Глава 18
Още щом прекрачих прага на апартамента, събух обувките си и се втурнах покрай кухнята.
– Робин? – Амалия се появи от спалнята си. – Боже мой!
Нямах представа как изглеждам. Всяка част от мен ме болеше, особено гърбът, но не се притеснявах за здравето си. Втурнах се в банята, като с другата си ръка измъкнах инфернуса от пуловера си.
– Зилас – казах задъхано. – Излез.
Сребърната висулка заблестя. Червената светлина се разля надолу, после се разшири във формата на Зилас. Докато тялото му се втвърдяваше пред мен, тъмните му очи се взираха в моите – после се смали.
Хванах го, задъхвайки се от тежестта му, а той се хвана за закачалката за кърпи, за да запази равновесие. Тя се откъсна от стената. Докато се клатушкаше, Амалия се втурна в банята и го подпря отзад. Поддържайки го между нас, двете с Амалия го издърпахме към ваната и се опитахме да го отпуснем, но той беше твърде тежък. Той се подхлъзна назад и падна във ваната, краката му се закачиха за ръба, а лактите му се удариха в противоположната страна с глухи удари.
– Съжалявам, Зилас – изпъшках аз. – Амалия, пусни горещата вода.
Тя завъртя кранчето и от главата на душа бликна вода, която го опръска. Тъмните му очи се разшириха.
– Студено! – Изпъшка той и се хвана за ръба на ваната. С внезапна сила се изправи.
– След малко ще стане топло! – Възкликнах. Двете с Амалия хванахме раменете му и го задържахме. Последното нещо, от което се нуждаехме, беше той да се срине на пода. – Просто изчакай…
Той сграбчи предната част на пуловера ми и се опита да се измъкне от водата – почти ме дръпна върху себе си.
– Идиотски демон! – Амалия го бутна под струята. Той се приземи тежко и водата го заля. – Ще се стегнеш ли за една проклета секунда…
Главата на Зилас се отметна назад, полупритворените му очи се изпразниха, сякаш беше изгасена светлина. Той се олюля.
Сърцето ми се разтуптя панически и спря.
– Изключи водата!
Амалия врътна крана. Водата прекъсна.
– Зилас? – Сложих коляно на ръба на ваната, притиснах ръка към бузата му и я погалих нежно. Нямаше реакция. Придържах пръстите си върху носа и устата му, олекна ми от облекчение, когато усетих дъха му. – Зилас?
Амалия се наведе над другата му страна.
– Мисля, че е в безсъзнание. – Зашеметеният ѝ поглед се обърна към мен. – Току-що нокаутирахме един демон със студена вода.
Трябваше ли да разберем, че студената вода ще има обратен ефект на горещата?
– Да го извадим отново.
Заедно измъкнахме демона от ваната, след което пуснахме душа, докато разклатените тръби не произведоха постоянна струя пареща вода. Вдигнахме го обратно под струята, напрягайки по няколко мускула.
Проверих дали главата му е на безопасно разстояние от водата, след което с неохота се изправих пред огледалото в банята. Нищо чудно, че добрият самарянин, който ме беше докарал до вкъщи, беше предложил да отидем в болницата. Дрехите ми бяха почернели, омазани с кръв, покрити с мръсотия и скъсани на няколко места.
С мъка при всяко движение издърпвах два от трите си пуловера, свалях инфернуса от врата си и изваждах страницата от тетрадката и снимката от последния си слой. Подадох всичко на Амалия.
– Можеш ли да ги сложиш в стаята ми, а след това да пуснеш едно резервно одеяло и няколко кърпи през сушилнята на висока степен?
Тя кимна, взе предметите и си тръгна. С поглед, за да се уверя, че Зилас все още е на топло, се съблякох до бельото си, намерих кутия с превръзки и кърпички със спирт и почистих драскотините и одраскванията по цялото си тяло. След падането ми през тавана и експлозията на демоничната магия изглеждах определено по-зле.
Проверих отново дали Зилас е добре, след което побързах да вляза в спалнята си. Докато обличах панталони и мек пуловер, Амалия нахлу с глава.
– Прилична ли си? Добре. Разкажи ми какво се случи.
Мръщейки се, очертах проникването в нашето вампирско гнездо и потискащите му резултати.
– Друг демон е откраднал всички документи? – Повтори тя недоверчиво и ме последва обратно към банята.
– Не просто някой демон. – Седнах на ръба на ваната и проверих дали Зилас все още диша. – Демонът на Клод.
– Предполагам, че е искал да си върне нещата. Видяхте ли самия върховен задник?
– Не, само демона. Не съм сигурна какъв договор има Клод с него, но този демон има много повече самостоятелност, отколкото трябва. – Борейки се с отчаянието си, намокрих ръката си в парната струя и разтрих кръвта от врата на Зилас. – Има вероятност Клод и вампирите вече да разполагат с достатъчно информация, за да намерят чичо Джак.
– А ние нямаме нищо. – Тя придърпа косата си. – Все още не разбирам какво общо имат вампирите с всичко това.
– Кръвта на демоните. – Напръсках с вода прободните рани по ръката на Зилас. – Тези вампири са пили демонична кръв и тя ги прави силни и бързи като демон. Те казаха, че техният „господар“ им е обещал още повече демонична кръв, с която да пируват.
– Откъде вземат демонична кръв? Освен от Зилас. – Тя го погледна с набръчкан нос, после въздъхна. – Трябва да кажа, че всъщност ми е жал за него.
Чувствах се по-лошо от лошо. Чувството за вина се влачеше в дробовете ми.
Тя ме остави да се грижа за моя демон, а аз се тревожех за безотговорното му състояние. След еднократния ми опит с ухапване от вампир успокоителният ефект отминаваше бързо, но кой знаеше колко по-зле влияе на демоните? Така или иначе, загубата на кръв беше по-голямото ми притеснение; докато не се възстанови достатъчно, за да се излекува с магия, той щеше да бъде слаб.
Вината ми нарастваше, отметнах мократа коса от лицето му, после прокарах пръсти през заплетените кичури. Обмислях да взема четката си за коса, когато той се размърда. Очите му се отвориха, а в дълбините им проблясваше най-слабият намек за алено.
– Здравей – казах тихо.
– Сахве – отвърна той също толкова тихо, а хрипливите му тонове бяха по-груби от обикновено.
– Съжалявам за студената вода. Не разбрах, че…
Вдишвайки рязко, той се напъна в седнало положение, а водата се изливаше по краката и долната част на торса му. Той наклони главата си далеч от пръските – далеч от мен.
– Не съм ти казал.
– Какво не си ми казал?
– Ако съм много отслабнал, твърде много студ ще ме убие.
Стомахът ми се сви от ужас. Колко близо бяхме до това случайно да погубим живота му?
– Трябваше да ме предупредиш за това.
– Защо да ти казвам лесни начини да ме убиеш?
Друг пристъп в средата ми – различен вид. Челюстта ми се стегна, посегнах надолу, без да обръщам внимание на водата, която замъгли ръкава ми, и хванах брадичката му. Придърпах главата му към себе си и изръмжах:
– Зилас Вх’алир, ти си ж’ултис.
Той оголи зъби и се отдръпна от ръката ми.
– Аз не съм твой враг – казах му гневно. – Ние сме партньори. Помагаме си един на друг. Не мога да се бия като теб, но ще направя всичко възможно, за да те защитя, както ти защитаваш мен.
Гневът му отслабна, веждите му се смръщиха.
– Така че не бъди упорит идиот. Кажи ми важни неща, като например как да не те убия случайно!
Той изръмжа в отговор.
Обърнах му гръб и скръстих ръце, като се опулих. Ако се опулвах, не трябваше да признавам, че съм наранена, че той все още не ми вярва. Наистина ли си мислеше, че ще го убия следващия път, когато е уязвим?
– Драйдах – промърмори той.
Игнорирах го, лекувайки справедливия си гняв.
– Драйдах. – По-настойчиво. Раздразнен. Е, той можеше да бъде раздразнен. Служи му за това, че си е помислил, че ще…
Мократа му ръка се уви около кръста ми и ме дръпна назад във ваната. Изкрещях, но ръката му улови главата ми, преди да се удари в облицованата с плочки стена, и аз се приземих в скута му, а горещата вода заля дрехите ми.
– Зилас! – Възкликнах яростно, надявайки се, че не се изчервявам, но знаех, че е така. – Какво правиш? Ти…
Когато погледът ми се насочи към лицето му, забравих какво казвам. Той ме гледаше с все по-дълбока бръчка между веждите си, сякаш бях математическо уравнение, което не можеше да реши.
– Какво ще правиш, Драйдах, когато получиш гримоара?
– Какво имаш предвид? – Попитах слабо, без да мога да откъсна поглед от изпитателния му поглед. Лицата ни бяха много, много близо. – Ще го преведа и ще видя дали в него има отговори как да те изпратя у дома.
– Ами ако няма?
– Ще продължа да търся, докато не намеря начин.
Той ме изучаваше, тъмните му очи се взираха дълбоко.
– Ако умра, няма да ти се налага да правиш това.
Устата ми се отвори невярващо.
– Ако…
– Каза, че преди мен не си имала нужда от защита. Ако умра, няма да си в опасност. Няма да имаш нужда от мен. Ако умра, ще се освободиш от това бреме.
– Аз не…
– Ти искаш да умра. – Влажната му ръка затвори устата ми, заглушавайки незабавния ми протест. – Мислех си това, но после ме ухапаха и не можех да помръдна. Можеше да избягаш. Можеше да ме оставиш.
Дръпнах китката му, принуждавайки ръката му да се откъсне от устата ми.
– Никога не бих те оставила. Ти не ме остави, когато ме ухапаха.
– Обещах да те защитя. Ти не си дала обещание. Ти…
– Тогава ще ти обещая още сега. Не съм силна като теб и знам, че не струва много, но… – Вгледах се силно в очите му. – Зилас, обещавам да те защитавам както мога, независимо от всичко, докато не се върнеш в твоя свят.
Той спусна ръката си.
– Не, Драйдах, не можеш да дадеш това обещание.
– Защо не? – Попитах яростно.
– Не мога да те защитя, ако ти защитаваш мен. – Той се наведе, като приближи лицата ни. – Бъди по-умна, Драйдах. Вместо това кажи това: „Зилас, обещавам да бъда твой съюзник“.
– Твой съюзник? – Повторих, озадачена.
– Един съюзник помага и не вреди, но един съюзник не е … – Той направи пауза, търсейки подходящата дума. – Съюзникът не прави глупости и не умира.
В гърлото ми избухна смях.
– Значи един съюзник не е саможертвен, това имаш предвид. Добре, добре. Зилас, обещавам да бъда твой съюзник.
Той примигна бавно.
– Хнн.
– Какво?
– Никога не съм имал съюзник. – Той сви едно рамо. – Никой демон няма да се съюзи с моя Дом.
– А какво да кажем за демоните в твоя Дом?
– Гух. Те са се клели в мен, но са безполезни. По-безполезни от теб.
– Благодаря – казах сухо. – Но дори демон с половината от твоята сила и умения би бил по-добър от мен.
– Не – каза той уверено. – Те са zh’ūltis и nailēris.
– Най-лер-ис?
– Лесно се плашат – преведе той. – Страхливец е твоята дума, нали?
– Не си ли ме наричал така преди?
– Нарекох те nailis. Слаба. Ти не си nailēris.
Той не е смятал, че съм страхливка? Е, това ни правеше един от двамата.
– Но аз съм zh’ūltis – напомних му аз. – Казвал си ми го около сто пъти.
– Ван. – Той наклони глава. – Само понякога, дрън-дрън.
Веждите ми се повдигнаха и се усмихнах бавно.
– Добре ли се чувстваш, Зилас? Току-що ми каза, че не съм глупава през цялото време и че съм по-малко безполезна от някои демони. Не мисля, че някога си казвал толкова много хубави неща.
Опашката му се удари във ваната с плясък.
– Имам още обиди, ако искаш.
– Имам също толкова много – отвърнах аз. – Можем да започнем с това как си мислиш, че може да се опитам да те убия.
– Всеки се опитва да ме убие, Драйдах.
Хуморът ми се изпари, странна болка обзе гърдите ми. Отблъснах чувството и леко го плеснах по рамото.
– Аз не съм всеки, упорит демоне. Аз съм твоят изпълнител.
Той изхърка.
Сушилнята избръмча шумно, прекъсвайки странния момент. Бузите ми почервеняха и аз набързо се измъкнах от ваната – и от скута му. Водата капеше по изтривалката за баня и аз въздъхнах, че съм изцапала дрехите, които бях облякла едва преди десет минути. Оставих Зилас да се накисва и се върнах в спалнята си, за да се преоблека.
Водата се спря и след малко в стаята ми влезе мокър демон. На стъпките му липсваше обичайната грациозност, но стоеше стабилно на краката си.
– Чакай тук – наредих аз. – Ще се върна веднага.
Върнах се с пълни ръце горещи кърпи от сушилнята. Той стоеше в подножието на леглото, водата се стичаше по лицето му, а изтощението го притискаше. Обърнах една кърпа върху главата му, преметнах втора върху раменете му, след това се протегнах и изтъках косата му, като внимавах да не закача кърпата върху малките му рога.
– Ако искаш да легнеш на леглото ми – казах, преди той да успее да се оплаче – първо трябва да си сух.
Той измърмори нещо под носа си, след което издърпа връвките на рамото си. Катарамите се разкопчаха и той свали гръдната си броня. Тя се удари в пода с трясък, като се размина с пръстите ми.
Издърпах кърпата от главата му, косата му беше разрошена във всички посоки. Захвърлил кърпата на раменете си, той продължи да сваля бронята си. Изчервявайки се отново, се оттеглих до коша за пране и извадих от сушилнята резервното си одеяло, запазено за най-студените зимни нощи. Слаба миризма на изгоряло полепна по прегрятата материя. Докато се върна, Зилас беше опънат на матрака ми по корем, с глава, подпряна на ръцете му, и сравнително сух. Също така, отново, гол от кръста нагоре.
Можеше ли да задържи дрехите си за повече от няколко часа? Боже.
Обърнах топлото одеяло върху него.
– Ще се излекуваш ли?
– По-късно – промълви той. – Трудно е виш и аз съм… как се казва, когато земята се движи, но не се движи?
Веждите ми се сгърчиха.
– Искаш да кажеш замаян?
– Вар. Твърде много съм замаян.
Извих безпомощно ръце.
– Онези вампири наистина си падаха по твоята кръв, нали?
– Не, разбира се. – Той ме погледна с едно око. – Кръвта на хх’айнун е ужасна на вкус.
Захилих се въпреки умората, която тегнеше над крайниците ми. Гърбът ме болеше толкова силно, че не можех да изправя напълно гръбнака си. Погледнах към демона в леглото ми, после въздъхнах и се покатерих на матрака до него, върху одеялото, докато той беше под него. Той ме гледаше, положил глава на сгънатите си ръце.
Натъпках една възглавница, подпрях я на стената – нямах табла – и се облегнах на нея, с изпънати крака. Болката в гръбнака ми леко намаля.
Погледът ми се обърна, търсейки обекта, който бях пренебрегнала. Инфернусът лежеше на нощното ми шкафче, а верижката беше грижливо навита около подобната на диск висулка. А до него, смачкани и изцапани, бяха снимката от дипломирането ми и страницата от тетрадката, която бях намерила сред „боклуците“, които вампирите бяха изхвърлили.
Нещо подобно на паника закипя в гърдите ми. Вдъхнах дълбоко, разтреперано и засилих сърцето си. Пренебрегвайки треперенето в пръстите си, внимателно вдигнах подредената хартия от масата.
Скъпа Робин,
Здравей, птичке. Ако четеш това, значи вече не мога да ти казвам тези думи. И означава, че каквото и да се е случило, не съм успял да ти кажа някои важни неща, които трябваше да споделя. Но вече ти казах най-важното нещо. Казвах ти го всеки ден:
Обичам те, момиченце. Двамата с баща ти те обичаме толкова много и се гордеем с теб.
Останалите неща не са толкова лесни за казване. Не са приятни за слушане. Има толкова много неща, които трябваше да ти кажа, и дори докато пиша това писмо, знам, че трябваше да ти кажа всичко това точно сега, лице в лице. Но как една майка може да каже на дъщеря си, че животът и мечтите ѝ трябва да се променят? Ако мога да ти спестя това бреме дори за още един ден, как да не го направя?
Заради желанието ни да те защитим, Робин, скрихме толкова много неща.
Предполагам, че трябва да започна от самото начало. Гримоар на Атанас. Показвала съм ти този гримоар, но никога не съм ти казвала какво всъщност представлява. За по-голямата част от митичния свят това е древен мит, почти забравен. Но за нашето семейство той е нашето минало, настояще и бъдеще. Това е нашето наследство и нашето бреме – бреме, което, ако четеш това писмо, сега е твое. И поради моята недалновидност ти си напълно неподготвена да го поемеш.
Това е моята вина и най-голямото ми съжаление. Трябваше да те подготвя. Трябваше да подхранвам любовта ти към магията и Арканата, а не да те отблъсквам от всякаква власт. Мислех, че ако успееш да изоставиш магията напълно, Гримоара ще бъде дори по-безопасен под твоите грижи, отколкото под моите.
Толкова грешах. Вместо да те пазя, те оставих без оръжие.
Но Робин, аз знам колко си силна. Колко умна и способна. Ти си готова за това, птиченце. Твоето любознателно сърце ще те отведе там, където трябва да отидеш. Ще намериш отговорите, които аз никога не съм могла да намеря.
Написах толкова много, а все още не съм обяснила гримоара – какво представлява и какво означава. Той е сред най-опасните книги, съществували някога. Затова я пазим скрита. Онези, които жадуват за власт, едва не унищожиха семейството ни, опитвайки се да се сдобият с нея, и само като избяга в Америка и смени името си, твоята прабаба сложи край на кървавата баня.
Виждаш ли, Робин, нашето семейство не е просто митична Аркана. Ние сме демонични призоваващи – поколение след поколение от призоваващи. Ние не бяхме просто най-добрите. Ние бяхме първите
Загледах се в последната дума. Почеркът ѝ изпълваше двете страни на хартията, лустросан и толкова познат, но последното изречение беше отсечено, непълно и недовършено. Трябва да е имало втора страница, може би няколко страници. Изгубена в разрушенията, пожара, срутения таван.
Зрението ми се замъгли, което накара последния ред да се разколебае. Ние бяхме първите… първите, които направиха какво?
Едно хлипане ме разтърси и аз се борих за спокойствие. Зилас ме гледаше и не исках да се сривам пред него. Той вече ме беше нарекъл глупава, че плача от мъка, и не исках да го чуя отново. Потърках очите си с ръкав и подсмъркнах.
Погледът му тегнеше върху мен, тежък и оценяващ.
– Какво пише на нея?
Тихият въпрос ме хвана неподготвена. Погледнах към алено обагрените му очи и отново се съсредоточих върху страницата. Преглътнах и прочетох писмото на глас. Гласът ми трепереше, но успях да стигна до края, без да се пречупя.
– Няма повече – заключих аз. – Останалата част от писмото вероятно е изгоряла заедно с всичко останало.
– Какво стана с другите документи?
– Другият демон… демонът на Клод ги взе. – Свих се нещастно. – Знаеше, че е там, нали? Затова се опита да ме спреш.
– Усетих виша му. Можех да го усетя и преди да се приближи толкова много, но не обърнах внимание.
– Това не е твоя вина. Така или иначе не бяхме в състояние да избягаме. – Погледнах към бюрото си, където се намираше страницата с гримоара и полузавършеният превод. – Какъв демон е той?
– Дх’ират. Втори дом. Той е много силен.
– Познаваш ли го?
– Не, но Дх’ират винаги е могъщ. Той ще бъде същият, който ще се бие с Тахеш.
Отчаянието ме притисна, изпълвайки съзнанието ми със съмнения. Можехме ли да намерим чичо Джак преди Клод или вампирите? Дали някога ще си върна гримоара? Може би щях да мога да изпратя Зилас у дома без него, но какви други опасни тайни съдържаше той?
– Е – казах тежко – Клод и неговият демон имат всички важни документи, които вампирите са събрали, а всичко останало е унищожено. Ние нямаме нищо.
– Имаме не по-малко, отколкото имахме преди, Драйдах.
Погълнах това. Той беше прав. Не бяхме спечелили никаква позиция, но и не бяхме изгубили такава. Можеше да бъде и по-зле.
Погледът ми се насочи към следата от ухапване на врата на Зилас. Можеше да е много по-зле.
Назад към част 18 Напред към част 20
