
– Това е ужасно конкретно.
– Ами, не знам. – Травис вдигна ръце. – Вие винаги говорите за сирене. Имам предвид, че си кръстил кучето си Чедър.
Стиснах устни, за да не се разсмея, но скъпият ми съпруг дори не се опита да пощади чувствата на момчето.
Дюк избухна в смях и се наведе близо до мен, за да зарови лицето си в косата ми.
Русата ми коса. След четири месеца внимателни изсветляващи процедури почти бях възвърнала естествения си цвят.
– И така, хм… – Не се смей, Луси. Не се смей. – Не затова говорим за сирене. Това е просто една вътрешна шега. Ще ти я разкажа по-късно.
Смехът на Дюк се превърна в рев, като стана толкова силен, че привлече вниманието на останалите около нас.
Блъснах Дюк с лакът встрани. Силно. Това не беше начинът да подкрепяме любовния живот на Травис.
– Просто я покани на вечеря – казах на Травис. – Заведи я на някое хубаво място.
– И си свали задника там. – Дюк седна прав и поклати глава, докато продължаваше да се смее. – Ако тя седи с друго момче, по-добре да си точно до нея, за да знае как се чувстваш и хлапето Джордан също.
Травис обмисли съвета за няколко секунди, след което се изстреля от мястото си и на практика ни прескочи, за да тича надолу по стълбите.
– Нямах представа, че днешният мач ще бъде толкова драматичен – казах на Дюк.
– Животът в малкия град, бейби. Сега си в центъра на събитията.
Животът в малкия град. Бях се борила със заглавие за следващия си албум, но това беше то.
– Харесва ми. – Наведох се към него.
Щях да погълна всеки миг от тази проста драма, ако това означаваше, че ще живеем този живот заедно, в очакване да посрещнем детето в корема ми в обятията си.
– Тананикаш. – Дюк се наведе, за да прошепне.
– А?
– Тананикаш. – Той се усмихна с онази красива, секси усмивка, която караше сърцето ми да се разтопи, а тялото ми да се възпламени. – Това обикновено означава, че си щастлива.
– Щастлива съм. – По-щастлива, отколкото можех да си представя и в най-смелите си мечти. Положих глава на рамото му. – Обичам те, шерифе.
– Аз също те обичам, бейби.
Седяхме там, Дюк се радваше на отбора, а аз си напявах песента, която в крайна сметка щеше да стане на Дюк.
Защото мъж като Дюк Евънс заслужаваше адски хубава песен.

Назад към част 22                                                                          Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!