Глава 24
Гибел.
Това е, което почувствах.
Чиста, нефилтрирана, стопроцентова обреченост от естествени източници, без целулоза. Сурова, органична, без антибиотици и пестициди. Прясно изстискана от нокътя на самия дявол и поднесена ми от ангела на смъртта.
– Беше ми приятно да те познавам – прошепнах на Лиена. – Ще се видим от другата страна.
Тя извъртя очи.
– Ще се справиш.
– Лесно ти е да го кажеш. Не си ти тази, която ще бъде екзекутирана.
– Няма да те екзекутират, Кит.
Затягайки белезницата около лявата ми китка, чийто друг край беше заключен за перилата на болничното ми легло, не си направих труда да обяснявам, че тя няма как да знае какво ще се случи на изслушването за присъдата ми. Което, голяма изненада, все още се провеждаше въпреки неотдавнашния ми пристъп на добротворчество.
Когато бях отказал еднопосочния круиз с товарния кораб на Вера, знаех, че шансовете ми да избягам от Ванкувър за втори път ще бъдат малки – и тези шансове бяха спаднали до нула в момента, в който Куентин ме простреля.
Арестуван обаче беше по-добре от мъртъв. В повечето случаи.
Ден след цялата хаотична разправия се събудих и се оказах под грижите на лечител от полицейското управление с чифт антимагически белезници, които ме приковаваха към леглото ми. Спирането на Куентин не ми беше спечелило никаква свобода на действие в съдебната система на полицията.
Радост.
Лечителят ми, д-р Фарнсли, беше едър мъж на около 60 години. Приличаше ми на Дани Девито, но без да е толкова буен. Той вече беше поправил най-тежките поражения, причинени от добре насочения куршум на Куентин – който беше улучил сърцето ми с един сантиметър, – но нищо не можеше да поправи белите ми дробове след ужасното им заливане с кръв. Още известно време щях да остана в това легло.
Лиена се беше появила преди две минути, седна на стола до леглото ми и веднага ме информира, че изслушването на присъдата ми все още е насрочено за следващия четвъртък – след седмица.
– Интересува ли ги изобщо, че съм помогнал да се спре Куентин, като същевременно съм ликвидирал банда нелегални търговци на артефакти? – Поисках възмутено.
– Разбира се. – Тя вдигна краката си, за да седне на стола с кръстосани крака. Отвори дебелата папка, която беше донесла със себе си. – Но можеше да помогнеш, без да бягаш от ареста и да изчезваш за три дни.
– Още ли си ядосана за това?
Тя ме застреля с поглед, който можеше да разкъса плътта от костите.
– Доверих ти се, а ти избяга.
Поклатих глава по дяволит начин.
– Аз съм психо; това е, което правим.
– До вчера не знаеше, че си клас Психо!
Извих вежди. Устните ѝ се размърдаха от усилието да не се усмихне, след което ми хвърли великолепен поглед.
Възстановила самообладанието си, тя разбърка няколко страници в папката си.
– Сега, като спомена, мисля, че добавиха „бягство от ареста“ към обвиненията ти.
Проклех под носа си.
– Значи просто трябва да отида пред Съдебния съвет и да помоля за милост, така ли?
Тя стисна устни, а всички признаци на хумор изчезнаха.
– Очаква ме сериозен затвор, нали? – Или по-лошо.
– Трудно е да се каже, Кит. Много ще зависи от това какво ще каже капитан Блайт.
Отново проклех.
– Е, направи ми услуга. Когато ме вкарат обратно в затвора, увери се, че не съм съкилийник на луд сериен убиец, добре?
– Ще видя какво мога да направя – промълви тя, без да звучи толкова уверено. Предполагах, че тази молба е извън нейната компетентност като полеви агент.
– Ами моите престъпници? – Попитах, тъй като имах нужда от промяна на темата. – Фауст оцеля ли?
– Жив, но ще видим какво ще каже по въпроса Съдебният съвет.
Хм. От една страна, не бях развълнуван, че Фаустус Тривиум все още ходи по тази земя; не изпитвах никакво съчувствие към това страховито копеле. От друга страна, нямаше тежест върху съвестта ми.
– И… – Поколебах се. – Куентин?
– Мъртъв.
Никаква изненада. Маги беше направила в него три пъти повече дупки, отколкото в мен.
– Има ли още някой? – Попитах, като се стремях към непринуден тон.
– Един от хората на Фауст не оцеля след раните си. Екипът на „Врана и чук“ не се сдържа – не че можеше в тази ситуация.
– Какво ще кажете за Егси? Лудото копеле беше точно в центъра на събитията.
– Мисля, че го изплашиха да подпише декларация за неразкриване на информация, но Блайт не е доволна, че човек има толкова много знания.
Настаних се по-удобно на възглавницата и уморено затворих очи.
– Ако иска да го държи под око, участъкът разполага с един прекрасен гараж, който той би могъл да охранява. Между другото, беше нелепо лесно да се промъкна там.
Лиена изхърка.
Умората ме заля и усетих, че се унасям. Ужасът от предстоящото съдебно изслушване се беше настанил дълбоко в червата ми, но нямаше какво да направя по въпроса. Още преди да се върна, знаех, че това е най-вероятният изход.
Но бях спрял Куентин и бях спасил всички хора, които той щеше да нарани с този артефакт. Бях спасил и Маги – или… бях ли?
Очите ми се отвориха.
– Ами Маги?
Лиена вдигна поглед от папката си.
– Тя е в ареста. Мисля, че са насрочили изслушването ѝ за същия ден като твоето.
– Какво? – Избухнах, предизвиквайки болка в ребрата си. – Куентин я е манипулирал! Те не могат да я накажат за това!
– Тя е била негов доброволен съучастник. – Намръщи се Лиена. – Емпатите от учебниците не са толкова силни като Куентин, така че присъдата ѝ ще зависи от това дали Съветът смята, че той е могъл да я манипулира до такава степен. Представих свидетелски доклад, в който обяснявам какво съм видяла и преживяла, но…
Тя сви рамене – и леко се изчерви.
Странно изкривяване разтревожи стомаха ми. Дали докладът ѝ включваше как под влиянието на силата на Куентин съм я притиснал до стената и съм я целунал?
Отворих уста, но после я затворих. Нямаше нужда да споменавам как предразположението към дадена емоция кара способностите на Куентин да работят още по-добре. И нямаше нужда да ме питат как за секунди преминах от „Ще спра този емпатичен гадняр!“ до „Ще се целувам с Лиена на това тъмно, страховито стълбище!“. И определено нямаше нужда да я питам защо ѝ отне толкова време да ме спре.
Това би било просто неловко, нали?
Очите ми се затвориха, а мислите ми се въртяха около онази ненавременна целувка, която се бе запечатала много ясно в паметта ми. Съзнанието ми изчезна, когато умората ме завладя.
– Кит?
Една нежна ръка разтърси ръката ми и аз отворих очи. Лиена се беше навела над леглото ми, а чантата ѝ висеше на рамото. Щорите на прозореца, които, когато погледнах последно, бяха отворени, за да пуснат следобедната слънчева светлина в стаята, бяха спуснати и нощната лампа светеше.
Внимателно се надигнах на възглавницата си, борейки се с прозявката.
– Заспах?
– Преди няколко часа, да.
И тя все пак беше останала с мен?
Преди да успея да проследя тази мисъл до нейния сополив край, тя бръкна с ръка в чантата си.
– Трябва да тръгвам, но първо трябва да ти покажа нещо.
Тя измъкна ръка от чантата си и протегна странна метална скулптура. Беше дълга метър и половина сребърна змия, с тънко тяло и деликатни люспи. Металната змия беше усукана на спирала, а малката ѝ уста беше отворена застрашително и показваше зъби.
Като го пъхна в ръката ми без белезници, тя ме наблюдаваше с необичайна интензивност, докато разглеждах скулптурата.
– Доста е готина – казах несигурно, – но не е в моя стил. Какво е?
– Това е артефактът от хранилището. Сребърната пръчка.
Загледах се в скулптурата.
– Това не може да е пръчката.
– Но е. Намерих я зад дивана, където Куентин я хвърли след теб… след като я превърна в змия.
– Не съм я превърнал в змия. Накарах Куентин да халюцинира, че тя се е превърнала в змия. Това беше изкривяване.
Тя поклати глава, като все още ме наблюдаваше внимателно.
– Сега е змия. Вече дори не е артефакт. Магията му е изчезнала.
Не знаех какво да кажа. В гърдите ми се надигна неприятно усещане – тревожна смесица от невярващо вълнение и дълбок до кости ужас.
Поставих набързо скулптурата на коленете си, покрити с одеяло, сякаш можеше да ме изгори.
– Значи искаш да кажеш, че… само със силата на мозъка си… съм превърнал една пръчка в змия? Истинска змия?
– Метална змия. Но да.
Взирахме се един в друг.
– Но Лиена… – Разтрих лицето си. – Моите сили са видения и проекции – освен ако това не е нещо, което всички психопатични войни могат да правят?
– Не в нито една от документациите, които съм открила за психотропните деформации. Ти не си изкривил нечия психика. Ти изкриви…
– …реалност – прошепнах аз, а погледът ми се върна към сребърната змия. – Аз изкривих реалността.
И макар че това бяха трите най-яки думи, които някога съм изричал в живота си, те бяха и ужасяващи. Всяка магия има правила. Какви бяха правилата за изкривяване на реалността? Защото ми се струваше, че това е много важно да знам, преди да започна да превръщам пръчките в змии. Ако приемем, че мога да го направя отново.
Лиена издърпа сребърната змия от скута ми и я пъхна в чантата си.
– Докладът ми за инцидента… не включва, че си превърнал артефакта в нещо друго. Артефактът официално липсва от местопрестъплението.
Устата ми се отвори. Строгият, по правилата, всички престъпници са лоши хора агент Шен беше излъгала в доклада си?
– Защо? – Попитах тихо.
Тя прибра чантата си отстрани.
– Не мисля, че някой трябва да знае за тази сила, Кит. Промяната на реалността… това е нещо, което привлича вниманието.
Прочетох между редовете: вниманието, което бих привлякъл, нямаше да е от добрите.
– Разбирам. – Успях да се усмихна слабо. – Просто ще запазя тази подробност за себе си.
Усмивката ѝ беше много по-топла и уверена от моята.
– Междувременно ще направя някои дискретни проучвания за изкривяването на реалността.
– Добре. – Когато тя се отдръпна от леглото, хванах китката ѝ. – Лиена… благодаря. За всичко.
Усмивката ѝ се разшири и омекоти едновременно и в полудобра имитация на Богарт тя цитира:
– „Гледам те, момче.“
Смеейки се, я гледах как върви към вратата. Ключалката се затвори и забавлението ми угасна, докато се свличах във възглавницата си.
Погледът ми се насочи към белезниците около китката ми. Колкото и да ми се искаше да науча повече за тази новооткрита способност, в зависимост от това как щеше да протече изслушването ми, може би никога повече нямаше да имам възможност да я изпробвам.
Назад към част 24 Напред към част 26
