ГЕЙБРИЪЛ
Обиколих небето около кампуса, а сърцето ми се смаляваше от тежестта на скръбта на Елис. Тя най-сетне беше отишла с Данте да поговорят и аз наблюдавах внимателно лодкостоянката, където бяха известно време, преди да изляза, за да направя обиколка на периметъра на Аврора. Той беше такава опора за нея през това време и честно казано, беше опора и за мен. Ето защо си бях направила татуировка само заради него, която отбелязваше плътта ми с думите „Моето спокойствие в бурята“ на левия ми бицепс.
Беше напълно спокоен ден, слънцето галеше крилата ми, а аз се оставях да ме носи вятърът и се опитвах да видя път към Кинг, Гарет или към място, където нашето момиче можеше да бъде отново щастливо. Но всеки път, когато се опитвах да се съсредоточа върху тези неща, звездите бяха твърдо решени да привлекат вниманието ми другаде и аз най-накрая се поддавах на техния зов.
Паниката ме връхлетя, когато се хвърлих в същото видение на Райдър, разкъсан на парчета от ръцете на лунарите, но днес видението беше по-остро от всякога, по-реално, отколкото някога бях преживявал. Знаех какво означава това, но не можех да го приема. Пътят беше определен, съдбата се затвърждаваше и ме караше да се разболявам от страх.
Всеки ден прекарвах колкото се може повече часове в търсене на изход от ситуацията и в мигновени решения за промяна на поведението или действията на Райдър с надеждата да предизвикам ефекта на пеперудата, който да го насочи по друг път, но изведнъж почувствах, че времето ми е изчерпано.
– Почакайте, още не – помолих звездите. – Дайте ми още време, трябва да има начин да променя това.
Потърсих всичките си възможности, като се започне от това да накарам Райдър да се скрие или да избяга, но знаех, че той няма да ме послуша. Той нямаше да се прикрие пред тази съдба, но трябваше да го убедя в обратното. Защото лунарите искаха кръвта му. Днес.
Пикирах от небето, като се затичах към залата в мъгла и се приземих извън нея. Влезнах през един прозорец и се затичах по пода на гимнастическия салон, търсейки го. Знаех, че е тук, но къде?
Звездите ми показаха проблясък на лицето му и главата ми се завъртя към мястото, където той стоеше над Юджийн, забелязвайки го, докато кльощавите му ръце вдигаха изненадващо голяма тежест.
– Райдър! – Извиках, тичайки към него, а той ме погледна намръщено.
Гърдите му бяха голи и пропити с пот, а ризата му беше преметната през рамо.
– Какво става? – Попита той веднага, натоварвайки тежестта на Юджийн, докато от него се изтръгваше писък на усилие.
– Трябва да поговорим – казах мрачно, хванах го за ръката и го повлякох в съблекалнята. Няколко юноши бяха там, но аз ги погледнах и посочих вратата. – Вън – изръмжах и те избягаха от стаята, притискайки дрехите и чантите към телата си, докато вървяха. Бутнах вратата зад тях, преди да погледна Райдър с твърдост.
– Лунарите искат смъртта ти днес – изсъсках, стискайки рамото му, докато тревогата се бореше в гърдите ми.
Той възприе това знание с бавно кимване, без да се усеща страх в чертите му.
– И как да го избегна?
Гърлото ми се стегна от емоция и аз поклатих глава в отчаяние.
– Не знам. Не мога да видя начин. Съдбата става толкова определена. Райдър, трябва да бягаш. – Вече виждах отказа му, виждах спора, виждах го как си тръгва и отива право в ръцете им, ако го подтикна, така че увесих глава и се проклех.
– Не съм страхливец – каза той с ръмжене.
– Не става дума за страхливец – опитах се аз, но Зрението ми показа отказа му отново и отново и аз се отвърнах от него, забивайки юмрук в най-близкото шкафче. – Те ще дойдат тук и ще те вземат, без значение какво ще кажа или направя, или… – Гърдите ми се разпукаха от тежестта на това, че виждам всичко това, че не виждам изход и трябва да гледам това ужасно бъдеще право в очите. Зрението беше най-жестокият вид проклятие днес и мразех звездите за това, че не ми даваха други пътища. Нямаше как да го избегна.
– Гейбриъл – каза Райдър с тих глас. – Трябва да отида при тях, а ти не трябва да казваш на Елис. – Ръката му се притисна към рамото ми и аз се обърнах отново с лице към него, като горната ми устна се отлепи назад.
– Няма да гледам как умираш – изръмжах аз.
– Не – съгласи се той. – Прав си. Ще останеш до мен и ще видиш изход от ситуацията. – Каза го с пълно доверие в мен и аз мразех, че щях да предам това доверие, защото и преди бях имал такива видения и го бях отклонил от тази съдба, доколкото можех, бях бдял в небето, бях се уверил, че винаги е бил подтикван по един или друг начин да избегне този път, водещ го към вратата на Лунарите. Но го подведох. Защото сега бяхме тук, независимо от това, че нямаше повече пътища, по които да се върви.
– Виждаш ли собствената си съдба днес? – Попита той. – В безопасност ли си, ако дойдеш с мен?
Намръщих се, после кимнах.
– Не е моя съдба да умра днес – признах. – Добре. И може да не вярваш на себе си точно сега, но аз ти вярвам – каза той, като постави ръка на рамото ми и ме погледна в очите. – И ако умра, никаква вина няма да носиш ти. Но аз няма да го направя. Ще направиш всичко по силите си, за да ме спасиш, и ще се закълнеш и в това, така че ако не успееш, няма да носиш никаква вина за това, след като ме няма. Ще знаеш без съмнение, че нищо повече не си могъл да направиш.
– Райдър… – Изпуснах погледа му, а сърцето ми потъна като оловна тежест. – Това няма да промени нищо.
– Тогава няма да ти навреди да ми подадеш ръка, нали? – Изръмжа той и аз въздъхнах, подадох му ръка и заедно с него направих звездната клетва, така че магията прозвуча между плътта ни. След това го придърпах към себе си и го прегърнах, проклинайки звездите за това, че изобщо са се осмелили да се опитат да откраднат Лунния крал от този свят.
Исках да му кажа да поговори с Елис, поне да я държи в прегръдките си още веднъж за всеки случай, но това щеше да я накара да дойде с нас в битката, а тази съдба имаше твърде много шансове за нейната смърт.
– Съжалявам, братко – казах в ухото му.
– Няма за какво да съжалявам. Ще се върна при нашето момиче. И двамата ще се върнем – каза яростно Райдър, плесна ме по гърба и се отдалечи.
Отделих миг, за да почистя потта от тялото и дрехите му с водната си магия, като не бързах и знаех, че отлагам неизбежното. Когато приключих, той навлече бялата си тениска и се спогледахме с напрегнат поглед.
– Ти винаги си бил предназначен да бъдеш част от живота ми, Райдър – казах му, посочвайки знака под ребрата си, който наскоро бях направил за него. Под буквата Р бяха изписани думите „Моят най-тъмен спасител“. Ако не беше Райдър, бях сигурен, че все още щях да съм сам, а сърцето ми нямаше да може да допусне друг спътник в него. Винаги сме били предназначени да бъдем приятели, но не бях очаквал той да се превърне и в мое семейство.
Райдър ми показа лявата си китка, татуировката на Скорпиона сега беше украсена със сложни пера около нея и думите „Моята надежда“, извити под нея. Проследих линията на предмишницата му до татуировката Лъв, заобиколена от пламъци, а под нея – думите Моята радост. Отвъд нея той беше изписал символа на Близнаци, който беше обграден от светкавици, а под него се мъдреше надписът Моето милосърдие. Следваше символът на Водолея с дъга над него като щрих на четка, а под него бяха думите Моят дълг, и накрая символът на Везните на Елис с малки Х около него като знака, който беше запечатал на гърдите си. Под него се намираха думите „Моят живот“ и аз погледнах Райдер с намръщен поглед.
– Водолеят?
– Гарет – отвърна той веднага. – Той направи за Елис това, което аз ще се опитвам да правя за нея всеки ден от живота си. Той е това, което се стремя да бъда. Моят дълг към него и към нея. Всички думи са това, което всеки от вас ми върна.
Сърцето ми се сви, сякаш го държеше в юмрук, и се вгледах в това съкрушено момче, което бе израснало в мъж точно пред очите ми. Аз също се бях променил. Всички ние се бяхме променили. За Елис, един за друг. А да загубим Райдър сега, след всичко, което бяхме преживели заедно, беше непоносима мисъл.
Чувствах как звездите ни наблюдават, докато излизахме от стаята, а важността на този ден сякаш се прилепваше към душата ми, докато енергията бръмчеше около нас във въздуха. Днес щях да вървя с брат си на ръба на смъртта и се молех на всички звезди, които ме наблюдаваха, да намерят начин да ми позволят да го върна при момичето, което го беше спасило.