УИЛА НАШ (Девни Пери) – За тайните ЧАСТ 7

Глава 7

– Касия. – Професор Уестън и подаде лист. В горния десен ъгъл беше заградена буква А, написана с червен цвят. – Браво.
– Благодаря ви. – Бузите и се затоплиха.
След като върна и последната от работите, той отново се настани на ръба на бюрото си.
– С изключение на един резултат, има място за значително подобрение. Планирайте да пренапишете работата си, като вземете предвид моите бележки. Срокът е петък.
Беше сряда. Уф. Потиснати стонове изпълниха класната стая.
Касия се изправи, присъединявайки се към напускането, когато класът беше освободен. Тя напъха учебника и листа си в раницата, прибра молива си в джоба, когато една висока фигура спря до нея.
– Ти ще унищожиш нашата крива, нали? – Попита ме Майкъл.
– Съжалявам, но не съжалявам. – Тя се усмихна. След поредната седмица в училище Касия забелязваше собствената си усмивка, вероятно защото напоследък тя беше толкова рядка. Беше забелязала също, че тя обикновено се появяваше, когато Майкъл беше наблизо.
– Просто се радвам, че си в нашата учебна група – каза той. – Можеш да ни научиш на тайните си.
Тайната беше, че тя беше посещавала подобен курс по макроикономика в Хюз. Предишният и професор беше брутален в сравнение с професор Уестън, така че макар някои от напредналите концепции да бяха нови за съучениците и, повечето от това, което бяха разгледали досега, беше повторение за нея.
Не че някога щеше да каже на елитен професор от Астън, че им липсва строгост на учебната програма. Егото на професорите беше толкова надуто, колкото и на повечето студенти.
Майкъл и задържа вратата, когато напуснаха Бамфорд Хол. Глобалната търговска политика не я зашеметяваше, но все пак беше нереално, че по някакъв начин се е сприятелила с човека, чието име беше изписано на сградата.
– С какво се занимаваш? – Попита той, докато се разхождаха из общите помещения.
– Приключих с уроците за днес, но трябва да прекарам няколко часа в разглеждане на онзи работен лист за 410.
– Аз също не съм започнал своя. Искаш ли да работим заедно по него?
– Разбира се.
Майкъл провери телефона си.
– Имам среща в къщата след един час. Какво ще кажеш да се срещнем след това?
– Добре. В библиотеката?
– Не си ли приключила с кампуса за деня?
– Да, но мога да остана наоколо.
– Просто ще дойда при теб. Можем да учим там.
– О, хм… – Стъпките и се забавиха по тротоара. Беше и неудобно да остане в имението, камо ли да покани приятел. Те бяха приятели, нали?
През последната седмица Майкъл се беше превърнал в тази постоянна част от ежедневието и. Бяха ходили заедно на общи занятия. Учеха заедно почти всеки ден. Вчера бяха обядвали в студентския стол. Но тя все още не беше разбрала как да се отпусне, когато той е наблизо. Обвиняваше за това добрия му външен вид и естествената му харизма. На бързия му ум и интелигентност.
Той беше почти идеален.
А последният мъж, когото смяташе за съвършен, беше съсипал живота и.
– Притесняваш се за Айви – предположи той.
– Да. – Друга постоянна част от рутината и беше да се крие в спалнята си.
Въпреки че беше станала редовен посетител на кухнята на Франсис. Тази жена беше гений, когато ставаше дума за храна. И Касия беше научила, че ако яде в четири и половина или пет часа, може да избегне съквартирантките си. Същото важеше и сутрин, което означаваше, че на практика се е превърнала в пенсионерка, която си ляга към осем, за да може да стане преди изгрев.
– Можеш да дойдеш в братството – каза Майкъл.
Тя се стресна. Къща, пълна с колежани? Това звучеше по-лошо от нова конфронтация с Айви.
– Сигурен ли си, че не искаш просто да се срещнем в библиотеката?
Майкъл се усмихна.
– Сигурна ли си, че не искаш просто да дойдеш в къщата на Сигма?
Това беше твърдо „не“.
– Добре, добре. Можем да учим при мен.
– Добре. Айви ще ни остави на мира. А ако не го направи, ще се разбера с нея.
Лесно му беше да каже. Не му се налагаше да спи под нейния покрив.
Тази седмица Айви не беше търсила Касия. Може би беше заради необичайната заплаха на Касия. По-вероятно е Айви да е замисляла отмъщението си.
Какво ли си беше помислила тя, заплашвайки Айви? Това момиче беше не само безумно богато, но и просто ненормално. Касия имаше чувството, че е бръкнала в гнездо на стършели и че скоро ще я нападнат. Но ако Майкъл искаше да действа като буфер за една нощ, така да бъде.
– Ще се видим по-късно. – Майкъл вдигна ръка и махна, след което направи следващия завой по тротоара, насочвайки се към противоположния край на кампуса.
Касия направи своя завой по познатия маршрут към дома. Както винаги, стъпките и не бяха забързани, но днес бавното и темпо не беше само за да избегне имението. Днес тя се наслаждаваше на времето и на почивката от знойната жега.
През изминалата седмица въздухът в началото на септември бе започнал да се охлажда. Скоро листата щяха да започнат да се променят и Касия нямаше търпение за новия сезон. Лятото твърде много и напомняше за мързеливите следобеди, прекарани с Джош.
Касия винаги е предпочитала есента. Това я свързваше с баща и. Но Джош обичаше лятото.
На раменете и се стовари тежест и тя нямаше нищо общо с книгите в чантата и. Откакто беше дошла в Астън, тя се стараеше да не мисли за Джош. Училището и беше помогнало да занимава ума си. Но с всеки изминал ден, когато се бе установила в графика си, в главата и се появяваха все повече свободни моменти.
Колкото и разочароващи и разстройващи да бяха, лудориите на Айви бяха дали на Касия повод за притеснение. Нещо друго, различно от миналото и.
Може би днес щеше да влезе през вратата на имението и да намери нещата си преопаковани. Може би Айви е пребоядисала стаята и. Или може би, по думите на Елора, Касия беше поставила границите си и Айви щеше да я остави на мира.
Колко абсурдно беше, че се надяваше да не е така?
– Боже, аз съм прецакана. – Тя се изсмя на себе си. – Може би лудостта е предпоставка за живот в имението Кларънс.
Къщата беше тиха, когато тя влезе през вратата. На масичката във фоайето имаше свеж букет цветя и тя си позволи да помирише бледорозовите цветове, преди да се качи горе в стаята си. Не беше пребоядисана. Всичко беше точно както го беше оставила сутринта.
Касия прекара един час в преглеждане на записките си от вчерашния час по здравна икономика, чувствайки се подготвена за предстоящия тест. Тъкмо беше извадила работния си лист по макрология, когато Джеф почука на вратата.
– Да?
– Имате гост.
– Благодаря, Джеф. – Тя събра нещата си, преди да се втурне по коридора.
Джеф вече беше изчезнал. Като се има предвид колко бързо можеше да се появява и изчезва, Касия нямаше да се изненада, ако можеше да преминава през стени.
Майкъл погледна към дома и, докато стоеше в антрето. За разлика от нея той принадлежеше на имение.
– Здравей – каза тя, когато стигна до долното стълбище.
– Здравей. Къде искаш да учиш?
Защо не беше решила това вече? Част от нея искаше да предложи спалнята си, но като се има предвид, че на малката и масичка нямаше много място, щеше да им е тясно.
– Какво ще кажеш за библиотеката? – Той вече вървеше към стълбището.
– Бил ли си тук преди? – Попита тя, докато го следваше.
– Няколко пъти.
Касия отвори уста да попита защо, но я затвори. Не беше сигурна, че всъщност иска да знае.
Майкъл се вмъкна в библиотеката и тръгна право към масата, разположена под прозорците от пода до тавана. Той извади от чантата си учебник и зададения им работен лист, след което седна. Докато Касия стоеше на вратата, се чудеше защо изглеждаше толкова удобно в тази стая.
– С Айви бяхме заедно в час по химия в първи курс – каза той, сякаш чуваше мислите и. – Учехме тук.
– А. – Тя прекоси стаята и зае стола до неговия, като отвори книгата си на главата, която беше заградила в час. След това взе молива си, графитният връх надвисна над работния лист и започна с въпрос номер едно.
Отне им два часа, за да се справят със задачата. Преди това двамата с Майкъл се бяха занимавали само с учене с неговата група в четириетажната библиотека на Астън. Това беше първата оценена задача, по която работеха заедно, и Касия се страхуваше, че в крайна сметка тя ще свърши цялата работа, а Майкъл просто ще се съгласи и ще копира отговорите и. Така бяха протекли всичките и групови работи в Хюз. Но той беше допринесъл точно толкова, колкото и тя за този работен лист.
– Колко лошо ще бъде преписването на работата на Уестън? – Попита го тя, докато той прибираше попълнения си работен лист.
– Не е зле. Имам двойка с минус. Но бележките му имат смисъл. Знам къде съм сбъркал.
– Аз, хм… ако се затрудниш, просто попитай. – Миналата седмица си бяха разменили телефонните номера, но той все още не се беше обадил или писал. Никой не се обаждаше и не пишеше на Касия. Вероятно защото не много хора знаеха истинския и номер.
Само Айви от ранните им разговори за наема. Чичо и само за спешна употреба. А сега и Майкъл.
Трима души. Само трима.
Касия отказваше да си позволи да се чувства тъжна заради броя на контактите си. В последния си телефон имаше безброй номера и когато се нуждаеше от някого, на когото да се обади при нужда нямаше такъв, сега беше сама.
Щеше да приеме трима души пред триста, дори ако един от тях беше Айви.
Майкъл закопча ципа на чантата си.
– Добре. По-добре да се махна оттук. Вземи си нещо за вечеря.
– Ще те изпратя.
– Всичко е наред. Знам пътя до вратата. Ще се видим утре в клас?
– Да. – Тя се усмихна и го изчака да си тръгне, след което взе собствените си вещи и ги занесе в спалнята си.
Беше почти шест и стомахът и се сви.
Щеше да занесе книгите си, после щеше да побърза към кухнята за това, което Франсис беше приготвила за вечеря. С малко късмет щеше да пропусне Айви. Но може би щеше да се сблъска с Елора. Може би Елора щеше да бъде четвъртият и контакт.
Касия не беше виждала съквартирантката си от деня, в който Елора я беше убедила да не напуска миналата седмица. Не беше нужно да са най-добри приятелки, но познанства биха свършили работа, нали? Или поне съюзници?
Тя бутна вратата на спалнята си и се задъха. На един от столовете с облегалки седеше мъж.
Светлокафявата му коса беше сресана с пръсти. Тениската му се опъваше на широките му гърди. Беше също толкова красив, колкото и в деня, в който го бе заляла с вода.
– О.
– Крайно време. – Едуин вдигна поглед от телефона си. – Мислех, че вие двамата ще работите цяла нощ.
– Какво правиш тук? – Защо беше заекнала? От изненада? Или от факта, че беше забравила, че той просто е толкова добре изглеждащ?
– Чакам те. Какво учиш?
– Икономика. Защо си в моята стая?
– Мислех, че имаме връзка. Нещо специално.
– А? – Пиян ли беше?
Едуин се усмихна, разкривайки тръпчинка в бузата си. Касия винаги беше харесвала трапчинките.
– Аз те дразня. Айви ми разказа за това, което се е случило между вас.
– Искаш да кажеш как е извършила грубо посегателство върху личния ми живот? Нещо като да те намеря в стаята ми без разрешение?
Той се засмя.
– Да.
– Добре, – изрече тя. – И така, ти си тук, за да ми отмъстиш? Или да ме поздравиш, че съм оцеляла след среща с любовницата на Сатаната?
– Поздравления. – Сините му очи блеснаха, а усмивката му се разшири. Две тръпчинки. Той имаше две тръпчинки. По дяволите. – Определено поздравления.
Касия остави книгите си на леглото и изучи лицето му.
– Но ти си неин брат.
– Точно така.
– Защо всички, които познават Айви, се гордеят с мен, че не я харесвам?
Едуин отново се засмя, а дълбокият, богат звук предизвика тръпка по гръбнака и.
– Когато опознаеш Айви по-добре, ще можеш сама да си отговориш на този въпрос.
Малко вероятно. На този етап тя се надяваше да издържи само до завършването на училище, а след това с малко късмет щеше да забрави за съществуването на Айви. Макар да подозираше, че ще е по-трудно да забрави лицето на Едуин.
– Добре, да се върнем към началото. Защо си в стаята ми?
Той сви пръсти пред брадичката си, докато се взираше в нея.
– Каква е твоята история?
Това беше същият въпрос, който Елора и беше задала в същата тази стая.
– Нямам такава.
– О, не вярвам в това нито за миг. Но го разбирам. Не ми вярваш.
– Разбира се, че не. – Подигра се тя. – Запознах се със сестра ти.
– Touché. – Той се облегна по-дълбоко на стола. – Може би ще го направиш някой ден.
Да му се довери достатъчно, за да сподели тайните си?
Никога.

***

– Моята библиотека? Наистина? – Айви попита Майкъл, докато той прекосяваше фоайето.
Той се обърна с лице към нея, а на лицето му се появи усмивка.
– Това е любимата ти стая.
Да, беше и любима. Въпреки че и той я харесваше. Последния път, когато беше дошъл, те се бяха чукали на масата, където той учеше с Касия.
Когато по-рано беше излязла от стаята си и чу гласове в библиотеката, веднага беше разпознала неговият. Касия не беше забелязала, когато Айви беше застанала на вратата и ги наблюдаваше как се ровят в един учебник. Но Майкъл беше забелязал. Беше вперил поглед в Айви, докато приближаваше стола си до този на съквартирантката и.
– Какво правиш с нея? – Спря се Айви пред Майкъл, вдишвайки одеколона му. Липсваше и да го има по кожата си.
– Учене – каза той. – Мислех, че това е очевидно.
Тя повдигна вежди.
– И двамата знаем, че нямаш нужда от партньор за учене. Каква е истинската причина да се държиш мило с нея?
– Не мога ли да бъда мил?
– Ти не си мил, Майкъл. – Айви вдигна ръка, за да прокара върховете на пръстите си по предната част на ризата му, докосвайки всяко копче. – Аз също не съм.
Когато стигна до колана му, тя прокара показалеца си по катарамата. Днес той беше обул дънки и те се намираха ниско на бедрата му. Тя спусна ръката си към бедрото му и усети как мускулите се стягат, когато дланта и погали денима.
– Айви. – Той хвана китката и, преди тя да постави дланта си върху ципа му.
– Ако искаш да спра, трябва само да кажеш думата.
Той държеше очите си приковани в нейните. После пусна китката и.
Айви се усмихна вътрешно, докато опипваше нарастващата му издутина.
– Какво правиш с Касия?
Вместо да отговори, Майкъл заби устата си в нейната, преглъщайки задъханото и дишане, докато раницата му се сгромолясва на пода в краката им. След това ръцете му бяха върху лицето и, придържайки я към устните си, докато я придвижваше към стената.
Гърбът и се сблъска с масата и тя се надигна, за да седне на повърхността, избутвайки последния букет на Джеф настрани. Краката на Айви се увиха около дупето на Майкъл, а езикът му се вмъкна в устата и.
Да. Тя потъна в целувката му, докато той притискаше възбудата си в сърцевината и. Твърде дълго. Беше твърде дълго. Единственото, което ги разделяше, бяха дънките му и тънкият клин, които беше обула по-рано.
Беше планирала да прекара един час във фитнеса на долния етаж преди вечеря, дълга тренировка, за да изгори част от натрупаната енергия. Но когато чу, че Майкъл е в библиотеката с Касия, добре… може би тази вечер щеше да тренира по друг начин.
– Айви – изстена той и откъсна устни, за да засмуче шията и.
Ръцете и се провряха в косата му, разбърквайки сресаните кичури. Краката и го придърпаха по-близо, докато пулсът в сърцевината и вибрираше из тялото и.
– Още.
Ръката на Майкъл стигна до гърдите и, а зърното и се забелязваше под тънкия топ и спортния сутиен. Той я докосна грубо, точно както знаеше, че тя го иска. Нуждаеше се от това. Защото грубостта беше единственият начин, по който можеше да се възбуди.
Защото наистина беше толкова прецакана, колкото повечето хора си мислеха.
В коридора се чу изчистване на гърлото.
Майкъл откъсна устни от нея и двамата погледнаха към източника на шума.
Джеф се мръщеше неодобрително, вероятно защото беше докоснала скъпоценните му цветя. Той се завъртя на пета и се отдалечи.
Убиец на настроението.
Майкъл отстъпи крачка назад, гърдите му се извисиха, докато бършеше с ръка устата си.
Айви слезе от масата и отметна от лицето си кичур коса, който се беше измъкнал от конската и опашка. После оправи цветната аранжировка и срещна погледа на Майкъл.
– Използваш Касия, за да ме накараш да ревнувам?
Защото, по дяволите, това работеше.
– Не.
Тя му повярва.
– Каква е играта ти?
Той прокара ръка през косата си, а обичайното му самообладание малко се разклати. Единственият път, когато сваляше гарда си, беше когато имаше ерекция.
– Тя е нова. Седи на първия ред. Професорите вече са обсебени.
Ах. Значи е ревнувал. Интересно.
– Никой не се премества в Астън през последната си година – каза той. – Позволено е само при специални обстоятелства.
– Искаш да знаеш нейната история.
– Да. – Той пристъпи по-близо, като днес разликата във височината им беше по-забележима, тъй като тя беше без токчета. – И ти също.
– Може би вече знам всичко.
Той се наведе и устните му докоснаха нейните.
– Ти не знаеш нищо. И това те вбесява.
Проклет да е за това, че е прав.
Той се отдръпна и се наведе, за да вземе раницата си.
– Предполагам, че ще видим кой пръв ще я разбере.
Айви го последва до вратата и застана на прага, докато той се качваше в мазератито си. Едва когато той мина през вратата, тя си позволи да докосне подутите си устни.
Защо и се струваше, че той е спечелил този рунд? Задник. Сега тя беше също толкова разочарована, колкото и преди. Бяха очертали бойните линии преди години. Битките бяха част от прелюдията им.
Но тя нямаше как да му позволи да спечели войната.
Тя затвори вратата и насочи поглед към стаята на Касия.
Играта започва.

Назад към част 6                                                                              Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!