БАНЯН
На следващия следобед бутнах вратата на Вайълет, носейки кутии и пакети.
– Какво, по дяволите? – Попита тя, отскачайки назад.
Вайълет носеше само сутиен и бикини и аз се загледах.
Изглеждаше невероятно, дори когато бельото ѝ беше старо и износено.
Всичко в тялото ѝ беше съвършено – кръгли гърди, които запълваха сутиена по-добре, отколкото някога би могъл да го направи модел на бельо, стройни крака и вкусно дупе, което исках да захапя.
Пенисът ми се надигна в панталоните. Нямах свободни ръце, за да дръпна колана си и да се наглася. Твърдият ми член беше изложен на показ и готов да я накара да се протегне и да го докосне, ако поиска.
Искаше ми се да го направи. Можех да я хвърля на леглото още сега и да я взема.
Но тя беше твърде развълнувана, за да мисли трезво. Бузите ѝ отново бяха на яркочервени петна, а очите ѝ – наситено лилави.
– Не ме гледай така! – Извика тя и грабна едно одеяло от леглото си, увивайки се в него.
Отърсих се от заклинанието, в което бях изпаднал, и извъртях очи.
– Това не е нещо, което да не съм виждал милион пъти преди.
Тя погледна надолу и прехапа долната си устна.
Майната ми.
Това ме накара да поискам аз да прехапя нейната долна устна. Исках да хапя и смуча устните ѝ, преди да плъзна езика си в устата ѝ и да я опитам. Представях си, че вкусът ѝ е невероятен – и не само на устните ѝ. Всеки сантиметър от нея щеше да е сладък. Исках да разбера.
Пенисът ми отново потрепна.
– Ето – казах, като се насилих да кажа нещо.
Отидох до леглото и изсипах всичко, което имах в ръцете си, върху него.
– Какво е това? – Попита тя. Вече беше близо до мен.
Нещо ме дърпаше. Не само за члена ми, защото я исках толкова силно. Желанието се завихри в мен, но под похотта една емоция си проправи път. Това не беше моята емоция.
Беше нейна.
Усещането ме издърпа. Досега не бях успял да почувствам нищо от нея. Но сега можех да я почувствам. Внимателна, нервна, несигурна. Но не несигурна в себе си; тя беше сигурна в това, което е като човек. Аз не знаех това, но не виждах как би могла да мисли друго. Не, несигурността ѝ трябваше да е свързана с мен.
Защо да е несигурна в мен?
Изтласках мислите и чувствата. По дяволите, аз бях по-добър от това! Аз бях Банян, аз владеех положението тук, докато не започна да владея страната. Една женска не ми правеше това.
– Дрехи – казах аз.
– Какво?
– Трябва да започнеш да се обличаш по-добре, ако искаш другите да те уважават.
Тя ме погледна, похотта и несигурността ѝ отстъпиха място на пращящ гняв.
– Обличам се добре, много ти благодаря.
Гневът ѝ не беше по-малко привлекателен от похотта ѝ. Напротив, правеше я още по-невероятна. Беше толкова гореща, че не можех да мисля за нищо друго.
– Обличаш се, сякаш си простосмъртна.
– Аз съм обикновена жена.
– Прострелваш се в крака.
– Извинявай?
Извъртях очи.
– Повярвай ми.
– Не мога да приема това – каза тя, като ме погледна.
– Да? Е, става по-добре. Знам, че имаш нужда от пари.
Тя се сви от мен, сякаш думите ми я бяха ударили физически.
– Не е нужно да ми напомняш…
– Имам нужда от учител – добавих аз.
– Какво? – Тя ми примигна, притискайки одеялото по-силно към гърдите си.
Искаше ми се да захвърли това проклето нещо. Исках още веднъж да погледна тялото ѝ. И пълна шепа. И пълна уста.
– Чу ме. Имам нужда от учител. Така че ти ще ме учиш, а аз ще ти плащам. Много добре.
– Няма да ти давам уроци – каза тя и поклати глава.
Червената ѝ коса падаше върху раменете ѝ. Искаше ми се да прокарам пръсти през нея. Вдигнах ръка, протягайки се към нея, но тя се дръпна от мен.
Отново пуснах ръката си, а в гърдите ми се настани разочарование.
– Аз не те питам – казах. – Казвам ти; ти ме обучаваш. Плащам ти, а ти се обличаш по-добре.
– Не съм твоя, за да ми заповядваш – каза тя, забравяйки се.
Тя се приближи, гневът ѝ взе връх. Напрежението между нас се сгъсти. Миризмата на шампоана ѝ беше хубав. Вдигнах ръка и прокарах пръсти през косата ѝ. Атмосферата беше наелектризирана. Тя беше толкова близо, че можех да видя златни петънца в лилавите ѝ очи. Намръщих се – обикновените хора нямаха златни петънца.
Тя погледна надолу към устните ми и всички други мисли напуснаха съзнанието ми. Не беше нужно нищо, за да се наведа и да я целуна – тя беше на сантиметри от мен и явно мислеше за това.
А аз го исках. Исках я.
– Добре – каза тя, върна очите си към моите и направи крачка встрани. – Ще го направя. – Тя направи още една крачка назад, с което спука балона.
Намръщих и се. Тя наистина не ме искаше, нали? Беше казала „да“ заради парите. Но не бях ли дошъл тук, за да предложа именно това?
Пари.
Точно така.
Тя отново погледна дрехите.
– Откъде имаш дрехите?
– Откъде, по дяволите, мислиш, че съм ги взел?
– Защо винаги си такъв задник? Това не е труден въпрос. – Тя се втренчи в мен, а топлината на гнева ѝ се стовари върху кожата ми.
За човек без елементарна магия, тъй като станцията ѝ не я позволяваше, между нас се разгаряше луда жега.
– Магазинът – казах през стиснати зъби.
– Няма да ми паснат.
– Мислиш ли, че не знам как да преценя размера на една жена?
– Не, дяволски сигурна съм, че имаш повече от достатъчно опит с размерите. Усещането им трябва наистина да ти дава предимство. Но аз не съм кукла за обличане и нямам намерение да приличам на някоя от твоите фли… – Тя прекъсна себе си.
Усмихнах се.
– Кажи го – предизвиках я аз.
– Твоето обкръжение.
– Ти искаше да ги наречеш флиртове.
Тя стисна устни и се обърна настрани от мен, подавайки ми рамото си.
– Ще си тръгнеш ли? – Попита тя. – Трябва да се облека.
Кимнах и се обърнах към вратата. Когато я дръпнах зад себе си, се облегнах на нея за секунда. За какво беше всичко това? Сексуалното напрежение, електричеството между нас, фактът, че бях успял да вкуся малка част от емоциите ѝ…
Това беше истинско. Знаех, че е било. Но след това тя се отдръпна, наруши напрежението, отблъсна ме. Не физически, но все пак.
Поне щеше да носи дрехите. Тя нямаше избор. Дрехите, с които се разхождаше, изглеждаха направо изтъркани. Беше елегантна, почти царствена в начина, по който се носеше. Исках да се облече по този начин. Не само защото, ако исках да се виждам с нея, тя трябваше да изглежда по-добре.
Исках тя да се чувства по-добре със себе си.
Нямаше нужда да знае, че съм намерил дизайнера, който преди няколко дни и беше взел размери в кампуса. Не трябваше да знае, че аз съм човекът, който е избрал дрехите от каталог и е изпратил дизайнера да сглоби всичко.
Знанието за ролята, която бях изиграл в избора на дрехите, вероятно щеше да я откаже от носенето им, ако знаеше колко шибано съм инвестирал в нея. Мен ме отблъсна. Но това нямаше значение.
Тя наистина не ме искаше. Дори когато тялото ѝ ме желаеше. Беше ме изключила.
Каквото и да е. Не беше като да не можех да си намеря някоя друга, с която да се забавлявам цяла нощ. Можех да изляза навън и да накарам някое от момичетата там да се върне с мен в стаята ми. Повече от едно – по едно и също време, ако това е, което искам.
Но това беше проблемът – аз не го исках.
Исках Вайълет.