Част II
Бъди винаги моя
Глава 13
Започва
May, преди 8 години
– Търговецо, искам да сключим сделка.
В момента, в който чувам този женски глас да се носи из ефира, знам, че в него има нещо различно. Чувствам го като амброзия, която се плъзга по гърлото ми и ме озарява отвътре.
Привлечен от любопитството си, се проявявам в шикозен дом в Лос Анджелис. Навсякъде има кръв, разпръсната по стените, масата, столовете, пода. Изглежда така, сякаш някой се е опитал да нарисува с пръсти кухнята си от нея.
А точно в епицентъра е нещо, което някога е било човек, лежащ в локва с алена течност.
След миг поглеждам към безжизненото тяло.
– Това е един мъртвец.
Пристъпвам към въпросния труп. Виждам такива неща много по-често, отколкото хората искат да вярват. Приятел или любовник се ядосва на своят партньор и го убива в пристъп на страст.
Има много малко начини за поправяне на подобна грешка. За щастие на моите клиенти аз съм едно от тези средства.
Аз се занимавам с тялото.
– Хм – казвам аз. Клиентът ми има късмет. – Поправям се. Предимно мъртъв.
– Какво? – Отново този глас преминава по кожата ми като ласка, събуждайки магията ми.
– Вероятно ще ти струва повече, отколкото си готова да предложиш – казвам – но все пак мога да го съживя.
– Не искам да го съживяваш – казва жената с ужас.
Обръщам се, очите ми са привлечени от съществото зад гласа.
И тогава я виждам.
Чувствам се така, сякаш ме е блъснал товарен влак. Изискват се адски много усилия, за да запазя лицето си пасивно. Тя е неестествено красива, но не вярвам това да има нещо общо с магията, която се втурва нагоре-надолу по кожата ми.
Та-туп, та-туп, та-туп, та-туп… та-туп. Сърцето ми се забавя, докато почти спре.
Подобно на мълния, която ме поразява, усещам раздвижване в гърдите си и крилете ми започват да се проявяват.
Мили богове, може ли това да е…?
Попивам я отново и отново. Това не е жена. Това е момиче. Тийнейджърка.
– Не – казвам.
По дяволите, не.
– Какво не? – Пита тя.
– Не работя с непълнолетни. – Не знам как ще имам средства да отговоря логично. Дяволите знаят, че реакцията ми няма нищо общо със сключването на сделка.
Скъпи шибани Съдби и ангели, след всичкото това време …
Но не би ли трябвало да чувствам нещо повече от това? Връзката, която сродните души споделят, би трябвало да се задейства още при срещата.
Страшната възбуда, която ме обзема, малко се охлажда. Трябва не само да усещам връзката, но и да я усещам чрез нея. Всичко, което усещам, е изтръпване в гърдите ми и…
Вземи я, вземи това, което е твое.
И това.
Зов.
Чувал съм достатъчно за притежанието на феите, за да очаквам тази реакция.
И все пак има нещо нередно в това – в мен.
Това е засада. Някой е разбрал тайната ти и те е подготвил.
Започвам да изчезвам.
– Чакай, чакай! – Момичето се протяга към мен, гласът ѝ е паникьосан, и докато го прави, кожата ѝ трепва, просветвайки за едва няколко секунди.
В момента, в който магията пулсира в нея, аз я усещам. Почти незабележимо е, но за миг усетих буквално дърпане на струните на сърцето си.
Връзката.
Не – мисля си, взирайки се безумно в нея – не.
Пророчицата каза, че тя ще бъде човек, а това момиче не е човек, не е изцяло. Пророчицата каза, че тя ще бъде моята половинка, но тази среща не се усеща като мигновената връзка, която съм чакал.
Странна ебавка е това.
Някой трябва да ме е проклел; това, което чувствам, трябва да е някакво тъмно заклинание, хвърлено от враг.
След миг сияйната кожа на момичето се връща към нормалното си състояние.
Очите ми изтъняват.
– Каква си ти? – Питам.
… сирена …
Сирена? Разбира се. Красотата, лошият късмет – всичко е логично.
– Моля те – моли момичето, а кожата му вече не е осветена отвътре. – Наистина трябва да сключа сделка.
– Слушай – казвам разсеяно – аз не сключвам сделки с непълнолетни. Отиди в полицията. – Това е обичайният начин, по който реагирам на непълнолетните смъртни, които ме потърсят. Само че този път се насилвам да кажа думите и да изиграя ролята. Трябва да се преборя с импулса да ѝ помогна.
– Не мога – казва тя и сега забелязвам колко силно трепери ръката ѝ. – Моля те, помогни ми.
Майната му, защо това е толкова трудно?
… Ти знаеш защо…
Ти също? Мисля си.
Погледът ми се премества върху лицето на момичето и в момента, в който я заглеждам, знам, че вече ще се съглася на каквато и да е идиотска сделка, която тя иска. Дори и някой мой враг да е организирал тази среща. И всичко това е заради очите ѝ. Не мога да откъсна поглед от тях. Старата смъртна поговорка, че очите са прозорци към душата, е абсолютно вярна; тези са наранени, толкова много, много наранени.
Може би това не е хитър трик. Може би тя просто е такава, каквато изглежда, и странното привличане, което усещам, няма нищо общо с някакво тъмно вълшебство.
Кръвта я покрива, разпръсната по лицето ѝ, напръскана по гърдите ѝ и сплъстена в косата ѝ. Долната ѝ устна трепери.
Какво се е случило с теб и кого трябва да убия, за да го поправя?
Тъмнината съска, шумоли около мен, разкривайки всякакви тайни.
… твърде късно …
… Тя вече те е изпреварила …
… злоупотреби с нея …
… много години …
… много ужаси …
… получи това, което му се полагаше …
Яростта ме залива, докато сенките ми разказват всичките си тайни. Взирам се в мъртвеца пред себе си и трябва да се преборя с реалното желание да разбия лицето му с ботуша си, въпреки че вече е мъртъв. Вниманието ми се връща към момичето.
… приятел…
Замълчи.
– Кой е той? – Питам, като усещам как се надигат всякакви зловещи емоции.
Тя преглъща.
– Кой. Е. Той? – Почти вибрирам от гняв. Не съм се чувствал така от времето на баща ми, но дори и тогава гневът ми някога е бил толкова горещ, толкова агресивен и свиреп?
– Доведеният ми баща – изревава тя.
Силата ми се сгъстява във вените ми.
– Заслужаваше ли го? – Вече знам отговора, но не мога да го приема. Ако това момиче е това, което мисля, че е…
Ти не знаеш, че тя е твоята сродна душа. Нищо в нея не съвпада с това, което си чувал за обвързаните половинки. Възможно е да си измамен.
Една сълза се плъзга по бузата ѝ, прорязвайки петното кръв, което беляза лицето ѝ. Гледката прорязва яростта и скептицизма ми и раздвижва малкото съпричастност, която имам. През живота си съм виждал много уязвими хора, но за първи път нечия болка се усеща като моята собствена.
Разтривам устата си. Тя е проклет тийнейджър, Дезмънд. Тийнейджър на лошо място.
Може би съм измамен, а може би не съм. Но тя е млада и уплашена и има смърт в ръцете си, а гледката ме завладява.
Не мога да не ѝ помогна.
– Добре – казвам. – Ще ти помогна на… – не мога да повярвам, че го правя – никаква цена. Само този път. – Обещавам това повече на себе си, отколкото на момичето. – Смятай, че това е моята безплатна услуга за този век.
Нарушавам всичките си проклети правила.
Тя отваря уста, за да ми благодари.
Вдигам ръка нагоре.
– Недей.
Просто приключвай с това и се махай, преди да си обещал на момичето още нещо.
Освобождавам магията си и я оставям да се разнесе из стаята. Най-напред изгаря кръвта, изчиствайки и последната следа от нея в кухнята. Ако полицията разследваше това място, кухнята щеше да остане чиста. Дори Политията, свръхестествената полиция, няма да успее да открие следи от кръв, макар че може да засече слабите магически следи, които оставя моята сила.
След това се справям със счупената бутилка. Обикновено при подобни задачи прибирам доказателствата. Правя това достатъчно дълго, за да знам, че клиентите обичат да не изпълняват поетите ангажименти. Да държиш наоколо малки уличаващи напомняния за делата им, е дълъг път към това лошите мъже и жени да останат честни.
Сега установявам, че нямам сили да държа тези доказателства над главата на момичето.
Мекосърдечен гадняр. Дори и да е тази, за която я мисля, да имам някакъв лост за въздействие, би било разумно да постъпя така. Вместо това изгарям всичко.
След като приключвам с премахването на доказателствата, насочвам вниманието си към тялото.
Това парче лайна. Мога да реконструирам вечерта на това момиче достатъчно добре от нещата, оставени след него. На кухненската маса има учебник и ръкописни бележки. Домашна работа. Някъде между задачата в училище и вечерята животът на това момиче е отишъл по дяволите.
Между счупената бутилка и раната на врата на мъртвеца, тя сигурно е използвала бутилката като оръжие, мислейки, че той ще спазва дистанция. Но той не го е направил, нахвърлил се е върху нея, затова тя е замахнала към него, прерязвайки врата му и прерязвайки при това една артерия. И щом това се случи, играта свърши.
Това момиче уби човек и вместо да се обади в полицията или в Политията, се обади на мен. Космите по ръцете ми настръхнаха. Това е нещо повече от случайност; това е или моята смърт на една ръка разстояние… или това е съдбата, която се движи през нас.
Пренасочвам вниманието си към мъжа в краката ми.
Чертите му ми изглеждат познати…
Все още.
– Това ли е този, който мисля, че е?
Не е нужно да отговаря; чувам го дълбоко в тъмните ъгли на къщата.
… Хю Андерс …
Пускам поредица от проклятия.
Неотдавна починалият е уважаван ясновидец в някои кръгове и печално известен. Нищо чудно, че го разпознах; беше ми нещо като колега. И двамата живеехме от състоянието на престъпници.
Това момиче просто направи моето про боно десет пъти по-трудно.
– Ебати проклетите сирени – казвам под носа си. – Лошият ти късмет се отразява и на мен.
Веднага щом свръхестественият свят разбере, че Хю си е отишъл, всякакви хора ще започнат да ровят наоколо и да задават неприятни въпроси. Има десетки – ако не и стотици клиенти на Хю, които ще се обадят със собствена почистваща бригада, готова да заличи всички улики, които биха могли да ги свържат с мъртвеца. Това ще бъде открит сезон за всеки, който е свързан с Хю от разстояние.
А аз се взирам в човека, който е най-близо до него.
За това ще трябва да си издействам услуги. Ще трябва да се изтрие животът на хората или спомените им. И всичко това заради едно момиче с призрачни очи… което може да е, а може и да не е моя половинка.
Сърцето ми прескача.
– Имаш ли роднини? – Питам. Това би било твърде хубаво, за да е истина.
Тя поклаща глава, обгърнала с ръце средата на тялото си, сякаш се прегръща, а аз се преструвам, че не изпитвам всякакви странни желания да я защитя и утеша.
Проклинам отново. Тийнейджър осиротял, баща убит… Тази история започва да ми звучи позната.
– На колко години си? – Питам.
– След две седмици ще стана на шестнайсет.
Отпускам се при думите ѝ. Мога да работя с шестнайсет.
– Най-накрая – въздъхвам – някаква добра новина. – Събери си багажа. Утре се местиш на остров Ман. – Където ще мога да те следя отдалеч.
Тя изглежда така, сякаш съм я ударил по главата.
– Какво? Чакай – утре?
– Академията „Пийл“ има летни сесии, които започват след няколко седмици – казвам гладко. Вече бях успял да измъкна някои връзки, за да запиша един камбион, дете полудемон, получовек. Академия „Пийл“ не обича особено тъмните същества да украсяват уважаемите им зали; винаги са нужни няколко сделки и много извиване на ръце – както в преносен, така и в буквален смисъл, за да се запишат нежеланите магии. Това момиче ще бъде нищо в сравнение с тях.
– Оттогава ще посещаваш занятията и няма да казваш на никого, че си убила Хю шибания Андерс. – Тази работа щеше да бъде проклятието на съществуването ми. Хю Андерс. От целия прогнил късмет.
– Освен ако – добавям аз – не предпочиташ да те оставя тук с тази бъркотия. – Малък шанс това да се случи. Но тя не трябва да знае това.
– Не – моля те, остани!
Отчаянието ѝ е удар в корема. Не знам какво да правя с това чувство, което ме свива на възел. Толкова е чуждо.
И все още не мога да реша дали тя е капан, или е истинска. – Ще се справя с тялото и властите – казвам аз. – Ако някой попита, той е получил инфаркт.
Погледът ми се задържа върху момичето. Откривам, че се колебая дали да я оставя. Тя е окървавена и разтреперана, а аз искам да изтрия страха от очите ѝ.
Отблъсквам тази мисъл. Щраквам с пръсти и тялото на Хю Андер се издига във въздуха.
– Има нещо, което трябва да знаеш – казвам аз.
– Ами? – Погледът ѝ се насочва към мъжа, когото е убила, и виждам как куражът ѝ се изплъзва. Последното нещо, от което се нуждая, е да се срине.
– Гледай към мен – заповядвам аз.
Вниманието ѝ се връща към мен и виждам как физически се съвзема.
– Има вероятност магията ми да се изчерпи с времето – казвам аз. – Може и да съм могъщ, но онова красиво малко проклятие, което всички вие, сирените, сте насадили над главите си, може да надвие дори моята магия.
За никого не е тайна, че нещастието следва сирените, което означава, че силата ми несъмнено ще ерозира. А това означава повече магия и време, изразходвано безвъзвратно.
Ето какво е усещането да те обработват.
– Какво се случва, ако случаят е такъв? – Пита тя.
Усмихвам се. Сирена, която не знае как веднага да изиграе няколко души – ето това е нещо ново.
– Тогава е най-добре да започнеш да използваш женските си хитрости, херувимче – казвам, като я приемам. – Ще ти трябват.
Май, преди 8 години
Пристигам в един празен парцел на километър от къщата на момичето. Сега, когато най-сетне съм сам, преставам да се боря с инстинкта си.
Крилете ми се появяват зад гърба ми.
На практика се задушавам от собствения си шок.
Това момиче… тя беше – е – можеше да бъде – моята половинка.
Не. По толкова много причини, не.
Но гласът ѝ, лицето ѝ, докосването ѝ – и начинът, по който реагираха крилата ми, начинът, по който реагира цялото ми тяло…
Не.
Но магията ми пулсира така, както никога не е пулсирала.
Стискам слепоочията си и затварям очи, за да помисля. Но по дяволите, не мога да мисля, когато все още виждам лицето ѝ перфектно в съзнанието си, тъмните ѝ очи, които ме преследват.
Тя е убила баща си. Кожата ми настръхва. Нейното настояще повтаря моето минало и възбужда всякакви емоции, с които не искам да се занимавам, по дяволите. Сякаш някой е опрял огледало до лицето ми и ми е показал миг от смутните ми тийнейджърски години.
И все пак…
Тя е изящна. Съвършена.
Но може би не е моя. Тя е сирена, за Бога, предназначена е да омагьосва такива като мен. И то без да се взема предвид възможността някой да я използва, за да се добере до мен.
Разтривам гърдите си, където сърцето ми все още пулсира.
Но тя може да е твоя. А тази възможност е всичко.
Опитвам се да изтласкам лицето на момичето от съзнанието си, но то не изчезва. Тя има същата мастиленочерна коса като на майка ми и същия измъчен поглед в очите, който имах и аз.
Поглеждам през рамо, нагоре, приблизително към мястото, където я оставих. Независимо коя или каква е тя, тя е твърде млада, за да ме дебне наоколо. Ще завърша тази сделка и това ще бъде краят ѝ – засега.
Сега, когато знам къде е и къде ще бъде през следващите две години, ще я следя отдалеч. Когато порасне, отново ще се приближа до нея. Дотогава ще спазвам дистанция.
Прокарвам ръце през косата си. Кожата ми е сякаш наелектризирана, а сърцето ми, моето надеждно стабилно сърце, бие, усещайки всичко сякаш за първи път.
С всяка изминала секунда съм все по-сигурен, че може би тя все пак не е капан. Че тя не е просто някакво момиче, а момичето.
След всичкото това време може би най-накрая съм намерил своята половинка.
Назад към част 13 Напред към част 15
